ИЗМЕРЕНИЯТА НА ДУАЛИЗМА В РОМАНА „СТРАННИЯТ РИЦАР НА СВЕЩЕНАТА КНИГА“ ОТ АНТОН ДОНЧЕВ

Лалка ПАВЛОВА

 

(преработено и допълнено издание, изд. „Захарий Стоянов“, 2017 г.)

 

          Дуализмът (от латинското duo, dualis – две, двойствен) е философска или религиозна доктрина за съществуването на две антагонистични гледни точки за основните начала (както в сферата на представите за света и човека, така и в познанието за тях), на вечната борба между доброто и злото в заобикалящата ни действителност и в човешката природа. В теологичен план дуализмът разделя света на дело на Княза на Светлината, т. е. на Бог, и дело на Княза на света, т. е. на Сатаната. Корените на тази философска теза трябва да търсим още преди новата ера в така нареченото Заратустрово богословие – по името на иранския пророк Заратустра (628 – 551 г. пр. н. е.). Според него има само един истински бог (Ахура Мазда), Мъдрият повелител, но неговите последователи вярвали в съществуването и на зъл дух (Ангра Майниу), като в реалния свят се води постоянна и непримирима борба между тях. Всеки човек сам избира на чия страна да застане, но последователите на Ахура Мазда вярвали в неговата крайна победа. Векове по-късно тези схващания за света и човека доразвива основателят на манихейството – по името на родения в Месопотамия Мани (214 – 276 г. от н. е.), който изповядва умерено дуалистичните схващания на кръщелна секта. Представителите на манихейството възприемат Вселената като бойно поле между злия материален бог и добрия духовен бог. Богомилството представлява своеобразно продължение на идеите на Заратустровия дуализъм и манихейството. Възникнало в края на Х век на Балканския полуостров и получило своето название от името на българския свещеник поп Богомил, живял по времето на цар Петър (972 – 970 г.), споменат в „Беседа против богомилите“ от Презвитер Козма и в „Бориловия синодик“, богомилството се разгръща в два философски варианта, противопоставящи се един на друг – крайно, абсолютно богомилство, и умерено богомилство, което смекчава остротата на схващанията за дух и материя, за сътвореното от Бог и създаденото от неговия първороден син Сатанаил. Поп Богомил поддържа идеята, че реалният свят е създаден от Дявола, а душата на човека е божие творение. Според акад. Йордан Иванов (1872 – 1947 г.), изследовател и тълкувател на „Тайната книга“ на богомилите, в нея е представено учението на умерените дуалисти:

„В цялата „Тайна книга“, от началото до края ѝ, е прокарано гледището на умерения дуализъм, който приема закръглена форма най-напред в България, през Х век, и получава името богомилство. Докато правоверното християнство изповядва един творец на всичко видимо и невидимо, един творец Бог, който се проявява в три лица – Отец, Син и Свети Дух; докато крайният дуализъм признава две изконни начала, равноправни и враждуващи помежду си, един добър Бог и друг зъл, богомилството се явява като примирение между строгия дуализъм и християнството. Богомилството приема един предвечен Бог, срещу когото се опълчва по-късно Сатанаил, който е негов син или пръв ангел, става враг и съперник, създава видимия мир и человека, за да бъде най-сетне победен от Бога, който остава сам и вечен господар, под чиято закрила блаженстват праведните.“

(„Богомилски книги и легенди“, Йордан Иванов, София, 1925 г., с второ фототипно издание от изд. „Наука и изкуство“, 1970 г.)

 

В българската белетристика са познати немалко художествено-исторически произведения, които засягат темата за същността, мястото и значението на богомилството в националната ни история. Макар и да не е център на изображението, в тетралогията си за Асеновци и Второто българско царство, Фани Попова Мутафова посвещава много страници от своето повествование на богомилството и йерархията в неговите среди, на причините, които го пораждат, на същността на философско-теологичната му доктрина и размерите на неговото разпространение в българските земи. С темата за богомилството са свързани и романите на Емилиян Станев „Антихрист“ и „ Легенда за Сибин, преславския княз“. Романът на Антон Дончев „Странният рицар на свещената книга“ обаче ни казва и нещо повече чрез поставянето на онтологичния проблем за дуализма като принцип в изясняването на началата на всичко съществуващо, на системата от възгледи за света както чрез отразената действителност в романа, така и с образната му система и акцентите върху гносеологическите аспекти на богомилството – за познанието и връзката между обекта и субекта в него. В сюжета на романа Антон Дончев представя по художествен начин пренасянето на Свещената книга на българските богомили до албигойците в Южна Франция и битката при Монсегюр през 1244 година. Организираният Албигойски кръстоносен поход, организиран от папа Инокентий III и римокатолическата църква през 1209 – 1229 г., си поставя за задача да унищожи ереста при катарите. За постигането на тази цел са създадени Доминиканският орден и Инквизицията. Хиляди привърженици на дуалистичната катарска секта са убити, изгорени на клади или изчезват в подземията на Инквизицията.

