(За Георги Джагаров)

Никола Инджов

Кла­си­чес­ки­ят кон­ф­ликт Са­ли­е­ри – Мо­царт, пре­вър­нат от Пуш­кин в лес­но раз­би­ра­е­ма ме­та­фо­ра за съ­пер­ни­чес­т­во в из­кус­т­во­то, въз­ник­ва из­г­леж­да при вся­ко по­ко­ле­ние и на всич­ки поп­ри­ща. Су­бек­ти­виз­мът, ха­рак­тер­на чер­та на тво­ре­ца, се про­я­вя­ва по­ня­ко­га в нет­вор­чес­ки пси­хо­ло­ги­чес­ки прос­т­ран­с­т­ва. Ето как е при Пуш­кин:

„…Дъл­бо­ко,

мъ­чи­тел­но за­виж­дам. О, не­бе,

къ­де е прав­да­та, щом да­рът свят,

щом ге­ни­ят све­щен не се от­реж­да

в наг­ра­да за го­ре­ща­та лю­бов,

за са­мо­от­ри­ча­не­то и тру­да,

а грей­ва на че­ло­то на бе­зу­мец,

на ве­сел раз­вейп­рах? О, Мо­царт, Мо­царт!“

То­ва е той, Са­ли­е­ри, нап­ред­нал зна­чи­тел­но в бла­го­със­то­я­ни­е­то си, но ли­шен от бо­жи­я­та ис­к­ра на та­лан­та, пос­ве­тил жи­во­та си на от­ри­ца­ни­е­то на мла­дия ге­ний Мо­царт.

От­го­во­рът на Мо­царт е ла­ко­ни­чен: „Не­съв­мес­ти­ми са зло­дей и ге­ний!“

Спом­них си то­зи сю­жет, ко­га­то про­че­тох във в. „Труд“ (5 и 7 но­ем­в­ри, 2002 г.) ме­мо­а­ра на по­е­та и дра­ма­тур­га Сте­фан Ца­нев за друг по­ет и дра­ма­тург – Ге­ор­ги Джа­га­ров (1925 –1995) под заг­ла­вие „Тра­ге­ди­я­та на по­е­та“. Раз­би­рам на­ме­ре­ни­я­та и те­зи­те на Сте­фан Ца­нев с из­к­лю­че­ние на заг­ла­ви­е­то на кни­га­та, от­къс от ко­я­то оче­вид­но е пуб­ли­ку­ва­но­то – „Кни­га за мър­т­ви­те ми при­я­те­ли“. Сте­фан Ца­нев опис­ва Джа­га­ров ка­то ярос­тен свой враг, ри­су­ва го до­ри с кръ­вя­са­ли от ом­ра­за към не­го очи, а са­мо­то съ­чи­не­ние за­поч­ва та­ка: „Не ми се пи­ше за то­зи чо­век…“ При тол­ко­ва жлъч и не­на­вист как да по­вяр­вам, че Джа­га­ров е един от мър­т­ви­те му при­я­те­ли?

Мо­и­те пред­с­та­ви за при­я­тел­с­т­во са дру­ги, но то­ва ня­ма зна­че­ние в слу­чая. Има оба­че зна­че­ние, че на Джа­га­ров се при­пис­ват ду­ми и де­ла, ко­и­то са оп­ре­де­ле­но неп­рав­до­по­доб­ни по от­но­ше­ние на не­го­вия ха­рак­тер, та­лант, въз­пи­та­ние, кул­ту­ра. Ме­мо­а­ри без под­с­ка­за­ни въз­мож­нос­ти за про­вер­ка на ис­тин­ност­та са не прос­то съм­ни­тел­ни, те са опас­ни за об­щес­т­во­то, за­що­то под­веж­дат към въз­п­ри­е­ма­не на его­цен­т­рич­ни ин­те­ре­си.

Впро­чем, ето един епи­зод:

„Джа­га­ров… из­ви­ка:

– Сте­фан Ца­нев не зас­лу­жа­ва дру­го, ос­вен смърт!

