Димитър БЕЧЕВ

ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ПИШЕ ДНЕС – МЕЖДУ „ПРОКЛЯТИЕТО НА ТАЛАНТА“ И МОДЕРНАТА ВИРТУАЛНА СКУКА

„Един призрак броди из Европа – призракът на модернизма“.

Робърт Яус

Някак си много бързо и почти неусетно Фестивалът на детската книга в Сливен се превърна в своеобразна лаборатория на нови тенденции и проблеми в бързо променящия се свят на детската литература, където се представяха утвърдени майстори на перото в жанра, изгряващи таланти, печелещи популярност сред детската аудитория не само в България. И дори ако прелистим набързо внушителните сборници с доклади и съобщения от традиционната кръгла маса, посветена на детската литература и нейните автори и читатели, няма как да не отбележим, че тя не просто представя в движение актуални писателски тенденции, амбиции и читателски очаквания, но и нещо друго – че улавя някак във въздуха, прогнозира след професионален анализ на спецификата на детското четене в библиотеките и постепенно налага в движение актуалните, модерни послания на детските писатели, вдъхновено от читателските нагласи и лични предпочитания.

Във фокуса на изявени изследователи на детската литература, университетски преподаватели, библиотекари, писатели, издатели, художници, илюстратори бяха през тези години най-значимите и открояващи се новости и предизвикателства – книгите и децата на 21 век, дилемата традиционни и електронни книги, детската книга като проекция на света и вдъхновен поглед в бъдещето, тийнейджърите и книгите като противоборство между разума и емоциите, предизвикателствата пред съвременния детски роман, времената, пространствата и героите в съвременната детска литература, дори комиксите за деца.

На представителната сцена на театъра, в регионалната библиотека, в галерии, театри, на площада се случваше на живо карнавалната пъстрота и се създаваха неповторимите емоции на този уникален фестивал с международно участие. На него получиха заслужено признание и любовта на най-малките и ентусиазирани читатели едни от най-добрите и знакови имена в литературата за деца – Леда Милева, Виктор Самуилов, Стефан Цанев, Георги Мишев, Божана Апостолова, Мая Дългъчева, Юлия Спиридонова, Елена Павлова, Марин Трошанов… Нека не забравяме и популяризирането на българската детска емигрантска литература в лицето на Атанас Славов, Димитър Инкьов, Златко Енев, Весела Фламбурари, имената на творци от Бесарабия, от балканските страни и мн. др.

За мен големият въпрос днес е как да преодоляваме чрез литературата делничната скука в нашето объркано и невротично време? И дали противодействието на творческия талант на писателя, е достатъчно, за да ни изведе в нови духовни измерения? Това е дяволски сложна задача, особено при читателя-дете, тъй като дори и да ангажираш вниманието му с някой ефектен магически трик, той ще се дешаблонизира само след няколко страници на текста, детското внимание може да бъде привлечено, но не и заблудено, то усеща безпогрешно лъскавите пипала на фалша и бодряческия оптимизъм.

Литературата като медитация и опит за възвисяване на духа е начин да го накараш да се отлепи от лепкавата кал на баналното ежедневие, за да погледне към звездните висоти на красивото, на героичния идеал. Метафорите бляскат като неочаквани светулки в делничния поток на езика, когато четем художествена литература, затова и децата толкова обичат красивия, обемен блясък на неочакваното и причудливо сравнение. Но творческата работа на развихреното въображение може да бъде унищожено както от вътрешните, така и от външните демони, които ни дебнат наяве и насън: „Езикът ни е даден, за да скриваме мислите си“ ( Н. Макиавели.)

Фамилиарността с читателя, деликатното морализаторство, внушено чрез имитирания детски сленг, опитът да се провокира читателят в опит да си създаде виртуален автопортрет на своята душа се среща често в модерната литература за деца. Тя активно се стреми да взаимодейства с дълбоката интимна същност на детето-читател, доколкото то има развити сетива да я осъзнава като свое неповторимо „алтер его“. В този дух е интересно да си припомним творческият път на писателя-емигрант Димитър Инкьов, който е един от успелите детски писатели в Германия. След като работи 25 г. като коментатор в радио „Свободна Европа“, той някак си на шега се отдава на писането на книги за деца. Първата му детска книга „Куклата, която искаше да си има бебе“ има феноменален успех в Западна Германия, отличена е като една от най-хубавите книги на годината и е преведена на 16 езика. От 1974 г. до началото на 2004 г. Димитър Инкьов издава над 110 детски книги. Освен прочутата поредица за палавата Клара и нейното братче, Димитър Инкьов е автор и на „Смешни приказки“, „Гръцки легенди“, „Магията на парите“ и мн. др. Но е парадоксално, че въпреки огромните тиражи и голямата си популярност в много страни по света, въпреки че поколения немски деца растат и започват да сричат на родния си език с детските книги на Димитър Инкьов, той все още е малко познат на българските деца, разбира се, справедливо е да отбележим пионерските усилия на издателство „Репортер“. А още по-големият парадокс признава полунашега самият писател, който твърди, че успява да стане добър разказвач на истории за деца от най-ранна възраст, просто защото в онези първи години на емиграция неговият речников запас е бил на тяхното ниво.

