Панко АНЧЕВ

 Въведение в проблема

1.

Когато възприемаш историята на литературния процес като история на идеите и търсиш в литературните факти и явления свидетелства на времето и изразяване на идеите на това време, няма как да не се питаш и да търсиш отговор как това практически се осъществява; как заживява литература с думите и в думите си, без да губи връзката си с обществения организъм. И как в същото време обществото се превъплъщава в думите, за да се превърне в литература.

Това се осъществява не само по авторовата воля и съобразно неговите творческо способности и възможности, умения, характер, чувствителност, но и по редица обективни причини и в духа на времето. Литературата, както и всички изкуства, създаващи и пресъздаващи нови реалности, е сложна система, в която талантът преобразува думите в идеи, образи, сюжети, чувства, състояния. Думите, които в речника имат точно определено значение, в литературата се преобразуват, раждат се отново, зазвучават и се осмислят, за да заживеят нов живот. Правилата на това преображение не са установени и не са изучени, защото не подлежат на формулировка и се прилагат от всеки творец по мистичен и необясним начин.

Ако правилата не могат да бъдат установени и формулирани, то могат да се опишат самите процеси и състоянията, които предизвикват. А значи и да се анализират, за да се проследи някакъв малко или много отчетлив механизъм. Това може да бъде предмет на анализ както на психологията на литературното творчество, така и на самото литературознание, но и на философията на литературната история. Когато този проблем де изучи в достатъчна степен, за да могат изводите да се прилагат в анализите на литературния процес и на актуалното състояние на литературата, тогава критикът и литературоведът ще бъдат въоръжени с ново средство за проникване в дълбините на творческия процес. Така ние ще знаем повече за литературата и нейната история, за механизмите, по които се развива и служи на обществото и нацията. Но и за това как животът се превръща в изкуство, което изразява социални идеи. То ни помага да възстановим обществената история като история на обществените идеи и да установим духа на всяко време. Тогава ще видим в способностите на литературата да пресътворява, свидетелства и изразява – и то едновременно, достоверно, пълноценно. Литературата съдържа в себе си стремежа на човека да познава себе си и света и да изразява това познание. Тя е всичко, което са човешкият дух, ум, разум, чувства, памет. Те в нея се събират.

Когато говоря, литературата изразява идеи, и за историята на литературния процес като история на идеите, имам пред вид идеи за характера на общественото устройство, за морала на обществото, неговата нравственост, за историята и традициите. Т. е. за представи за живота, а не са политически и партийни, които са от малко по-различен вид и характер. Тези идеи са заложени в тъканта на творбата, в същността на литературата, но може и да не са изведени в отделни формулировки, а да са вместени в диалози, изповеди, описания, чувства, реакции.

Проблемът, който поставям, има две страни. Първата е обективна и се отнася до идеите. Идеите обективно съществува и не зависят от писателя. Обществото ги изразява, защото изпитва една или друга потребност, търси начини да се устрои, развива се. Човек със своя ум може да ги улови, осъзнае и да се опита да ги формулира, анализира и изучи. Тогава той ще може да разбере от какво се вълнува обществото, какви са неговите амбиции, възможности, изпитания. Литературата изразява тези идеи и свидетелства за обществото по някакъв свой инстинкт, който тя не може да изгуби. Никой писател не си казва: „чакай сега да свидетелствам за това или онова и да изразя тази или някоя друга идея“. Обществената действителност е нейната естествена и неотменима среда, в която тя живее и се развива. И тази действителност е в литературата. Дори и когато авторът или литературна школа, направление, естетически кръгове открито твърдят, че бягат от нея и не искат да я показват. Тяхното отрицание е характеристика на тази действителност и тя чрез него навлиза в изкуството.

Другата страна на проблема са думите, с които идеите биват формулирани, изразявани, въплъщавани в литературата. Писателят наистина не може да се откаже да даде думите си за тяхното изразяване и пресъздаване в творчеството му. В този случай той им е подчинен и е изцяло в тяхната власт, а не те в неговата. Но от дарбата и умението му зависи как думите ще изпълнят дълга си и ще успеят да развълнуват читателя, а и за да бъде неговото свидетелство напълно достоверно. Колкото е по-талантлив и значим един автор, толкова повече думите му са по-реактивни на измененията в живота и по-активно ги пресъздават.