Достоверността на въведената историческа информация е акцентувана както чрез специфичната композиция на романа – в рамките на 15 дни главният герой (Анри дьо Вентадорн – Боян от Земен) записва преживяното през изтеклото негово житейско време, подлагайки го на безпрецедентен безкомпромисен аналитично-оценъчен анализ, така и с избора на типа повествование – Аз-формата. Дуалистичната същност на богомилството е подчертана дори чрез имената на главния герой, който съчетава в себе си две различни личности, всяка със свой мироглед, което е посочено още в първото изречение на романа: „Наричаха ме Анри дьо Вентадорн, но размених името си с името на един мъртвец.“ Името е основен идентификационен знак, който отделя един човек от друг. То има не само голямо социално значение, но и дълбок езотеричен (скрит) смисъл. Неслучайно в библейската „Първа книга за царете“  се казва: „Каквото името му, такъв ще е и той.“ В древността името на човека се възприема като символ на нещо съществено в характера, в мирогледа или кастовата му принадлежност, то има силата на амулет. Промяната му е показател за промяна на политическа или религиозна ориентация, на социален статус, на роднинска принадлежност, на местоживеене или професия. То е свързано и с престижа, с реномето на отделната личност в общественото пространство. Според Петър Дънов най-важна в личното име е първата му буква, докато следващите изразяват атмосферата на осмисления жизнен опит, а последната бележи еволюцията на идеите и личния избор на индивида. Името преобразува колективността в индивидуалност и събужда енергии със заклинателна сила, която обединява две въздействия – за утвърждаване и за разрушаване. Личното име на човека е свидетелство за победа над стадното съзнание, то носи в себе си концентрирана енергия и затова някои изследователи го определят като акумулатор, който едновременно взема и дава в зависимост от това дали имаш, или нямаш „антена“ за улавяне на енергията на Логоса. Затова смяната на името се възприема като смяна на идентичността на човека. При главния герой на Антон Дончев обаче промяната става постепенно – като бавно действаща отрова определени факти от действителността рушат изконната истинност на вярата му. През 1215 г. крал Йоан Безземни подписва т. н. Магна карта (Magna Carta Libertatum), която представлява договор за прекратяване на политическата вражда между краля на Англия и тогавашния аристократичен и религиозен клир. В романа на Антон Дончев героят му Анри дьо Вентадорн я определя като „карта против свободите“, защото чрез нея се утвърждава канонът срещу всички ереси, а Четвъртия латерански събор от 1216 г., с папа Инокентий III на върха, той нарича „невероятно сборище, където се изприказваха толкова приказки, че кожите на всички стада говеда по света нямаше да стигнат да се запишат всички високопарни слова за вяра, чест и достойнство, зад които откровено зееха разчекнати за лапане и хапане хищни уста…“ Записките на Анри дискредитират официалната религия на Ватикана и чрез избора именно на него за такава важна мисия, каквато е задачата да „арестува“ и донесе в каменната гробница Евангелието на свети Йоан, „Тайната книга“ на богомилите. Дуалистичната същност на света и на човека е откроена и тук, в диалозите от началото на знаменателните „записки“ на Анри – Боян, както чрез неговото лично признание, че въпреки изминалите трийсет години все още усеща със сърцето си, че в него живеят двама души, така и чрез характеристиката на Средновековието – „Същият този Прованс, който роди албигойците, роди и вас, рицарите, с вашата куртоазия, вашите трубадури и легенди.“ Богомилството като философия не е само израз на протест срещу социалната несправедливост, то е и бунт, отхвърляне на двуличната същност на църквата като институция, на нейните лицемерни служители, които отдавна не изпълняват повелите в десетте Божи заповеди, които проповядват на простолюдието. И в никакъв случай не може да се разглежда единствено като идеология на селячеството и на бедните. Нека си спомним изображението му и в тетралогията на Фани Попова – Мутафова за фамилията Асеновци – голяма част от болярите в двора на Борил са богомили, които открито защитават неговата идеология дори на организирания от царя на 11 февруари, 1211 г., Събор срещу богомилите. Явно е, че експлоатацията от държавата и от духовенството е придобила крайно уродливи форми и размери, щом се налага самият цар Борил да участва лично в Събора и дори да заповяда да бъде оставено писмено свидетелство за него за следващите поколения в т. н. Борилов синодик.

