Панко АНЧЕВ

1.

Редно е, когато изследваме, анализираме и оценяване „История славяноболгарская“, да се запитаме каква е идеята за историята в нея. А това означава и на самия преп. Паисий Хилендарски.

Всяко време има своя доминираща представа за историята, която характеризира състоянието на обществото, неговото съзнание, ум и характер, способността му да мисли и предвижда и преценява, да се вглежда в същностите и подробностите на епохите, в които е или не е съществувало, както и да определя как и по какъв път ще се движи напред. Това важи особено за такова време, какво е времето, в което се появява преп. Паисий Хилендарски и неговата „История славяноболгарская“. Още повече че средновековието приключва, а модерната епоха започва с „история“. Фактът не е случаен, а е исторически промислен и постигнат.

Идеята за история е един от най-точните и най-важните критерии за всяко общество, народ, мислител, писател, изследовател. По нея изграждаме определена степен на допустимото доверие към твърденията и признанията на обекта на изследването.

Но това се отнася преди всичко за модерната епоха, когато науките са се диференцирали, обособили са се всяка в своя сфера; те са се отделили от другите знания и от литературата и изкуствата.

Но за преп. Паисий Хилендарски тя е още в първородния си вид и такава той я оставя на идващите след него. Ако историята тогава беше онова, което стана през възраждането и след него, то едва ли първата книга на новите времена щеше да се нарече „история“. Потребностите на процеса, който преподобният отец отваря, са да се изрази както новото обществено съзнание и се поставят главните проблеми, които тепърва трябва да се разрешат, за да се осъществи революционният преход към възраждането, така и да се  отграничи, отличи и отчете онази част от миналото и традициите на българския свят, която преп. Паисий смята, че трябва да бъде възродена като пример за подражание и изживяване в бъдещето. Тази част трябва да бъде опозната и да стане  същността на знанието, което българите да имат за себе си, да заживеят с нея и тя да се превърне в тяхна същност и смисъл.

За да бъде това възможно, самата история трябва да бъде не само познание на миналото, но и за настоящето. На българския свят се предоставят факти и явления, които той е забравил или просто не познава. Дават му се и основания да разсъждава за своето настояще и да прави сравнения със славното си минало. За преп. Паисий историята е едновременно наука, летопис, литература, философия, човекознание, социология. В българската реалност тези клонове на знанието не са се още отделили едни от други и съществуват в едно неразчленено и неразчленимо цяло, в което е описано, опознато и изразено цялото човешко битие от миналото до настоящето. Историята трябва да изясни духа и характера на българския свят, да му покаже към какво трябва да се стреми и да го подтикне към възраждането на най-високите му ценности. Преп. Паисий описва тази цел във вида й на могъщо царство, което българите са притежавали. Но и да им напомни, че са го разрушили и изгубили, защото са забравили кому трябва да се служи и чии завети да се изпълняват. Поуката от историята (не случайно авторът започва своя труд с тази именно глава) ще направи пътя към настоящето и бъдещето ясно и точно очертан, за да се върви по него бързо, лесно и без премеждия.

С този свой труд преп. Паисий е първият модерен български историк, писател, философ, социолог, летописец, политически мислител. И когато изследваме неговата идея за историята, сме длъжни да отчитаме този него „синкретизъм“ и да си даваме сметка, че неговата история е нещо повече от онова, което днес сме свикнали да определяме като „наука за миналото“, защото сме подвластни на рационализма, позитивизма и езичеството на буржоазния човек.

2.

„Ако навикнеш да прочиташ често тия неща („случилите се по-рано в тоя свят“), ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен“ – ето в какво се състои ползата от историята и нейният практически смисъл. Тя не се занимава с абстрактни неща, не е затворена в себе си и за себе си наука, а знания с обществена и лична полза, които „обогатяват с разум човека“. Но и целия народ. Тази наука принася пряка полза на хората – дори и в личния им бит и в общуването им помежду им. Историята „обогатява с разум“. Това богатство е неизмеримо и неоценимо.