…Ста­нах от ма­са­та и ка­зах кол­ко­то се мо­же по-спо­кой­но, бав­но и яз­ви­тел­но:

– Джа­га­ров, аз из­ли­зам. Мо­жеш да за­по­вя­даш на га­ва­зи­те си да из­ля­зат след ме­не и да ме зас­т­ре­лят на ули­ца­та. Но от то­ва ти ня­ма да про­пи­шеш по-ху­ба­ви сти­хо­ве“.

Дра­ма­тур­гът Сте­фан Ца­нев би тряб­ва­ло да пом­ни ед­на на­шен­с­ка зна­ме­ни­та те­ат­рал­на реп­ли­ка, а имен­но: „Аз из­ла­зям!“ Про­из­на­ся я с тре­пет и па­тос Ки­ряк Стеф­чов в сход­на по тра­ги­ко­ми­зъм си­ту­а­ция, но за­що при Ва­зов та­зи реп­ли­ка ви­на­ги пре­диз­вик­ва смях?

Ето още един епи­зод:

„След па­у­за, дра­ма­тич­но:

– Име­то ти ще бъ­де из­т­ри­то от бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра.

Не стра­дах от лип­са на са­мо­чув­с­т­вие, по­пи­тах по­диг­ра­ва­тел­но:

– Как ще ста­не тая ра­бо­та, Джа­га­ров?

– Мно­го прос­то. Ня­ма да те пе­ча­та­ме 10 го­ди­ни и ни­кой ня­ма да си спом­ня кой е Сте­фан Ца­нев…

… Нак­рая про­из­не­се па­те­тич­но, с тре­пе­рещ глас:

– Да. Мно­го та­лан­ти ще бъ­дат при­не­се­ни в жер­т­ва в име­то на един­с­т­во­то.

… Не по­до­зи­рах зло­ве­щия сми­съл на те­зи ду­ми. Но как­то е из­вес­т­но, осем ме­се­ца по-къс­но съ­вет­с­ки­те тан­ко­ве пре­га­зи­ха Пра­га – в име­то на то­ва един­с­т­во“.

Чи­та­те­лят сам ще нап­ра­ви зак­лю­че­ние, че Сте­фан Ца­нев се са­мо­о­пис­ва ка­то Мо­царт, а на Джа­га­ров пре­дос­та­вя ро­ля­та на за­вис­т­лив Са­ли­е­ри от бро­не­тан­ко­ва ар­мия.

Ето още един епи­зод:

„Обаж­дат ми се през но­ем­в­ри 1995 г. ле­ка­ри от во­ен­на­та бол­ни­ца: „Джа­га­ров е зле, ис­ка да те ви­ди, не­що важ­но ис­кал да ти ка­же.“ Е, не оти­дох. Е, не зна­ех че ще ум­ре, ина­че щях… А мо­же би въп­ре­ки всич­ко ме е оби­чал и е ис­кал да бъ­да не­го­во­то пред­с­мър­т­но при­час­тие?“

Тук ня­мам ду­ми за ко­мен­тар.

Джа­га­ров не бе ан­гел, но той из­лъч­ва­ше по­е­зия и чо­веш­ко дос­тойн­с­т­во, по­раж­да­ше сим­па­тии. Бе прив­ле­ка­те­лен с мъж­ка ху­бост и си­ла, със слад­ко­ду­ми­е­то си, с уме­ни­е­то да раз­го­ва­ря по чо­веш­ки и да се дър­жи неп­ре­тен­ци­оз­но. Той про­я­вя­ва­ше ня­как­ва хъ­шов­с­ка при­вър­за­ност към пи­са­тел­с­ка­та об­щ­ност и ес­тес­т­ве­но се прев­ръ­ща­ше в цен­тър на пи­са­тел­с­ки­те ком­па­нии. На ма­са­та око­ло не­го се съ­би­ра­ха с удо­вол­с­т­вие Ни­ко­лай Хай­тов, Бо­го­мил Рай­нов, Се­ра­фим Се­вер­няк, Тон­чо Же­чев, Лю­бо­мир Те­нев, Зд­рав­ко Пет­ров, Ди­ми­тър Ка­ну­шев, Йор­дан Въл­чев, в пос­лед­ни­те го­ди­ни – Дон­чо Цон­чев, осо­бе­но Веж­ди Ра­ши­дов. То­ва ли са хо­ра­та, за ко­и­то Сте­фан Ца­нев пи­ше: „На ма­са­та му в рес­то­ран­та на пи­са­те­ли­те вся­ка ве­чер се­дя­ха най-мал­ко де­сет ду­ши, те го гле­да­ха вер­но­по­да­ни­чес­ки ка­то при­ю­те­ни по­ми­я­ри…“