Димитър Инкьов не е привърженик на забавните измишльотини, той винаги се опитва по забавен, непринуден и естествен начин да внуши на децата малка частица от това, което е необходимо за постепенното изграждане на техния характер, мироглед, знания за света, за да не претърпят те в неочакван момент болезнен срив на своя измислен и илюзорен свят, когато в крехката възраст на съзряването падне измамното му було. Всъщност границата между правдоподобната имитация на детския разговор и иронично-снизходителното „остранение“ винаги е твърде тънка, особено когато сюжетите са интерпретирани с талант, проникновено разбиране и много любов.

За радост, дидактическите напъни са все повече досаден спомен от други времена, но как да преминем през барикадите на ерудираното, нафукано скудоумие и бездарните претенции за оригиналност във времена, когато вестникарската публицистика и мътния поток на социалните медии преливат отдавна язовирните стени на търпимостта. Немалка  част от  съвременните книги гъмжат от вулгаризми и откровени простотии, нескопосан жаргон и самодейни опити за многоучено оригиналничене, езикът на улицата нашепва от всеки трети диалог. Карел Чапек се възмущава: „Едно от най-големите бедствия на цивилизацията е ученият глупак“. А Карл Лил насмешливо деликатно го  допълва: „Не вярвам в колективната мъдрост на индивидуалното невежество“.

Ако разгледаме в подобен аспект трилогията „Тина и половина“, „Графиня Батори“ и „Макс“ на Юлия Спиридонова впечатлява тъкмо драматичната липса на „комуникативна равнопоставеност“, паралелните светове на децата и възрастните се движат с различни скорости и не просто на различни писти, но и на различни стадиони, от тях много често наднича тъжната ирония, усмивката на преждевременно развитото, скептично и едновременно с това критично себепознание, особено когато става дума за опасностите, които дебнат на всяка крачка във виртуалния свят.

Съгласен съм с твърдението, че в тази поредица гледната точка към пресъздаване на света на възрастните Юлка е поверила на тийнеджърите, вероятно и затова романите ѝ имат толкова много почитатели сред подрастващите, тези романи предлагат ново себепознание, насочено към баналния и досаден свят на големите. Но същевременно с това тези книги в някаква степен са и интелектуално предизвикателство към възрастните като друг, автономен тип читателска аудитория – хора, я се огледайте през очите на своите деца, за които дори не подозирате, че вече са пораснали! Това е и своеобразна автотерапия, която предлага директен подстъп и неочаквано свежа гледна точка към житейски алогичното и често парадоксално поведение на подрастващия.

Епатажът (демонстративното незачитане, неуважение, предизвикателно държане) към другия, но най-често към близките хора, родителите, често е реакция на отдръпване едновременно от снизходително-благодушния свят на възрастните и същевременно символно скъсване с ограниченията на детския свят. Освен това, тийн-поредицата от трите романа поставя още твърде важни за юношите, но премълчавани от срамежлива деликатност проблеми от типа „curtain view”, свързани с табутата на реалните взаимоотношения между връстниците в ежедневието, с агресията днес, да не забравим всеобхватните теми за любовта и секса, за дрогата и другият път към ада, за опасностите на виртуалната реалност, за разколебания съвременен морал и неговата амбивалентност.

Комичната интерпретация на света е изключително важна и характерна особеност на белетристичния свят на Юлия Спиридонова. Той има своите различни лица и особености, преминавайки от неговите чисто физиологични проявления в приказките и книгите за малки дори към проявите на т.нар. черен хумор, абсурдната ситуация, комичния срив. Голяма част от проявленията на комичното в тийн-поредицата са тясно свързани с литературната пародия, елегантната интелектуална гавра на вица и каламбура, изключително тънката ирония, и най-вече, самоирония. И не на последно място, майсторски реконструирания и автентичен езиков свят на тийнеджърския сленг, ако щете, интернетски идеолект и професионален жаргон, напиращ на талази от социалните мрежи и най-вече от великата Фейсбук говорилня.