Първата цел, към която преп. Паисий призовава в своя труд своите читатели (а това са православните българи) е „да се обогатят с разум“. Разумът е необходимата добродетел, която те са пренебрегнали и забравили, поради което са преминали през времето несъзнателно, в робство и грях. Време е сега те да си възвърнат изгубеното богатство и да започнат нов живот.

Но този разум, към който преподобният отец ги насочва, не е разумът на буржоазния човек, който го отделя от Бога и му внушава лъжливото самочувствие, че е всесилен и всемогъщ, за да живее по своите си правила. Разумът не е нужен, за да се подбуди гордостта, а, напротив, за да подтикне българския богомолец към смирение. С него той трябва да възхвали Бога за всичко, което е направил за него самия и за народа му, да Му благодари. Четенето на стари летописи ще попълни „недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума“. Сам по себе си разумът е богатство, но той трябва постоянно да бъде обогатяван и развиван със знания. С него човек ще може „да управлява себе си или своя дом“. А на владетелите ще указва как да се справя с държавните дела. Но най-важното, човек ще помни винаги, че „дивни са присъдите на Бога, неизследима е бездната на Неговите съвети за управлението на тоя свят и за промисъла, с който управлява царствата на тоя свят – раздава ги, променя, пренася и когато иска, погубва и пак възстановява“.

Историята е история на Божиите дела. Затова трябва да се изучава.

Божиите дела са въплътени и подредени от човешкия разум и воля, от неговите действия и постъпки. Затова зад човешките дела винаги трябва да търсим и да откриваме Божият воля и Неговия промисъл. Ако разбира се дяволът не е съблазнявал човеците и не им е внушавал да грешат.

Историята разказва за изпитанията пред народите, но и показва как някои от тях са се освобождавали от дявола и са поправяли греховете и прегрешенията. Това е ставало винаги благодарение на разума си. И колкото по-дълго и древно е миналото на този народ, токова по-лесно той може да извлече поуките от него и да възвърне предишното си могъщество. Историята е огромна сила, защото дава разум.

Преп. Паисий внушава, че е необходимо да възстановим средновековното си минало с мощното царство, с богатия разум и високите добродетели. Защото са постигнати в продължителни изпитания във времето. Древният произход на българите е лайтмотивът на историографията ни през възраждането. С него се доказва правото ни и на свободно бъдеще. Родът е древен заедно с езика. Бог е създал българите, за да се учат другите народи от него.

В духа на средновековното историческо мислене преп. Паисий поставя произхода на българите в библейската история и по-специално в книгата на Йова, в която се разказва за Потопа и времето след него. Ние сме потомци на третия син на Йов, наречен Афет – по-точно на неговия син Мосхос. „На неговото племе и род се паднал и от него се отделил нашият славянски език и се наричал Мосхов род и език.“ Древният ни произход означава, че ние като славяни сме участвали много дълги векове в световното устройство и сме го подредили по наша воля, знания и умения. Славяните са потушавали брожения и опити за разрушаване на този ред от други неразумни племена и народи. Те са успявали да се справят с безредието и са укрепвали родовото славянско единство. Това продължило, докато българите, живели някога по поречието на реда Болга (328 г. от рождението на Христа), не се заселили покрай Дунав и Черно море в Тракия. Отделянето е станало доброволно, понеже племената се множат и им става тясно да са всички заедно върху сравнително неголяма площ. Но родството си те съхраняват както чрез езика, така и в паметта и историята си.

Ние сме, твърди преп. Паисий, библейски народ, който винаги е следвал Божията воля, подчинявал се е Господа, дружал е с другите народи и племена, помагал им и дори когато се е налагало, ги е предпазвал от техните врагове и противници. Такива народи не изчезват. Те поставят началото на свои продължения, но не се губят в историята и присъстват и като народ, и като дух, и като език. Следователно и днес българите са живи, макар и изпаднали в трудно положение.