Внушението, че богомилството е тайно, забранено от официалната светска власт и от църквата учение, само по себе си говори за изопачаване на смисъла на официалното, институциализирано християнство, в резултат на което настъпват деформации в обществото като цяло; за проникване на Злото, на пипалата на Княза на света дълбоко в психиката както на господстващата прослойка, така и в душевността на обикновените ѝ служители. Рицарството отдавна е загубило своето предназначение – вместо да служи на Христа и Божията църква, то заменя Божията майка с дамата на сърцето и „вместо псалми, пее балади“, а в кулите на католическите ордени властват „безчестието и развратът“. Остриетата на мечовете им колят както сарацините, така и онези, които „гнетят слабите“, и вместо да освободят Гроба Господен, разграбват Константинопол. Понятието „вярност към сюзерена“ се е превърнало в стока – „…днес служиш на един господар, утре на друг… ако ти плати повече“. Затова и съвсем не е случаен изборът на Анри за особено отговорната мисия – папата, кардинал Уголино и Доминиканецът познават продажността и алчността му: „Ако Светият отец ти беше казал: Анри, иди и донеси скверната книга на богомилите, ето ти моята благословия, ти щеше да се изсмееш. Но той ти каза: ето ти пет хиляди златици, и ти прие.“ Продажността на Анри е акцентувана не само за да се покаже неговата опорочена душевност, но и по своему да бъде характеризиран самият папа, олицетворението на католицизма, на Ватикана – той се е превърнал в търговец, в Княз на злото, който купува и продава душите на грешниците за своя лична изгода. Той е този, който отлъчва венецианците, но после ги опрощава, защото срещу тази „прошка“ получава Източната църква и една пета от плячката. Страшни са за Ватикана и църквата богомилите, тяхната Тайна книга и еретиците албигойци, защото те отричат властта на папата и защитават чистотата на вярата. В света, в който живее, Анри осъзнава, че не би могъл да бъде друг: „Алчен бях, защото всичко около мен се мереше със злато – и кръвта, и честта, и вярата. Няма добър кон, няма силно вино, няма топла жена без злато. Струваше ми се, че нашите рицари не викат „За по-голяма Господня слава!“ и „За Сен Дени!“, ами „Злато!“ и „Земя!“. Така в записките си Анри откроява победата на Княза на света над Княза на Светлината:

 

„В годините, когато еретиците с право громяха делата и славата на свещенослужителите, кардинал Уголино, епископ Остия, син на граф Тристан Конти, водеше скромен и чист живот, с който заслужаваше славата на човек с безукорна съвест, високо благочестие и забележителни знания. Но този горд и неотстъпчив човек, като сложи тиарата (тройна яйцеобразна корона, увенчана с кръст и три венеца, символ на Света Троица, б. а.) не съумя да се откъсне от мирските страсти. Повече приличаше на ревнивия Бог от Стария завет, отколкото на земен пратеник на кроткия Христос. Няма нищо по-страшно от праведник, който се мисли за непогрешим. За него всичко е позволено, той има правото да съди, но не може да бъде съден.“

 

