МЕЧТА ЗА ВЕЧЕН ЖИВОТ
(малка поема)
Той мечтаеше
да живее
вечно.
Мечтаеше
страстно,
болезнено,
властно,
влюбен,
в живота.
И така
безконечно
с тази
мечта
си живееше.
Но дори
обладан
от нея,
въпреки
всичко,
и той,
като
другите
хора,
край
него
старееше.
И тогава
всеки ден
да се моли
започна
на Бога.
-Господи,
чуй ме,
моля те,
ти помогни!
Без тази
едничка
мечта
да живея
не мога.
Нека
сбъдне се,
Господи,
в някой
ден…
Една
вечер
Господ
го чу
и кротко
отгоре
му рече
със своя
топъл,
загадъчен
глас:
– Добре,
от днеска
безсмъртен
си вече.
И сам
за такъв
обявявам
те аз,
но никога
повече,
чу ли,
никога
повече
ти не търси
ме, човече!
Човекът
от радост
почти
изкрещя,
мечтата си
сбъдната
вече
видял.
Душата му
песен
щастлива
запя!
В усмивка
широка
превърна
се цял.
И стана
внезапно
по-строен,
и стана
внезапно
по-млад,
с пламък
в очите си
огнен,
безсмъртен
закрачи
в малкия
град.
И удари
го той
на живот,
денем
и нощ,
с всичките
прелести
земни.
Заплува
на воля
в лукс
и разкош,
сред
гуляи и
радости
дребни.
Женитби,
разводи,
дечица
безброй.
По грешната
земна
напукана
плът,
край
него
растяха
чужди
и свои,
и кротко
привършваха
чудния
временен
път…
А той,
той бе
безсмъртния,
вечния,
единствен,
във целия
свят,
завинаги
станал
безгрешния,
от свойто
безсмъртие
адски
богат.
Тълпите
се снимаха
с него.
Туристи
го сочеха
с пръст
и вечното
негово
его
едва се
побираше
вече в
портфейла
му тлъст.
И нямаха
свършек,
и нямаха
край
празници
пищни
и медиен
шум…
Но нещо
внезапно
в него
се скърши,
сякаш
прониза го
смъртен
куршум.
Този
повтарящ се
луд
кръговрат.
Тази
скука
всевечна
еднаква,
тези
хиляди
дни
по белия
свят,
да знаеш
до болка,
какво
те очаква,
наляха
в душата
му
смутна
тъга
разбудиха
мъка
една
непозната,
и някак
притихнал
и мрачен
така,
закрачи,
вечния
той,
по земята.
И бродейки,
в миг
осъзна,
че беше
наказан
с тази
мечта.
И друго
човекът
разбра,
колко
сладка
и страшна
всъщност
бе тя.
И нямаше
вече
кой да
помогне.
Нали
сам Господ
отгоре
му рече,
без даже
за миг
да се трогне
„Никога
повече ти
не търси
ме, човече!“
Тогава
човекът
заплака
с едри,
горчиви,
безсмъртни
сълзи.
И видя
как
нейде
от мрака
отчаяние
страшно
към него
пълзи.
И той
от страх
непознат
внезапно
замря,
и с цялата
своя
останала
сила
и мощ
със глас
от ужас
този
път
изкрещя.
Изкрещя
и събуди се
плувнал
във пот
в безкрайната
тягостна
нощ.
Тогава
човекът
тоз час
проумя,
сън!
Сън
е било,
всичките
мъки
ужасни
и вечни,
и цялото
мрачно,
безсмъртно
тегло
и греховно
пропитите
дни безконечни!..
И заживя
оттогава
човекът,
без своята
сладка
мечта,
без тази
страшна
мечта
за безсмъртие…
И един
ден
завинаги
кротко
от нас
отлетя,
и аз привършвам,
изпълнен
с печал
и дълбоко
човешко
прискърбие.
17.01.2021