Българската история според тълкуването на преп. Паисий на Божия промисъл е история на последователността и продължението на заложените от Господа качества и характеристики. В народа се събира сила и енергия, знания и разум, вярата укрепва. И дори когато той е подложен на изпитания или Бог го наказва за греховете на неговите владетели, Той не му отнема от силата и разума. Само ги укротява временно, за да се завърне в себе си и започне новото си съществуване.

3.

„Идея за историята“ означава какво търсим в историята, на какво тя ще ни поучава. Поне за преп. Паисий е така. Той извежда из нея онова, което може да послужи на новия българин като полезно и необходимо за общата му култура знание. Той постоянно подчертава, че трябва да познаваме миналото си, защото то е славно и ни помага да разберем какви сме и какво можем; и това минало ще ни изпълни с гордост, че сме славен народ. Тази идея ще продължи по-късно Георги Раковски. Това ще стане отличителна черта на българската историография и публицистика и до ден днешен. Малкият народ има нужда да черпи отнякъде гордост – а колко по-добре е, когато тя произлиза от собственото му минало.

Тези примери са от „държавния живот“ и обществените дейности. Те са все от реалния живот, не са измислени и са записвани в хроники и летописи, откъдето ги е взел и преп. Паисий. Те са останали в историята с благочестивия си живот и с чувството си за отговорност, със съзнанието, че личното винаги може да се пожертва, но не и общото. Народът стои по-горе от отделния човек и неговата съдба и по-важна от съдбата на всеки един от неговите членове.

В предисловието на своята „История“ преп. Паисий подчертава нещо изключително важно: „От Адама до Давида и праведния Йоаким, Йосиф годеник, колкото праведни и свети пророци и патриарси имаше и се нарекоха велики на земята и пред Бога, никой от тях не беше търговец или прехитър и горделив човек, както сегашните хитреци, които ти имаш на почит и им се чудиш и се влачиш по техния език и обичай. Но всички тия праведни праотци са били земеделци и овчари и били богати с добитък и земни плодове, и били прости и незлобливи на земята“. А тези, на които сега българите са възхищават и ги имат за пример за подражание, са хитреци. Тези примери са все на гърци. Истинската история на народа ни не приема за герои и творци хитрите, горделивите и търговците. С тях никой не се е гордял – както вече се гордеят в новото време. Това е тревожно, още повече че е за сметка на българските ценности и на традиционните български представи за добро.

Преп. Паисий не отрича гърците, нито подценява тяхната култура – особено античната, нито правото им да пазят своите ценности. Дори не го възмущава толкова, че те са надменни и се отнасят с презрение към българите. Бог да ги съди! Но той укорява своите сънародници, че се превъзнасят не по културата им, а по „търговците“, и че ги олицетворяват с гръцката култура и образование. Да въздигаш прехитрите и горделивите, не е добродетел. Те са обаче новите хора, които все по-трайно се настаняват в обществения живот и управляват живота. Българите се поддават на техните съблазни и това е опасно. Преп. Паисий нарича нещата с истинските им имена. Ако той беше буржоазен човек, щеше да възприема тези хора като предприемчиви, активни, работливи, неуморни. И да подчертава как те разчитат на себе си, на уменията си и често си изкарват хляба. Но той вижда в тези буржоа опасност, защото в тях няма нищо духовно и светло. Те са роби на парите и търговията. А нашите българи ги смятат за образовани и култури и за тях те са олицетворението на гръцкия народ.

Величието на историята влиза в сблъсък с мерзостта на новото ежедневие. Настъпват сериозни изпитания за българите и преп. Паисий се старае с примери от историята на се противопостави на мизерията на новото време. Формират се порочни представи и добродетели и това не бива да се допуска.

Българите според преподобния отец трябва да останат на земята, да бъдат „прости и незлобливи на земята“. Защото нали Самият Христос „слезе е заживя в дома на простия и бедния Йосиф и най-първо тях е възлюбил и прославил на земята“. Примерът на Божия Син е осветил българската история и нейното сияние не помръква. Но трябва да се внимава какви амбиции се зараждат и какви цели си поставя българския свят; дали не пренебрегва заветите на Иисус Христос.

