Съставител и преводач на стиховете: Свежа ДАЧЕВА

Вернер фон Хейденстам

СЛЕД ХИЛЯДИ ГОДИНИ

Една вибрация в далечен космос, един спомен

за двора, който просветваше между високи дървета.

Как се казвах? Кой бях аз? Защо плаках?

Забравил съм всичко и като песен на буря

всичко отшумява между световете, които се търкалят.

НАКИТЪТ

Щастието е женски накит.

Накити не украсяват мъжете.

Строги богове, сурови съдби

и едно късче хляб –

това е живот за мъже.

ПРОЛЕТНО ВРЕМЕ

Жалко е сега за мъртвите,

които не могат да поседят напролет

и да се стоплят на слънцето,

да поседят на светлина

на прекрасния склон, обсипан с цветя.

Но може би мъртвите са прошепнали

думи на игликата и на теменугата,

които никой жив не разбира.

Мъртвите знаят повече от другите.

И навярно биха могли, когато слънцето си замине,

с една радост, по-дълбока от нашата,

да се разхождат все още между вечерните сенки,

потънали в мисли за тайната,

която само гробът знае.

Густаф Фрьодинг

ИЗ „ПЕСНИ НА МОЯТА ЗВЕЗДА“

С гняв гледаш от стола си златен

как звездата ми опетнявана гасне,

защо ми даде слаба звезда, слънце мое,

от светлината ти да помръква?

Твой син съм и семето, с което запали

светлика ми, е родено от огъня твой,

ти страдаш от битката между зло и добро,

за мене тя беше болест, терзание.

Но моето петно не идва от теб,

то иде от злото в пустинните космоси,

защо ме отблъсна със сила от себе си

далече, дълбоко в тъма и мъгла?

ПАСТИРСКА ПЕСЕН

Чуваш ли хлопките, чуваш ли как песента

пасе стада и се носи и носи в пастирство изгубена?

Кравите замучават и се забързват,

на момичето напева следват във тръст.

Чуй как звучи покрай торф и степ:

Лилия – мила Лилия – мила Лилия – краво мила!

Събужда се ехо в планинско гнездо,

от склоновете отвръща

далеко на север из планините:

Лилия – мила Лилия – краво мила!

Звънът на хлопките трепти, глъхне, издига се,

шумоленето е застинало в спокойна отмора,

вечернотежка, гората мълчи.

Само пастирската песен

примамливо се носи

напред през простори от торф и степ.

Нощта е близо и светлината бяга,

виж над езерцето как мъглата се стеле!

Сянката се удължава и сгъстява; стъмва се,

скоро над горите тъмнината ще царува.

Тъмен спи борът, тъмна спи елата,

по-глухо клокочи водопадът на планинското поточе.

Отдалеч се чува високият сопран,

стадо пасе и се носи и носи в пастирство изгубен.

Ерик Аксел Карлфелд

АЗ СЪМ ПЕЕЩ ГЛАС

Аз съм пеещ глас в големи, празни равнини:

там никакво ухо не чува, никакво ехо не живее.

Аз съм блуждаещ пламък над езерото в черни нощи,

непостоянен огън, който скоро ще угасне в тъмнината:

при моята майка.

Аз съм плуващо по течението листо в широкото царство

на есента,

моето живеене е игра в хора на всички ветрове.

Дали ще спра върху планина, или ще потъна в канавка,

не зная, не ме засяга, не зависи от мен.

БУРИ

Мислех си, че спиш, мое сърце,

но бушуваш както преди

и всички пролетни ветрове

дърпат вратата ти.

Искам да направя ням

гласа, който те магьосва.

От тебе бавно изграждам

едно тихо, свещено пространство.

Защото сега съм твой господар,

който заклина бурята.

Умри, ти, пролетна приказка,

като ехо на песен!

Из „Благодаря за цветята и облаците“ – антология на шведската поезия.