В лицето на кардинал Уголино читателят вижда лукавата същност на Княза на света, скрил истинското си лице зад фасадата на официалната религия във Ватикана. И затова не се изненадва нито от гръмките му думи за заклеймяване на еретиците, нито от нареждането да се откаже християнско погребение на труповете им, които „валят вън от осветената земя, плячка на орли и псета“. Дълбокото познание на политическите и социалните проблеми на своето време и отражението им върху човешката психика постепенно подготвят Анри дьо Вентадорн за приемане на новата мисия на своя живот. Сблъсъкът на старата представа за Света гора, Царевград Търнов, планината с приказната крепост, „несътворена от човешка ръка, недостъпна за враговете“, целия този свят на сънища и блянове, с новия град, който „приличаше на труп, облечен в ярки разкъсани одежди, яростно терзан от зверове и гложден от червеи, потънал в изпражнения и благовония“, сега ражда онзи „горещ въглен“ на мисълта, който го кара да отиде да вземе книгата вместо мъртвия певец Пейре. Мислите на Анри повеждат с него тайнствен диалог и го карат вместо да иде при цар Борил и да му предаде посланието на папа Инокентий III, да послуша вътрешния си глас, дошъл сякаш свише от някакво неземно пространство: „Заклевам се – дори не помня в кой миг ми дойде наум да взема името на загиналия албигоец Боян от Земен. Не помня кога името дойде при мене. Навярно името и образът на човека, който стоеше зад името, бяха живели скритом в ума и сърцето ми.“ Той, рицарят, неочаквано осъзнава, че онова, което сближава българския селянин с французина, наречен албигоец или катар, е унизителното икономическо положение на обикновения човек от низините, и че учението на богомилите му връща загубените изконни човешки ценности. По думите на самия Антон Дончев „по някаква Божия Благословия, в един от преписите  на Тайната Книга е написано: „Тази книга е донесена от епископ Назарий… България…“ Ние сме показали на европейците начин да стоят изправени, да гледат Истината в Очите и да не се страхуват от репресиите. Защото всичко това се плащало с кръв, със страдание и ужас.“ (Акад. Антон Дончев, „Идеите на богомилите се превръщат в основа за събуждане на човечеството“, Портал 12). Затова и героят му Анри носи образа на загиналия албигоец Боян от Земен в душата си, има усещането, че той го преследва и го кара да преценява постъпките му, да го нарича „ту герой, ту безумец, ту глупак“. И го обсебва по такъв начин, че в края на краищата той взема решение да отиде на срещата, на която чакат Пейре, и да се представи за Боян от Земен. Мистификацията придобива стойността на прераждане на героя, защото, макар и несъзнателно, от служител на Княза на света той се превръща в защитник на Княза на Светлината.

Анри – Боян идва в Царевград Търнов в сложен политически момент. Предшествениците на Борил – Асен, Петър и Калоян – признават правото на личен избор за вероизповедание на всеки българин (в това число и на еретиците) в името  на крайната обща цел – възкресяването на Симеонова България на Балканския полуостров. Борил обаче се противопоставя със силата на цялата си царска власт на богомилството и превръща в жива рана българската земя. Времето преди и след Събора срещу богомилите (1211 г.) е време на ужасни страдания и изпитания за всеки, който по някакъв начин се противопостави на монарха или на служителите на църквата – и то с жестокост, която многократно надхвърля гоненията на еретиците в Европа:

 

„Тук нямаше клади, на които да горят хора. Българите бележеха с нажежени железа, режеха носове и уши, бичуваха с вериги. И почти един до друг горяха огънят за еретик и огънят за печено агне. Палачът с нож в ръце режеше жив човек, а до него месарят кълцаше заклан овен. Еретикът, разпнат на колелото за изтезания, вопиеше, но не по-слабо ревеше продавачът на пържена риба. Страшно беше. И странно.“

 

Страшно, защото Царевград Търнов, центърът на света, границата между Изтока и Запада, между Севера и Юга, събира на едно място кръстоносци и сарацини, по улиците му се разминават ромеи и латини, нормани, руси, кумани и печенези. И странно, защото около една кошара, в която като овце са затворени стотина богомили, обикалят мъже „с маски на зверове, дошли като че ли от друго сборище, може би на демоните.“ В някогашната цветуща българска столица сега властва Сатаната – под наметалата на латини и кръстоносци светят ризници, лицата им са скрити под маски, защото „вършеха дяволско и позорно дело – бяха дошли да купят еретиците за роби“. Като опитни търговци те отделят дребните деца и кърмачетата от майките им, чиито писъци се смесват с дрънкането на лютнята и песента на Вентадорн „Щом от сърце не пееш ти…“ На фона на тази жива картина от земния Ад Антон Дончев извежда диалога между Анри и богомилския дедец, в който са преплетени онези философски, теологични и социални проблеми, които стоят в основата на българското богомилство. Свещената „Тайна книга“ може да не е написана от апостол Йоан, но тя е дело на българския поп Богомил отпреди повече от двеста години и никой не може да каже „дали поп Богомил не е бил апостол Йоан“. Идеите, заложени в нея, привличат не само обикновените албигойци, но и „барони и графове – дори един крал“, който също става богомил. Богатият по-трудно приема Истината в новото учение, защото „на следващия ден трябва да раздаде имота си“. Има обаче и съществени различия между българските еретици-богомили и албигойците. Ако българите вярват, че Иисус Христос е бил богомил и е приел жертвения си агнец, вярвайки, че „семето трябва да умре в земята, за да израсне клас“, албигойците искат Свещената книга, „за да я превърнат в знаме, което да върви пред една тълпа от мъже с мечове“. Те имат нужда от нейната сила, за да държат мечовете си в ръце, докато този беловлас старец води след себе си босоноги, вдъхновени мъже и жени, които оставят палачите да правят с телата им каквото поискат. В романа на Антон Дончев драматичната същност на богомилството е разкрита чрез словото на дедеца и неговите последователи. Те вярват, че Бог съчетава в човека видимото и невидимото, смъртта и живота, и му показва два пътя – тъмен и светъл, на доброто и злото, като му дава правото на избор, за да види дали той изпитва към Него любов или ненавист. Те са убедени, че Бог е изпратил единия свой син – Сатанаил, творецът на видимото – да направи тялото на човека, на което после Бог е дал душа и правото на избор. Но тъй като „хората се правели, че не различават светлото от тъмното“, Бог им изпраща втория свой син – Исус Христос, да им посочи пътя към Светлината. Богомилският дедец сякаш говори едновременно на Анри и на Боян от Земен, словото му е разтърсващо за героя, но поражда и много въпроси: „А дали Бог не е накарал сина си Сатана да сложи маската на лицето си, червена като разжарена пещ? И след свършека на времената дали Сатана няма да захвърли маската си и да застане – светъл и чист – до своя баща, нашия Бог? Защото Христос и Сатана са братя…“