Историята съхранява преди всичко водачите на народа. Но с добро се поменуват само тези, които са били близо до народа и са изповядвали неговите добродетели, помагали са обикновените хора, живели са безхитростно на земята, а не са се възнасяли заради богатствата и хитрините си.

4.

За преп. Паисий историята е история на времето и хората в него, на осъществяването на Божия Промисъл за народите. Затова всичко в него е подредено и ясно. Тя се развива по своята логика, т. е. по Божия промисъл, докато някой или някои не се поддадат на съблазните на сатаната, забравят Кому служат и Кой е създателят на всички видимо и невидимо. Но човешката основа на историята, нейната най-важна характеристика в различните й периоди, етапи и епохи е народът. Народът бива предвождан от владетели, пълководци, архиереи, но той е множеството, което живее или в единство, или в разделение и конфликти. Срещу едно множество стои друго и в зависимост от това в какво състояние са те, зависи и изходът от техните конфликти, противоречия и войни.

За успеха и процъфтяването на държавата е необходимо единство. Преп. Паисий постоянно подчертава, че от това единство е зависела и съдбата на българската държава, която той винаги дава за пример на своите съвременници. На коварството на враговете българските владетели противопоставяли здравата общност на своя народ и на готовността му да защитава земите и духовното и материалното си наследство.

В „Дневник на писателя“ Ф. М. Достоевски разсъждава за типа държава, която руският свят е формирал като противна на държавите от Европа. И благодарение на която е продължила да се движи по свой път и да съхранява своето своеобразие във всички сфери на живота. Той говори за това, че руският свят е създал и укрепвал „царството и единството“.

Царството е тип държава, противоположен на този, който през ренесанса започва да се изгражда в Европа. То е построено и съществува по волята на Бога и следва Неговите повели. Властта е от Бога и оспорването й, както и похищенията от всякакъв вид върху владетеля са тежки грехове. Но грях е и бездействието и злонамеренията на владетеля към неговите поданици. Благодарение на това българите са били силни и непобедими и враговете и противниците им бивали побеждавани и опозорявани. Бог помага на тези, които Го обичат и изпълняват Неговите заповеди.

До мъдрия български владетел винаги е стоял мъдър и христолюбив Патриарх. Когато двамата работили в разбирателство и взаимно уважение и християнска любов, делата на държавата и на Църквата са вървели много добре.

Това е истинската монархия. В буржоазната епоха тя се е изродила и по същество изобщо не функционира. Принципът, че „монархът царува, но не управлява“, превръща този тип държава в бутафорен държавен организъм, който уж е жив, но изобщо не функционира. Други личности и принципи властват от българското възраждане и европейския ренесанс до днес.

Царството позволява по-лесно да се осъществява Божият промисъл в историята и да се извеждат поуки от греховете и прегрешенията. Точно такъв ход на историята ни показва и преп. Паисий Хилендарски в своята история. Истинското царство е силно, устроено по съгласие между властта и поданика, както и винаги действа по Божията воля. Всички примери в труда на преп. Паисий, в които се говори за победи на българските царе, са успехи на тези принципи.