Думите живеят свой собствен живот и дори бих казал, че не писателят ги подчинява на себе си, а те него подчиняват и го ръководят как да ги използва и с какво съдържание да ги натоварва. Ако той е даровит, те ще живеят бурно, смело, красиво и ще говорят не само от негово име, но и от името на обществото и нацията. А бездарният автор ги измъчва, тормози и тероризира, но те пак не му се подчиняват. За да се превърнат в елемент на литературата, те трябва да са живи и да са „на майстор художник в ръцете“ (Иван Вазов).

Трябва да държим сметка на тези две страни на проблема и да го изучаваме като образуван именно в два плана: обективен и субективен. Обективният характер на идеите подчертава значението на творческата същност на писателя.

2.

Идеята е образ на света – на целия или на отделни негови фрагменти, съставки и същности. Този образ е върху самия него, а в литературата той се отразява като в огледало, ала не съвсем. А много по-отчетливо, в цялото му разнообразие, което едно огледало не е в състояние на улови. Идеите са, така да се каже, сигналите, които това общество изпраща до неизвестен обект или субект, за да му съобщи нещо, да сподели и изрази таящи се в него мисли, настроения, състояния. Когато авторът пресъздава този свят, той рисува картини, възпроизвежда с думите си цветове, звуци, светлина или мрак, животни, хора, къщи, морета, реки и всичко, което е жива и мъртва природа, човешки свят в неговото минало, настояще и бъдеще. Но зад видимото, което е изобразено, са идеите. Литературата не е философия, за да ѝ необходимо да ги формулира по възможност най-точно. Нейната работа е друга: да ги въплъти в изображението и чрез него да ги изрази.

Затова е нужно писателят да използва думите като творец-художник. Той трябва да умее да подсилва, когато това е необходимо, значението им, да изостря тяхното внушение и въздействие, да ги натоварва с различни смисли, за да използва докрай техните възможности. Думите изграждат образи, сюжети, картини. Те са самата литература и от тях, от умението на автора да ги подрежда, зависи художествената й стойност.

Но те носят и идеите. И трябва да така да ги четем, че да открием тези идеи и да ги изтълкуваме. Откриването на въздействието и неговото значение на думите, които е осъществил авторът е вече предмет на литературоведския анализ. Никак не е лесно да прави такъв анализ. Още повече когато самият автор не ни оставил следи с обяснения както е искал да направи и какво е направил. Обикновено авторите не оставят подобни знаци. И е въпрос на умения, за да може литературоведът да проникне в новия смисъл, да го формулира и докаже, че имаме един факт със съществено значение. Той обаче е длъжен непременно да обясни защо смята това и да представи това ново значение, както и да установи по какво то се различава от предишни във времето на литературния процес явления и факти.

Когато се сменят епохи, литературата „настръхва“. Тя цялата се изпълва с огромно напрежение. Дори мога да каже, че се тресе от вълнения и нетърпение. Защото знае, че я очаква огромна работа по цялостното осмисляне, тълкуване, анализиране и пресъздаване на тази смяна. А и защото в неизбежната „суматоха“ (Йордан Радичков) я очакват огромни предизвикателства, нови възможности и неочаквани дори и за самата нея резултати. Пред нея се открива нова свобода, която тя бърза да използва в различни експерименти, в появата на нови естетически школи и течения, дискусии за миналото и бъдещето ѝ, за ролята на писателя и неговото активно или пасивно участие в революционните промени.

Но преди всичко литературата променя своя стил!

Започва борба на идеи, а идеите търсят своите думи, чрез които да се изразят. Думите променят значението си и много искат да поемат изразяването на нови идеи. В крайна сметка думите и идеите се срещат и чудото става.

Интересна е борбата на идеи и за думи, която се развихря в подобни епохи. Тя не е с автомати, ракети, оръдия, пистолети – нито дори със сопи. Понякога не се и забелязва, ако историята на литературния процес се проследява повърхностно. Тази борба се отразява както на идеите, така и на думите. Но най-вече на писателя, който е, така да се каже, неин потърпевш и, разбира се, съучастник и изпълнител.