Пом­ня, че вед­нъж на та­зи ма­са се ро­ди­ха на­чал­ни­те сти­хо­ве на ед­но от пос­лед­ни­те му сти­хот­во­рения:

Все­ки ден уми­ра ня­кой бли­зък

и се раж­да ня­кой не­поз­нат…

Пред­чув­с­т­вие за са­мо­та­та на яр­ка­та лич­ност или пре­ду­се­ща­не за изос­та­ве­ност бе то­ва?

Твор­чес­ки­те ус­пе­хи на Джа­га­ров са без­с­пор­ни и в по­е­зи­я­та, и в дра­ма­тур­ги­я­та, и в пуб­ли­цис­ти­ка­та. Той по­лу­чи об­щес­т­ве­но приз­на­ние за ли­те­ра­ту­ра­та си, а не за фор­мал­на­та си при­над­леж­ност към пар­тий­но-дър­жав­на­та но­мен­к­ла­ту­ра. И за­ра­ди са­мо­от­вер­же­на­та за­щи­та на Пеньо Пе­нев, с чи­я­то наг­ра­да бе удос­то­ен и са­ми­ят Сте­фан Ца­нев по вре­ме­то на Джа­га­ров ка­то за­мес­т­ник-пред­се­да­тел на Дър­жав­ния съ­вет по кул­ту­ра­та. И за­ра­ди из­к­лю­чи­тел­на­та под­к­ре­па, ко­я­то ока­за на мла­ди­те, спе­ци­ал­но на съ­ща­та ге­не­ра­ция, към ко­я­то при­над­ле­жи и Сте­фан Ца­нев – ни­ма ме­мо­а­рис­тът е заб­ра­вил ста­ти­я­та му „Зд­ра­вей, по­ко­ле­ние, мла­до и та­лан­т­ли­во“ и сти­хот­во­ре­ни­е­то му „Пред­п­ро­лет“?

Джа­га­ров има­ше мно­го дъл­бо­ки ус­тои на своя ли­те­ра­ту­рен та­лант. Вну­ше­ни­я­та на Сте­фан Ца­нев са из­вън кон­цеп­ту­ал­ност­та на по­е­зи­я­та на Джа­га­ров. Тя е из­пъл­не­на със сил­ни страс­ти и ис­к­ре­ни граж­дан­с­ки въл­не­ния. „Стра­да­ни­е­то е от­но­ше­ние към жи­во­та, по­ня­ко­га то е при­съ­да над жи­во­та“ – пи­са той ка­то че ли за се­бе си.

Не­въз­мож­но е да се прос­ле­ди всич­ко, но мо­же да се на­пом­ни не­що от по­е­зи­я­та на Джа­га­ров, съз­да­ва­на по вре­ме­то на въп­рос­ния ме­мо­ар, за да се ви­ди ка­къв е той, ис­тин­с­ки­ят тво­рец и чо­век:

Мо­же би жи­во­тът ми е лош,

мо­же би са­ми­ят аз съм лош –

не­що все ме мъ­чи, все ме тро­ви,

все ме стя­гат ня­как­ви око­ви…

(„Раз­ка­я­ние“)

Уж бях огън, бях звез­да към рая,

уж не ос­к­вер­них ни бог, ни храм…

Не­що ста­на, а как­во – не зная.

И го­ри че­ло­то ми от срам.

(„Уг­ри­зе­ние“)

Аз от мис­ли за вас ос­ле­пях.