Представата за Царевград Търнов в романа на Антон Дончев неслучайно е изградена като своеобразен център не само на света, но и на богомилската ерес. И Яна Язова в романа си „Левски“ с особена гордост и родолюбив пламък заявява: „Ръката, която първа запали този пожар в България, бе ръката на един недоволник от живота и още на един поп, който бе вътре и напусна Божия дом поради голямото си недоволство. Този поп се казваше Богомил… Напразно върху костерите горяха мъже, жени и деца. Преследваните от един огън отиваха другаде и обръщаха нови народи към себе си… Тяхната борба в Европа трая цели три столетия и остана в историята под името Ренесанс – Възраждане.“ (главите „Недоволни от живота“ и „Поп Богомил“). Утвърждаването на България и Търнов като център на богомилската ерес има и своите исторически основания във факта, че още от средата на Х век българското богомилство, като умерено дуалистично теологично учение, ползва за своите нужди „Тайната книга“. Явно съдържанието ѝ е получило голяма популярност и на Запад, щом към средата на ХII век тя поема своя път от България към Северозападна Италия. В своите изследвания на съдържанието и пътя на „Тайната книга“ акад. Йордан Иванов посочва:

 

„Когато, към средата на ХII в., имало само едно дуалистично епископство в цяла Италия, именно в Ломбардия, то се смятало за клон на българското богомилство. На събора на дуалистите в Караман, до Тулуза, през 1167 г., епископ Марко от Ломбардия представлявал българския умерен дуализъм. Това единение между България и Италия продължава и през следващите два века. Твърде естествено е било следователно, дето Конкорецката черква, която заедно с Драговищката, по свидетелство на същия Сакони, са се смятали за майки на всички дуалистични общини в света.“

 

В съчинението си „ Изложението на катарите и бедняците от Лион“ (1250 г.) доминиканецът-инквизитор Райнер Сакони сочи 14 общини на еретици, които водят своя произход от България и Драговичия. От тук, от българската земя, започва бунтът срещу лицемерието на официалната църква, чиито служители, заслепени от алчност за власт и богатство, се отдалечават от хуманната същност на християнството като философия. Те, богомилите, верните последователи на Бога, отричат всичко земно и материално, плод на Сатаната, и издигат в култ човешкия дух и Светлината, които нямат нужда от декора на църкви, икони и лицемерни свещеници.