От тук преп. Паисий извежда и образа на добрия владетел, благодарение на когото царството ни е процъфтявало и е побеждавало винаги. Много интересна е характеристиката, която той дава на св. благоверен цар Петър, управлявал българската царство след цар Симеон. Преподобният отец смята, че тогава „българският скиптър отслабнал поради несъгласието и малодушието Петрово“. Но царството му устоява, държи се и напредва по една много важна според преп. Паисий причина: „Само в едно бил много щастлив, че по време на неговото царуване просиял светият преподобен наш отец Йоан Рилски и поради голямото благоговение, което имал към светия отец Йон, ходил в Рилската пустиня, за да го види и беседва с него“. Царят получил от светеца писмо. „Така имал това писмо за голяма душевна полза.“ Той запазил мира и успешно се справял с вътрешните и външните си врагове и противници. Владетелят може и да малодушен, но ако е благочестив и вярващ, царството му ще просъществува и ще преодолее изпитанията. И обратното: когато силата на владетеля превъзхожда неговите добродетели, той неминуемо бива  сполетяван от Божието възмездие, за да получи заслуженото. Примерът му е с цар Самуил (Самоил – както го изписва преподобният отец) много важен за разбиране идеята му за историята и властта в държавата. Този цар в началото „обичал и почитал с голямо благоговение светите мощи“ и Бог го пазел и му давал сили и победи. „После се развратил и Бог го изоставил. Подигнал се със завист срещу своя род и царското семейство и избил цялото семейство“. Заради проливането на невинна кръв, „когато избил своя царски род, прогневил много Бога и Бог изпратил гнева Си върху него и върху цяла България и ги предал в гръцки ръце за много време“. Случило се онова, което историята и до ден днешен свидетелства: византийския император ослепил победените български войни, а Самуил, само като ги видял, „веднага се разболял от сърдечна болест и след късо време умрял“.

Днешната българска историография по различен начин оценява царуването на двамата владетели, но то е защото тя следва друга своя идея за историята – различна от тази на преп. Паисий Хилендарски. Тези различия са показателни не толкова за способността на историческата наука да издирва фактите, колкото за нейните цели в обясненията и характеристиката им.

Преп. Паисий извежда от българската история 13 български царе, които са знаменити и най-много почитани. По аргументите, с които той отделя тези, а не други български владетели, виждаме, че преподобният отец живее едновременно в двете епохи, на които принадлежи.

Нашите царе са воювали предимно с гърците (преп. Паисий назовава византийските владетели гърци) и поради това изглежда, че враждата помежду тях и българите е древна и причината е съперничеството за първенство и величие. Авторът поддържа, без да я формулира, тази теза, защото тя е в духа на неговата идея за историята. Съперничеството между двете православни държави не плод на междунационална омраза и неприязън, а има политически характер. То няма как да се разреши освен с ликвидацията на едната сила. Бог допуска двете царства да живеят във вражда. И в зависимост от това кое от двете живее благочестиво или натрупва много грехове, отпуска победата на другото царство. Но преп. Паисий изучава поведението на българското царство и го преценява внимателно. Изпитанията, които получаваме, не винаги са понесени с благочестие и християнско смирение. И тогава търпим сериозни поражения. Преподобният отец смята, че тази вражда е започнала от времето на царуването на цар Симеон, който „четири пъти ходил с войска в Цариград и пленил и изгорил много местности“.

А цар Асен възстановил българското царство, след като било преди това опустошено от „гръцката власт“ и „съвършено пропаднало“. Но заради благочестието му и вярата в Христос „Бог издигнал тоя цар Асен, в неговата ръка обновил българския скиптър и царство и покорил под него гръцките царе и кесари“.

Интересно е какви са били останалите български царе, та преп. Паисий не ги поставя в редицата на прославените? Оценката му е кратка, но много изчерпателна: „Някои от тях (от българските царе – б. м., П. А.) били неблагополучни и гърците ги побеждавали няколко пъти; някои пък доброволно се предавали на гърците, а други не били от царско племе и род, българите се вдигали срещу тях и ги прогонвали от престола. Убивали други поради някое несъгласие. Едни пък от българските царе обичали мира и имали голяма любов с гърците и други крале, живеели мирно и тихо, нямали никаква война, нито войска“.

Историята обаче е и духовност, култура, просвещение, идеали,  начин на мислене и изразяване, стилов на поведение, борби на идеи. Но те не са нещо отделно, съществуващо извън всичко останало, а неотменна същност на обществото и човека. Без тях няма живот, държава, общество, царства. Но през средновековието, а в самия него край и в началото на новата епоха те още не се възприемат с тези имена и не се схващат като някакви особени дейности, изискващи специални умения, знания, възможности. Защото всички те обслужват и Църквата, и държавата, като техните изпълнители са или духовници, или хора от царския двор или болярските имения. Или се наемат да служат като учители, иконописци, занаятчии.