Съвременният творец избягва да бъде директен моралист като отблъскващ рефлекс от силно идеологизираните тоталитарни времена, когато литературата на първо място трябваше да възпитава в определени ценности и след това, ако е възможно, да носи и художествена наслада. Затова и писателят по природа се явява и диагностик на всички болестни състояния на човешкия дух. И какъв по-подходящ момент от този да си припомним прозрението-изповед на един от последните големи интелектуалци на нашето съвремие, Умберто Еко: „Средновековието се заблуждаваше, когато разбираше света като текст, модернизмът се заблуждава, когато разглежда текста като свят“. Нека не се заблуждаваме от скритата ирония, защото пак той, големият италиански семиотик, мислител и романист ни казваше с дяволито намигване, че „всяко обобщение е грешно“. Тълкуването на едно стихотворение е равносилно на неговото убийство, обичаше да казва един виден ямболски сатирик и преводач. Допълва го Жан Кокто: „Знам, че поезията е много необходима, само че не знам точно за какво.“

Дихотомиите на контрастното ни битие, черно-бяло по природа, раждат неизбежно нервното и разпокъсано повествование, налудничаво забързано между порталите на времето и пространството. Това е безплодното състезание между тихата печал, загубения смисъл на човешкия живот и делничната скука, за която класиците ни казват от векове, че е майка на всички пороци. Провинциалната тъга, провинциалната „мирова печал“, която Александър Вутимски оприличаваше като „златния прах на миналото“, а Новалис определяше живота като  „болест на духа“.

Тъкмо в диапазона между митологията и готическия ужас на дните е разположен изключително интересния сюжет на „Приключение в Долната земя“ от Елена Павлова, който огледално преобръща традиционната коледна семантика и символика чрез десакрализация на мита, през необичайното фантастично приключение, преминавайки през умела имитация на обредно-митовия ритуал и коледна традиция. Всъщност в самата обредност на Бъдни вечер се откроява ярко идеята за преход от един темпорален цикъл към друг, празникът означава началото на т.нар. „мръсни дни“, които са своеобразно междинно звено, граница между старата и новата година, между сакралното и дяволското начало в живота.

Много изследователи подчертават, че обичаите и обредните практики в тази част на отиващата си година целят да се подпомогне семейството (родът) да преминат символично препятствията на хаоса, неподреденото житейско пространство, за да се „получи“ плодородие, здраве и успехи през новия стопански период. Това изкуство да се създават нови светове и да се пренася в тях чрез модерна и оригинална интерпретация традицията, която се дешаблонизира и актуализира по неочакван начин, се превръща все по-често в обичан писателски похват сред съвременните детски писатели.

Човекът в постмодерния свят се опитва трескаво да създава, актуализира и съхранява културни традиции от отминали времена, моралните ценности на своя житейски опит чрез архетипната символика на митологичното познание. Това са поведенчески модели, гравитиращи между полюсите на митологичния архетип и съвременната модерност – антиутопия. „Новото изкуство – припомня Йоханес Бехер – никога не започва с новите форми, новото изкуство винаги се ражда с новия човек“.

Но как да се впишем и намерим своето място между вяра и безверие, мечта и действителност, морал и безчестие, героично и низко? Тези контрастни двойки неусетно те вкарват в руслото, в примката на жанра и неговата художествена условност и императивност. Единствено любовта и изкуството в своите многообразни форми дават истинско освобождаване на човешкия дух от оковите на времето и тегобите на битието. Защото „Робът се бори за свобода, а свободният човек – за съвършенство“ според великолепния израз на българския революционер Яне Сандански.

Може би единствено творецът, който живее с мисълта да промени или поне да се опита да въздейства на света в стремежа да стане по-добър и по-красив, осъзнава чрез словото, че мъдростта носи в своята утроба и кошмара от блудкавия живот, който сме принудени да живеем. Една от вечните мисии на изкуството е да трансформира унаследения и собствения духовен опит, за да се опита да пренесе (според индивидуалния талант) идиличното минало във високите, почти баладични измерения на легендата.

Всъщност, бихме могли да се опитаме да променим поне своя собствен, чрез въздействието на литературните образи, идеи, внушения, фантазии, утопии. Макар че писателят, който се опитва да улови и опише манталитета на своето време, обикновено попада в илюзорността на универсалното познание. Общочовешки истини и колективни рецепти за щастие и благоденствие на народите вероятно съществуват, но щастието и хармонията на всеки човешки индивид принадлежат и съществуват единствено за него и чрез него. „Нашите добродетели са само зле прикрити пороци“, въздишаше поучително Ларошфуко.