Държа да подчертая, че става дума за исторически преходи в обществената история. В историята на литературния процес те може още да са в зародиша си. А може и да не са започвали изобщо. Но когато в обществото процесите са толкова назрели, че вече всички усещат, а и виждат настъпващите промени, обществото само търси литературата, за да ѝ постави новата задача и да ѝ внуши да бъде адекватна на това, което предстои. И винаги успява да го внуши. Ако има все пак някаква пряка връзка между литературата и обществото – но не само като идеи и свидетелства за извършващите се процеси, но и като причина и следствие. Т. е. нещо да се случи в реалността, а литературата веднага да откликне на него и да понесе сериозна трансформация, то е именно тук. Но то пак не е така грубо и вулгарно проявено, какво го представя и материалистичното, и постмодернисткото литературознание. Проявлението на зависимостта е в борбата за идеи и в смяната на стила.

3.

Литературата сменя своя стил чрез младите си писатели. Те са тези, които искат това и търсят начини да го направят. Тяхното чувство за новото и за необходимостта литературата непременно да се обнови, защото идва ново време, е изключително остро и те са нетърпеливи да го направят. Самата литература е нетърпелива и затова и избира младите, за да съвпаднат желанията на двете страни.

Литературата сменя стиловете си не само в критичните точки на прехода към нова епоха, а почти постоянно. Но това трудно се забелязва, защото не става по рязък начин и обявяване на смяната с манифести и дискусии или  по друг някакъв публичен начин. И в двата случая механизмът и правилата, по които то се случва, са почти еднакви. Само скоростта е различна. И навярно обемът на извършващото се обновление. Но те не са дълбоки, поради което трудно се забелязват.

Тези промени в стила на литературата, за които говоря, са не само дълбоки и съществени, но и се извършват от писателите шумно, демонстративно, често така, че дори дразнят публиката. Най-фрапантният случай е през 20-те години на ХХ век, когато Гео Милев многократно призовава за „оварваряване“ на литературата или през 60-те години, когато Цветан Стоянов подчерта тези промени във формулата „невидимият салон“, с която обърна внимание върху обедняването и изсушаването на книжовния език.

Критиката би следвало да вижда тези неща в творчеството на най-ярките и даровити автори. Защото тяхното съучастие в процеса е доказателството за неговото протичане и успех.

Езикът е средството, с което си служи литературата. Всеки писател има, така да се каже, свой език, по който се отличава от останалите писатели. Да имаш „свой език“ не означава той да е различен от книжовния, а да се отличава по някои важни елементи и акценти. Както различните хора произнасят по различен начин, с различен тембър, особености на говора, бързина на говора, с или без говорни дефекти, така и в писаното слово още от пръв поглед се забелязват стилови различия, по които читателят може за различи един автор от друг. Ако, разбира се, този писател наистина има „свой език“. Защото той не е присъщ на абсолютно всички, а само на най-добрите, самобитните, характерните.

Да притежаваш свой език е високо качество за писателя. Това означава огромно словесно богатство, което употребява в творчеството си, оригинални (но не самоцелни) езикови конструкции, умение да се използват диалектни думи и изрази, метафорична натовареност на словото, експресия и емоционално въздействие, наличие на словесни конструкции или на отделни думи с по-различно от обичайното значение и смисъл.

Новите условия, в които живее обществото, сами натоварват познатите думи с нови значения или ги видоизменят и допълват. Понеже не могат веднага да се измислят нови, а старите са достатъчно богати на смисъл, добавянето на още към другите, веднага се забелязва. Всяко време може да изисква от езика да се променя и да обогатява литературата с нови изразни възможности. Разбира се, това трябва да става не изкуствено, а внимателно и с познания и усет за езика. Виждаме как това става примерно в поезията на П. К. Яворов или Никола Фурнаджиев. Чувствата тук са толкова мощни и неудържими, че просто „разкъсват“ думите, за да ги нагодят към тези чувства и да се почувства болката, страстта, трагедията на случващото се. Двамата поети не измислят нови думи и дори не ги превръщат в метафори, а просто добавят към обичайните им значения нови. И така внушенията им стават по-силни.

