Тая и Оная гора са едно, но сега сме още малки и виждаме само парченца от голямата картина

Излезе от печат второто издание на „Приказки от Оная гора“ на Мая Дългъчева. Една богато нюансирана с много тънки наблюдения и синкретични похвати книга, която най-много ще оценят порасналите деца в нас възрастните хора. През 2013 година с нея тя стана деветият лауреат на Националната наградата за детска литература „Петя Караколева“. Автор е на книги за деца и възрастни, песни, пиеси и др. Работи и в областта на приложната литература като автор в редица образователни проекти. Нейни творби присъстват в редица поетични антологии у нас и в чужбина, както и в учебници, сборници и помагала за предучилищна и начална възраст. Доста от тях са преведени на английски, руски, немски, френски, испански, сръбски. Член на СБП. Носител е на наградите: „Златен век“ – Министерство на културата (2006), Приз в международния конкурс за приказка “Europe in a fairytale” (2007), Награда на Съюза на българските писатели за детска литература (2009), Национална награда за детска литература „Константин Константинов“ в категория „Автор“ (2009) и др.

Казва, че обича уединението, малките мигове и нещата, които се случват насаме. Че е вярна на тази тишина, в която може да се чуе посоката. Уверена е, че ароматът на приказност, вълшебство и тайнственост носи за детето най-трепетния и съпреживян опит, който поддържа неговата чувствителност. Че е един уютен ритуален шепот и небързане да се расте. Но и едно съкровено общуване, водещо, все пак, към духовно израстване. Признава, че книгата й „Приказки от Оная гора“ е за деца и за възрастни едновременно, но много различна от всичко, което е писала досега. И е права. В Оная гора има много възможности, но всичко случващо се е напълно закономерно и целесъобразно. Всеки опит е ценен и води към добро. В това приказно пространство, в което мечтите се сбъдват със скоростта на чудесата, обичането е взаимно, всеки вижда в другия себе си, чува усмивките и вижда думите. Защото носи Онази сила – да не използва сила, която облъхва и изтъкава въздуха с нежност, ласка, кротост, тишина. Защото тя не се преструва, а е себе си – нито по-красива, нито по-важна или велика, защото Онзи свят, в който битува, изобщо не се интересува от незначителни подробности, а само от доброто, което е създала. От раздаденото на другите. От красотата, която смирява и укротява. Онази гора е свят, в който властва силата на любовта, а не любовта към силата. А Онази сила разширява сърцата на нейните носители толкова много, че те могат да поберат цялата гора. Особено, когато така често към това ги подтиква Онова усмихнато Водно конче, което разнася навред спомена за нещо меко и сияйно, идващо с небесната белота и чистота.

– Мая, ти също, като Петя Караколева, влизаш в света на най-чистия детски свят с един особено ефирен финес, с пърхащата в детските сърца ангелска чистота и безметежна свобода. Вероятно, за теб беше чест да си лауреат на Националната награда за детска литература, носеща нейното име…

– Наистина Петя Караколева е много специално име за мен. Първата ми среща с нея беше преди много години в един сайт за романа „Най-златното злато“, направен от Маргарита Дюлгерова. Помня, че направо забълбуках от възторг – чудех се как е възможно да съм пропуснала тази книга, как е възможно да имаме такъв автор, а името й да не е сред най-популярните!? На другия ден отидох в библиотеката и попитах за романа – дадоха ми го, беше го чел един-единствен човек преди доста години. Така че забравих да го върна, без особени притеснения. В годините нататък се случи така, че по някакви мистериозни пътеки се запознах със семейството на Петя Караколева, бях на гроба й в София с Лиля Сокуренко, когато донесе портрета на Петя от Русия, правех всичко възможно името й да стигне до повече хора, самата аз съм участвала в журирането на тази награда… Затова бях толкова щастлива, но не с официалното усещане за  литературна награда, а по-скоро – че още веднъж и по още един вълшебен начин срещам Петя Караколева. Иска ми се да вярвам, че тя би харесала Оная гора…

– Всичките обитатели в Оная гора четат и виждат това, което носят в сърцата си и на това се учат сами, никой не ги обременява с някакви сухи теории… Има ли шанс Онази гора да споходи и Тази, нашата, „гора”?