Нашата страна е обречена да бъде кръстопът не само в географски план. Тя винаги е била и кръстопът на хилядолетните приливи и отливи на етноси, религии, национални съдби, култури; според определението на Светлозар Игов „драматична пресечна точка на три големи цивилизации: римската, византийската и османската“, за това са писали с вдъхновение и други видни български анализатори.

И тъкмо тази пъстрота, която някои сравняват с циганска черга, поражда понятието „хомо балканикус“ – кръстопътният човек. В горчивата и поучителна българска история в кризисни времена словото на високо издигнатите първенци се оказва последното, често и решаващо оръжие. Хораций ни казва: „Което не се стреми към върха, пропада в небитието“. Когато между духа и материята съществува крещящо несъответствие и огромен дисонанс, ответната реакция в литературата твърде често е създаването на т.нар. „литература на отчаянието“, на социалния вопъл, на убийствените клетви към предполагаемите или истински виновници за мизерното съществуване.

Затова и литературата в емиграция е свидетелство за „блясъка и нищетата“ в човешкия живот според великолепния израз на един полски изгнаник. Блясъкът на отминалата героична слава не е повод за гордост, когато искаш да оправдаеш мизерията на духа и битието в днешни времена. Литературата не бива да се превръща в слугиня и трубадур на случайни властници, когато допусне това и се постави услужливо и доброволно в менгемето на идеологическите манипулации и политически щампи, тогава с нейното въздействие като „втора реалност“ е свършено за дълго. Мислителят Херберт Маркузе откровено се надсмива над творческите напъни на партийно ангажираните творци: „Как би могло изкуството да стане пътеводител и елемент от практиката на социалните изменения, без при това да престане да бъде изкуство?“. Контрапунктно звучат обаче думите на Албер Камю: „Думите носят следите от кръвта, която са предизвикали да се пролее“.

В дъното на тази безнадеждна класация със социологически привкус стои признанието на Салвадор Дали: „Красотата е само сбор от осъзнати от нас извращения“ и Йожен Йонеску: „Всички революции – леви или десни – завършват еднакво – с тирания“.

Ако човек се опита да разпръсне виртуално миговете на духовно поражение, отчаяние и падение в спиралата на времето, това би обезсмислило бъдещето му и би отнело надеждите и копнежа за щастлив живот. От друга страна, бягството в „кули от слонова кост“ е нищо повече от нарцистична илюзия, дори и да е съвършена в своята изящна форма.

Един виден интелектуалец на двадесети век изрича пророческите думи, че не вярва в лесния триумф на поезията. А Едгар По е безпощадно и цинично откровен в своята оценка: „Поезията не може под заплаха от смърт или падение да се обедини с науката или с морала: за обект тя има не истината, а самата себе си“. Всичко това ми припомня неочаквано за литературоведския спор от студентските години – дали поетите трябва да бъдат интелигентни и високообразовани, или просто да бъдат потопени изцяло в имагинерния свят на интуитивното въображение. Изключително сериозен въпрос за една голяма и безплодна дискусия, защото дори чисто аналитичната мисъл да възпира вихрения бяг на въображението, светкавичното улавяне на мига в забавен каданс, по-същественият проблем си остава наличието или отсъствието на таланта и доколко образованото скудоумие би прераснало в класически стихове по правилата на стихосложението.

Поезия, лишена от патоса на тихото въодушевление или потопена във вълшебния миг на случващия се живот около нас, който ни кара да се вълнуваме, страдаме, гневим, обичаме или мразим, не може да бъде дори частица от алхимията на словото, което наричаме художествена литература.

Това ми дава и основанието да си повтарям, че талантливото творчество на съвременните детски писатели си остава точният антидот и сигурна противоотрова срещу „литературния алцхаймер“.  Изчезването на индивидуалната и колективната човешка памет, превърната в дигитален универс без активната роля на човека, умирането на думите в самия процес на тяхното възникване, ако не бъдат съхранени като писмена следа, ще бъде жестоко и неумолимо следствие от една невиждана вселенска ентропия и пропадане на хилядолетната информация и писмен опит на човечеството.

Но това, което не мога и не искам и за миг да допусна, би било недопустимото изчезване на вълшебния, мистичен свят на приказните вселени, чрез които сегашните и бъдещи малчугани ще продължават да заспиват и сънуват цветните сънища на своето единствено и неповторимо детство.