Проблемът пред критика и изследователят е да прецени дали авторът не върши това самоцелно, заради ефекта и предизвикателството, с които да обърне внимание върху себе си. Важно е той да си служи с думите органично, без да ги наранява и измъчва, а внимателно да ги поставя там, където им е мястото – все едно със старите или с новите значения. Но дори и да преобладават самоцелните употреби, изследователят трябва да ги анализира и да изведе техния смисъл, за да ги обясни като явления в литературния процес – особено ако принадлежат на големи автори. Защото дори и те означават нещо и обозначават евентуално някаква тенденция или изразяват някакъв проблем в обществото, на които литературата откликва по този именно начин.

4.

За да бъдат чути и разбрани и да станат част от литературата, идеите трябва да се преобразуват в думи. Иначе те остават извън литературата и се изучават от философията и философските науки. Литературата има свой специфичен начин на изразяване. Затова и думите в нея звучат особено, често надхвърляйки номиналните си значения, за да понесат в себе си всичко онова, което представлява литературата и определя нейната необходимост. Ако не беше така литературата нямаше да бъде изкуство и нямаше да има значение за обществото като негов свидетел и изразител.

Но литературата не е само думи. Тя е изградена от тях. Или по-точно: те са нейните най-малки градивни и значещи елементи, от които е изградена. Ако изследваме само думите, няма нищо съществено да разберем – дори и само за нейния градеж, камо ли за идеите в нея, образите, емоциите, конфликтите. Те сами за себе си още не определят качеството и равнището на един писател и неговото творчество. Ако писателят не успее да ги обедини и подреди, да им придаде своите чувства, мисли, идеи, те ще останат един куп без смисъл. Затова когато изучаваме как идеите се превръщат в думи, ние търсим именно уменията на автора, неговите способности да подрежда и съчетава думите не просто в изречения, но и в една цялостна система, която да се изпълни с автентичен живот и да пресътвори действителността.

Идеите в една творба на един отделен автор не са колкото броя на думите в нея. Казвам това, за да я ясно, че идеите се изразяват чрез цялата творба, цялото творчество и литературата като изкуство. Не винаги промяната в смисъла и съдържанието на думата е продиктувана от промяната в стила на времето и от утвърждаването на неговите нови идеи. Усетът на литературоведа в случая е от изключително важно значение, за да се предпази от преиграване и обезценяване на изследването си.

На пръв поглед литературата е консервативна система, която трудно и бавно се променя. Твърде дълги са епохите в нея; продължително е натрупването на традиции, поради което поривите към промяна, заявявани от отделни поети особено в края на XIX и началото на ХХ век, когато се появяват модернизмите, предизвикват твърд отпор от цялата литература – само ограничена част от писателите тази промяна се приветства и споделя. Ала това е само „на пръв поглед“. В действителност, тя е постоянно изменяща се и следваща тенденциите и процесите в общественото развитие, за да ги пресъздаде и така да свидетелства за тях. На всеки 10-12 години може да се отчете и при не особено внимателно изучаване някаква важна промяна, произтичаща най-малкото от смяната на поколенията. Всяко ново поколение навлиза в литературата с нови идеи и дори с нова стилистика.

Тези изменения са преди всичко съдържателни, произтичащи от новите проблеми, които новата социална действителност поставя и решава. Хората променят в някаква степен начина си на живот, труда си, начина на мислене, морала, естетиката. Говоренето в бита също се променя. Това води и до промени, макар и малки и трудно забележими, в начина на изразяване и изображение в литература. Тези промени обаче могат да бъдат значителни. Изследователят е длъжен да улавя и анализира и големите, и малките, защото и едните, и другите са важни и съществени. И са свидетелства за тенденциите и резултатите в литературния процес и в състоянието на обществото.

Затова, тръгвайки от думите, непременно трябва да стигнем до стила на писателя и литературата, до проблемите, с които се занимават и решават. А накрая да изведем и типологията на стила в един предварително определен период. Успее ли изследователят да го направи, изпълнил е своята важна литературоведска задача.