В първата част от записките на Анри-Боян за петия ден Антон Дончев изгражда представи за един грандиозен спектакъл, на който могат да завидят и най-съвременните театри. Светлина и мрак, тишина и звук, говор и песен, небе и земя последователно разгръщат пред читателя сценични картини, които формират идеите за философско-теологичния фундамент на богомилството. Космогония, христология, сатанизъм и есхатология се сливат в една обща амалгама, предизвикваща съответни  емоционални реакции и психологически състояния у Анри, въздейства му като магия и го въвежда в един друг свят, който има космически измерения. От раздвижените небеса слиза Сатаната, водейки след себе си небесните ангели. Зад двете крила на неочаквано дръпнатата завеса се ширва огромно езеро с черна вода, „гладка като замръзнала смола“. По повърхността на езерото бавно се плъзва сал с изправен върху него огромен черен гол мъж с черни криле, черно лице и маска, през чиито процепи се виждат пламтящите огнени очи и уста на Сатаната: „Приличаше и на ангел, и на дявол – както ги рисуват в черквите.“ Сатаната слиза в черната вода, а от гладката ѝ повърхност бавно се подава черна ръка, в чиято длан лежи шепа кал. Отстрани се плъзва втори сал с парче земя и купчина кал. Земята расте, върху нея изпод ръцете на Сатаната се появяват влечуги, животни, треви – всичко, което „лети и пълзи“, е творение на Сатаната. И пак той, като изкусен грънчар, оформя от кал и глина човека „по свой образ и подобие, за да му бъде слуга“. Нито бликналият пламък от устните на Сатаната, нито прегръдката му обаче не могат да го съживят. Като неподвижна безжизнена скулптурна група стоят „двамата черни човеци – дяволът и калният човек“ – до онзи момент, когато от отвора в тавана на пещерата се изсипва върху черното езеро сноп светлина, който съединява земята и небето. В сияйната колона се появява огромен гълъб с широко разтворени криле, държащ в ноктите си пергаментен свитък. Пред очите на всички се извършва чудо, което изтръгва възклика „Книгата, книгата…“, а над човека слиза благодатта на Бога, вдъхва душа и съживява създадения от Сатаната човек от кал.

Дуалистичната същност на богомилството  е внушена не само чрез съдържанието на специфичния театрален спектакъл, но и чрез цветовия контраст – Анри и присъстващите хиляди коленичили мъже и жени са облечени в бяло, докато езерото е пълно с черна вода и самият Сатана е „черен мъж с черно лице“. Белият цвят съдържа равни количества от всички цветове в спектъра и затова се възприема като безпристрастен, независим, неутрален цвят. В световното културно пространство той символизира чистота, невинност, почтеност, равенство, знак е за откровение и опрощение, поради което е сравняван с бял лист, на който още нищо не е писано, и поради това дава възможност за ново начало, за промяна към по-добро. И обратно – черното символизира власт, самоувереност, която не признава чужд авторитет, респектира и съблазнява чрез скритото и непознатото, създава атмосфера на тайнственост, изключителност и самоувереност. Черното е абсорбиращ, поглъщащ цвят, знак за падение, за необратима смърт, олицетворение на хаоса, на тъмните сили на злото. Съизмеримо с цветовия контраст звучи и хоровата реплика на братята богомили: „О, Владико, съди и осъди пороците на нашата плът, нямай милост към плътта, родена от тленното, но се смили над духа, който е затворен в плътта…“  За разлика от библейската теза за сътворението и мястото на жената в живота и света, в този грандиозен спектакъл тя е утвърдена като равнопоставена на мъжа: „Господ видя, че на първия човек Адам не е добре да живее самотен. И Господ затова пожела и му даде жена – да върви с него по пътя на истината.“ Обърнете внимание – Господ пожелава и му дава жена! Тя не е създадена от Сатаната, а от самия Бог – при нея и плът, и душа са творение Божие и затова може да „създава“ човечество.

Този нов поглед за сътворяването на света и човека, който предлага богомилството, въздейства с изключителна сила върху съзнанието на незапознатите с философско-теологичната им доктрина. Библията обвързва човечеството с веригите на материалното, което разединява и противопоставя, докато богомилството обединява с чистотата на духа и равенството, получено свише. Затова след рухването на вратата на пещерата под ударите на брадвите на куманите и кръстоносците, богомилите тръгват срещу тях, хванати за ръце като жива верига от плът и дух пред остриетата на копия и мечове: „Страшно е да видиш как над човешките глави разцъфтяват червените цветя на водоскоци от кръв.“ Приемането на мисията да бъде „страж и пазител на книгата“ под новото име – Боян от Земен, предсмъртните думи на дедеца „Помни мравките – те събират Божието зърно, има и мравки воини“, и поръчението да занесе книгата на „братята албигойци, за да се превърне тя в знаме и хоругва в тяхната борба“, извършва онова прераждане на Анри в Боян от Земен, което осмисля живота му от този миг до кладата под Монсегюр.