– Ами те са едно. Ако малко пооплевиш Тая, виждаш, че е Оная.

– Вървим ли вече в тази посока, помамени, приласкани, притеглени от Светлината на Онова другото, което очакваме да изгрее в нас или по-скоро да си го припомним?

– Скоро съвсем спонтанно споделих с една приятелка, че напоследък, където и да се намирам по земята, имам чувството, че срещам най-милите хора. „Мая, знам го това чувство и съм много щастлива, че го знам!“ – отговори тя. Сигурна съм, че не сме само двете с подобно усещане. А това е сигурен знак, че отговорът на твоя въпрос е „Да!“

– Най-възхитителното в Онази гора е това, че в нея най-свещените думи са „Всичко” и „Всеки”, защото в нея всичко е Едно цяло. А в нашата „гора” непрекъснато го раздробяваме, фрагментираме, етикираме… Дали „цветните мостчета” между тях са напълно разрушени?…

– Не, не са разрушени, всичко си е цяло, както винаги си е било. Може би ние сме още малки и затова виждаме само парченца от голямата картина. И се опитваме да им сложим табелки, за да си я изясним. От което понякога още повече се объркваме… Но да си още малък, не означава, че си глупав или разрушител – значи просто, че растеш. Растенето е също така разглобяване, назоваване, опознаване…

– Много е хубаво, че в Онази школска гора бухалчетата владеят най-доброто четене – природното, което се преживява като живот. Но при нас не можем да се похвалим с нещо подобно. Как тогава нашите деца могат да си припомнят вложената в тях изначална свежест и свобода на възприятията?

– Припомнянето е лична отговорност. Как би могъл един възрастен, ако самият той е заложник на своите рамки и щампи, да обяснява на едно дете какво е свободата? По-скоро се случва обратното – децата ни припомнят доста неща…

– Има ли други начини, освен чрез разказвачи като теб, приказките да оживяват в живота на децата ни и чудесата в него да не са рядкост?

– Другият начин е да се изучава квантовата физика. Приказките и чудесата са навсякъде. Мисля, че няма човек, който да не може да се сети за поне едно чудо в живота си. И всеки от нас пише собствената си приказка, независимо осъзнава ли го или не. Разказвачите са толкова, колкото са хората по земята, ние сме жива библиотека…

– От Онази гора ли ще задуха вятърът на промяната, който чрез „най-важното и красиво нещо – листопада” ще даде началото на една съвсем нова и свежа Гора?…

– Листопадът е просто метафора в приказката, която цитираш… Най-важното и най-красивото е всеки да си бъде какъвто е и да прави онова, за което е създаден – тогава, по съвсем естествен начин, се случват истински прекрасни неща, като листопад например. Днес много от нас не са на своето място и не правят своето нещо, а така енергията вехне…

– Твоето име за мен е символ на дълга, който ни освобождава от дълго владялата ни майа, от илюзията, че сме извън Целостта, която се случва чрез нас и като нас. Но понякога словото доста е съдействало за тази илюзия… За дълго ли още, според теб?

– Ще отговоря с редове от една моя приказка:

„– Ще ви кажа най-стария език – рече той на Патенцето и Кученцето. – Толкова е стар, че някои вече са го забравили напълно. Едни го смятат за таен. Други – за смешен. Трети – за излишен. А малкото, които го знаят, мълчат. Понеже на този език само се мълчи и се знае. Е, ако чак толкова се налага, може да се нарисува ей това…

И Бухала нарисува с клечка в пръстта едно сърце.“

– Чудесна метафора за това къде се крие силата на словото. Благодаря ти много.

Интервюто взе:Лияна ФЕРОЛИ