И на смърт аз оти­дох за вас.

И за вас се от­ка­зах от ада и рая.

И аз ни­ко­га ня­ма

да заб­ра­вя как­во е лю­бов и из­ма­ма.

И за­туй в ня­кой есе­нен час

ще се вър­на от­но­во.

(„Мои ми­ли при­я­те­ли“)

То­ва са из­по­ве­ди на чес­тен и съ­вес­тен чо­век.

В едно друго стихотворение („Участ“) Джагаров направи следното признание:

В душата ми отекват груби

и тежки думи, но единствени.

Аз мога всичко да изгубя,

за да открия две-три истини.

Той мис­ле­ше та­ка, дейс­т­ва­ше в име­то на сво­и­те ес­те­ти­чес­ки и граж­дан­с­ки убеж­де­ния, на та­ка­ва нрав­с­т­ве­на ос­но­ва той на­пи­са сти­хот­во­ре­ни­е­то „Бъл­га­рия“ („Зе­мя ка­то ед­на чо­веш­ка длан“). Хрис­то­ма­тий­но сти­хот­во­ре­ние, ма­кар че е из­х­вър­ле­но от хрис­то­ма­ти­и­те, ма­кар че има­ше един глум­лив ак­тьор, кой­то го па­ро­ди­ра­ше при все­ки слу­чай по те­ле­ви­зи­я­та. О, све­ще­на прос­то­та… Но ос­вен та­зи без­с­мър­т­на ода за ро­ди­на­та Джа­га­ров съз­да­де още мно­го сти­хот­во­ре­ния, в ко­и­то дра­ма­тиз­мът на вре­ме­то оп­ре­де­ля ви­со­ка­та сте­пен на по­е­зия. И дра­ма­тур­гия, ко­я­то съ­що ка­то по­е­зи­я­та му ос­та­ва за­ви­на­ги. Важ­но­то е, че Джа­га­ров не до­пус­на ни­то един твор­чес­ки ком­п­ро­мис! За раз­ли­ка от Сте­фан Ца­нев, Джа­га­ров ня­ма сти­хо­ве, пос­ве­те­ни на Дър­жав­на си­гур­ност, не хо­ди ка­то Сте­фан Ца­нев чак в Ав­с­т­ра­лия да про­па­ган­ди­ра ед­на уж ом­раз­на ко­му­нис­ти­чес­ка го­диш­ни­на, не на­пи­са ка­то Сте­фан Ца­нев ус­луж­ли­ви пи­е­си, по­доб­ни на „Пир по вре­ме на де­мок­ра­ция“…

Ди­рек­т­но­то срав­не­ние меж­ду два­ма­та в слу­чая е не­из­беж­но.

Аз не спо­ря със Сте­фан Ца­нев, знам, че то­ва е без­по­лез­но за­ни­ма­ние, тъй ка­то той, как­то се виж­да от пуб­ли­ка­ци­я­та му, неп­ре­къс­на­то се из­жи­вя­ва сам сре­щу всич­ки. За как­во ли? Мо­же би за­ра­ди то­ва, ко­е­то спо­де­ля в ме­мо­а­ра си: „…За­що­то има един ра­зу­мен мо­тив да ста­неш под­лец – съз­на­ваш, че си по-та­лан­т­лив от оне­зи, ко­и­то са про­въз­г­ла­се­ни за ге­нии, по­не­же са око­ло власт­та – и си каз­ваш: за­що те, а не аз? И ча­каш сго­ден слу­чай…“

Гос­по­ди, не мо­га да при­е­ма та­къв мо­рал до­ри и от чо­век с опит в сгод­ни­те слу­чаи! Осо­бе­но ко­га­то ис­ка да ос­та­ви своя па­мет за хо­ра, ко­и­то ве­че са смъл­ча­ни и не мо­гат да му про­го­во­рят. Но как­то каз­ва бъл­гар­с­ка­та по­е­зия,

„Умо­ре­ни­те зас­па­ха,

жи­ви­те – те не­ка бдят!“

2002 г.