Религиозните, нравствено-етичните и социалните възгледи на богомилите имат своите корени в реално съществуващата действителност. Техният дуализъм е резултат от дълбокото социално разделение и унизителното положение на обикновените трудови хора, принудени да се превърнат в слуги на материално обезпечената светска власт и забогатялото духовенство, които трупат своите имоти чрез експлоатацията на принизените слоеве на обществото. Затова богомилите вярват, че всичко земно е творение на Дявола; че идването на божия син Исус Христос трябва да спаси човечеството от властта на Сатаната; че Христос не е равен на Бога, а е излъчено от Бога Слово, което трябва да насочи хората към пътя на спасението. Макар и победен от Дявола и разпънат на кръст, той няма да се откаже от борбата си срещу Злото и тази борба ще завърши в едно далечно бъдеще, когато Христос отново ще слезе при тях в деня на Второто пришествие и Страшния съд. Тогава божият син ще въздаде всекиму справедливост според делата му, като Сатаната, неговите последователи и всички грешници, земни властници и потисници, ще бъдат обречени на вечни мъки в ада, а праведниците ще се радват на вечно блаженство в рая. Така дуализмът постепенно, с течение на времето, ще даде път на монизма.

Според отношението към справедливия финал на борбата между Бог и Сатана, богомилите се делят на умерени (които вярват в победата на Доброто над Злото) и на крайни (които считат, че битката между Бог и Сатана ще продължи вечно, без краен победител). Богомилството, като социално-религиозно учение, критикува не само светската власт, но и църквата с нейните служители, обвинявайки ги в алчност, в порочен начин на живот и трупане на материални блага и излишества, изобличава противоречието между думите и делата им, докато мнозина от вярващите християни умират от глад. Според богомилите църквите са обикновени сгради, в тях няма нищо свещено, защото са творение на Дявола и обиталище на демоните, неговите помощници. Затова не признават кръщението и другите обреди и тайнства, не вярват в чудотворната сила на кръста, на светената вода, на иконите, мощите и другите реликви, нито в светото причастие. За тях истинни и праведни са само четенето на молитвата „Отче наш“, взаимната изповед, приемането на нови членове в тяхното братство и изборът и въздигането на старейшините. Затова след смъртта на дедеца, възложил мисията на новопокръстения Анри-Боян от Земен да бъде войн пазител на „Тайната книга“, героят на Антон Дончев го вижда по нов начин: „Беше мъртъв. А изглеждаше безсмъртен.“

„Покръстването“ в новото учение обаче се оказва дълъг процес и като добър психолог писателят Антон Дончев проследява целия път на душата на своя герой от смъртта на дедеца до кладите в Монсегюр, подчертавайки онези ситуации, в които светлината на новото води ожесточени битки с мрака на дните и нощите от миналото му. Не е достатъчно да скъса пергамента с писмото на папа Инокентий III до цар Борил и да го хвърли в пропастта, за да зачеркне с този жест всичко, което е било до сега. Акцентът върху дуализма като основополагаща характеристика на богомилството в обществено исторически аспект, постепенно придобива нова насоченост – човекът и неговата душевност. Героят на Антон Дончев усеща с цялото си същество, че в него живеят двама души – Анри дьо Вентадорн и Боян от Земен. И той се пита:

 

„Какъв беше естественият ред и ход на нещата, как щеше да се нареди животът ми, ако вървеше по Божиите и по човешките закони? Боян трябваше да носи „Тайната книга“, а Анри трябваше да го гони. Да го настигне и двубоят помежду им да реши кой да владее книгата. А какво се случи – Боян загина и аз, Анри, пуснах Боян в душата си – не, той скочи в мен, както скочи в езерото от жарава. И сега Анри и Боян деляха едно тяло… Живееше ли в мен Боян, имах ли две души?.. Съзнанието ми беше утроба, в която зрееше това странно същество.  Но дали зародишът на новия Анри-Боян бе изтъкан от Бога? Или от дявола?“

 

Търсенето на себе си е най-мъчително и най-дълго. Пътят му ще преминава ту през подземията и стълбите на Инквизицията, ту ще излиза от мрака им в светлината на богомилските землянки. По този път ще среща и ангели, и върколаци, ще прекоси и познати, и непознати земи, докато стигне до Монсегюр, онази последна видима еретическа твърдина, в която всяка душа принадлежи на учението: „Както след стихийно наводнение на единствената скала се спасява всяко оцеляло същество, тъй и в Монсегюр се скриха съвършените еретици – самотни сред разлюлялото се френско море. (…) В Монсегюр дойдоха не само албигойците от Прованс, тук имаше катари и патарени от Италия, валденси от Алпите, немци, британци, босняци, българи, дори еретици от Киев.“ През лятото на 1243 г., под стените на тази последна крепост на богомилите, след деветмесечната обсада, десет хиляди кръстоносци очакват рухването на твърдината. Глухи, но могъщи удари равномерно разтърсват каменните ѝ стени, от гредите и потона се сипе прах, цялата крепост се тресе „като замиращо сърце на великан, тръгнал към оня свят“. Тук са събрани 257 съвършени – лечители, звездобройци, ясновидци от целия свят и един български гадател от Родопа, планината на Орфей. Тук Анри-Боян предава Свещената книга  на трима мъже, дошли от Пиренеите, Алпите и Пирин – „получовеци, полукозли, леки като рисове, силни като вълци, бързи като усойници“ – които ще скрият книгата в най-дълбоката пещера, ще я пазят, ще я предават на синовете си дотогава, докато дойде денят отново да се върне при хората, „както се връща кокичето от заровената в земята луковица“. Подготовката за последния ден съвършените посрещат спокойно – сами превръщат в пепел и прах ръкописите си, събрали мъдростта на Египет и Елада, Индия и Китай, на Рим, Константинопол и Търнов.