Така или иначе, каквито и наименования да носят в конкретното време, те са елемент от бита и битието на народа, Църквата и държавата, на българския род. На тях са им необходими образовани хора, хора с различни артистични или научни способности.

За българското средновековие всичко това се събира в делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, сподвижници и последователи. Това дело бива определяно като „епохално“, но според мене правилно да бъде назовано „цивилизационно“. Защото то легитимира окончателно православно-славянската цивилизация, дава й най-важното средство, с което да съществува от тук насетне: езикът, книгите и Словото Божие. А светите братя са апостолите на тази вяра и нейното учение. Без тяхното цивилизационно дело славянският свят нямаше да придобие завършеност и единение, но и нямаше да получи мисията, за която по-късно ще говорят руските славянофили. Както и солидарността, благодарение на която Русия ще освободи българите.

Като описва живота и делата на двамата братя, преп. Паисий подчертава колко е важно народите да могат да четат и пишат на своя си език. Така те придобиват мъдрост, просвета и умения. Докато са били без букви и писменост, българите били изостанали в духовно отношение и не е било трудно да бъдат покорявани и мамени. Но светите братя ги извадили от тъмнината и с Божието слово им показали пътя, по който да вървят.

Светите братя създават и езика, на който българите заедно с другите славянски народи говорят и пишат. Всички славянски езици участват в този език и затова той е толкова богат и изразителен.

За преп. Паисий е важно да подчертае, че св. братя Кирил и Методий са били българи, защото благодарение на тях и делото им, те са приели първи християнската вяра измежду всички славяни. И после са я разпространили из целия славянски свят чрез написаните на славяно-българския език книги. Благодарение на тях славяните са се покръствали и са израствали духовно в историята.

Но се случва така, че първите, които приемат християнската вяра, а след това я пренасят до всички славяни, падат под робство и страдат от гръцките духовници. Гърците лишават българите от собствените им книги, преподават им вярата на гръцки език. Българите, като ревностни християни и смирени богомолци, въпреки това почитат гръцките архиереи. А те ги потискат и унизяват, отнемат им светлината. Затова, както казва преп. Паисий, Бог ще въздаде дължимото и на едните, и на другите, ще ги награди според вярата и заслуженото.

Много е важно, че новата епоха се отваря с осветляване делото на светите братя Кирил и Методий. Преп. Паисий всъщност поставя проблема за тяхното значение в осъзнаването на славяните като единство на родствени по кръв и дух народи. Т. е. като цивилизация.

Много важно значение за идеята за историята, която преп. Паисий изповядва и прокарва в своя труд, е последната глава, в която изрежда българските светци на православната вяра. Защото в тях е потвърждението на силата на тази вяра у българите. Когато един народ гради манастири и има свои светци и мъченици за вярата, той получава своята награда и пребъдва във вековете. Това внушава и преп. Паисий. Светиите на един народ са все хора не само благочестиви и праведни, но и просветени, образовани и умни. Тези хора са приели и разбрали вярата и Христовото учение и са го проповядвали словесни и с подвизаване. Ние имаме, подчертава преп. Паисий, нашите небесни покровители, които се молят за нас, които страдаме и сме поробени. И Бог ще чуе техните молитви.

За средновековния човек е много по-важно да знае колко и кои са светите Божии угодници на небето отколкото имената на своите герои от светската история. Затова и преподобният отец разказва за владетелите и духовните водачи на народа, а не за тези, които в новата епоха ще определят като  „паднали със смъртта на храбрите“. Не че те не бива да се почитат, но почитта към тях трябва да е християнска: с молитви Бог да им прости греховете. Докато Божиите угодници са сигурно на небето и там се молят за народа си.