За разлика от другите, Анри-Боян може да се спаси, може да сложи отново рицарските шпори, може да излезе извън оградата и да каже „Аз съм Анри дьо Вентадорн“, и да напусне крепостта. Още повече, че сред кръстоносците е разпознал и един от собствените си кръвни братя. Може!… Но битката между двата му „Аз“-а още не е приключила. Той е различен от другите, които отдавна са избрали своя път и спокойно влизат или в горящите клади, или с рицарски доспехи и с мечове подкарват към огъня братята богомили. Време е да направи своя избор. При това има и утехата, че е опазил книгата, че съвестта му е чиста и оня Боян от Земен не може да иска нищо повече от него. Спомня си първата среща с дедеца в Царевград Търнов и Божиите слова, изречени от него: „От невидимото и видимото естество създадох човека, от смърт и живот. И дадох му воля, и му показах пътя – светъл и тъмен – ето ти добро и ето ти зло – избирай. За да видя любов ли имаш към мене, или ненавист…“ Дошъл е и за него денят на избора! Спомените му го връщат назад по изминатия път, към неспокойните нощи на размисъл, защото не може да повярва, че „дяволът е създал устните на Лада, усмивката на Ясен, чистотата на Влад“. И в същото това време вижда онези 183-ма българи, които на 13-ия Божи ден на месец май, 1235 година, при Монтвимер влизат в огъня – не са вързани, но не бягат от него, а сами връзват ръкавите на ризите си, за да умрат прегърнати. Анри и Боян водят битка не само между себе си като душевни нагласи, но и между живота и смъртта, между съхранената памет за случилото се и забравата за него до последния, петнадесетия ден, в който съновидението в утрото му го събужда с наредени върху мозайката на пода в крепостта Монсегюр бели и черни камъчета. От тях го гледа собственото му лице, което уверено заявява „Аз съм Боян от Земен. Аз съм Боян. Аз бях Боян.“ А навън червените утринни лъчи на слънцето огряват кладата, към която вървят последните съвършени богомили и пеят слова от свещеното тайно Пето евангелие на Йоан, слова от неговата, на Боян, книга. Изборът е направен! А листите със спомените за извървения път от Анри до Боян, за светлината, получена от Пейре, от онзи слепец, който говори с птиците, от дедеца, от Ясен, Влад и Лада, от хилядите, изгорени на кладите, тези листи ще предаде на брат си преди да влезе в притеглящата го като магнит жарава. Защото вече е осъзнал, че всеки истински, жертвено вярващ в своята кауза богомил, всъщност е Боян от Земен.

Според историците с превземането на крепостта на албигойците в Монсегюр в Пиренеите от папските войски през 1244 година богомилството изчезва от историческата сцена. Това обаче не означава, че духът на тяхното учение е мъртъв. Защото и в днешния наш свят дуализмът, посочен в тяхното учение, е жив, и битката между Княза на Светлината, т. е. на Бог, и Княза на света, т. е. на Сатаната, продължава. Защото и сега човекът продължава да се пита защо има свръхбогати и умиращи от глад хора по света. Кому е нужна тази империя на църквата с нейните храмове-дворци и защо служителите ѝ говорят едно, а вършат друго? Защо, ако са истински посредници между Бога и човека, нямат силата и смелостта да кажат истината в очите на хората? И доблестта да платят цената за нея, както го правят преди векове вярващите в истинността на словото на свети Йоан в „Тайната книга“ на богомилите.

 

 

 

         

 

 

 

 

 

 

 

                      

 

 

                                   

 

 

 

        

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post АРТ СРЕЩА „ДЪРВОТО НА НАДЕЖДАТА“ В ЧЕЛОПЕЧ
Next post Вестник „Словото днес“, бр.2, 2023