Ива Спиридонова е родена в гр. Кюстендил. Висше образование завършва в СУ „Св. Климент Охридски” като Магистър „Старобългаристика”, Бакалавър „Българска филология” и Бакалавър „Връзки с обществеността и реклама”. Живее в София, занимава се с книгоиздаване, преподава български и английски език на деца, пише поезия и критика, редактира, промотира и рецензира книги, организира представяния на други автори, събития и литературни четения в София и страната. Съосновател на движението „Нова Асоциална поезия“, член на „Асоциация на младите български писатели“. Член на Съюза на българските писатели от 2022 г.

В началото на 2018 г., заедно със Симеон Аспарухов основават Издателство „Библиотека България”, с фокус върху съвременната българска литература.

„Думите МИ”, издадена през 2016 г. (изд. „Фабрика за книги“), е дебютната ѝ книга с лирика и достига пето място в националния конкурс на БНТ „Моята любима книга, 2016”, раздел „Поезия”, а през 2018 г. е финалист за Националната литературна награда за поезия „Усин Керим”, Чепеларе. През септември 2018 г. излиза от печат втората ѝ книга с поезия – „Детайли” (изд. „Библиотека България), а през 2019-а е номинирана за финалист в четвъртото издание на конкурса за литературната награда „Ваня Константинова”. През м. май 2020 г. със стихотворението си „Довиждане до другия живот“ печели специална награда в Националния литературен конкурс за поезия „Биньо Иванов“, гр. Кюстендил.

„От мен до другото безсмъртие“ (изд. „Библиотека България“), е третата ѝ поетична книга, с редактор Камелия Кондова, издадена с подкрепата на Министерство на културата, по програма „Помощ за книгата“ през декември 2020 г. В същата година книгата е финалист за Националната литературна награда за поезия „Усин Керим“, Чепеларе.

 

 

 

 

АМНИСТИЯ ЗА ЗАБРАНЕНИ СПОМЕНИ

 

~No one here mad enough to love~

                                                                                                                      Beth Hirsch

 

Кога, не помня, хвърлих се във Ада на мамещи фалшиви светлини,

една проблясва, друга пък изгаря зад маска от човешки добрини.

Къде, не помня, тялото пропадна, сред колко ли огнища сме били,

едно угасва, друго все догаря с искри от споделени тишини.

Защо, не зная, пулсът изостана сред чуждите сърдечни мрачнини,

едни са топли, други са забрана… и кървав дъжд не спира да вали.

 

Но все вървя към страшния си съд, все диря своето човешко огледало…

До следващата ми необходима смърт. След нея с теб… започвам отначало.

 

 

 

КАРДИОГРАМАТА НА ЖИТИЕТО

 

Забравихме, че се обичаме в потока на забързаните думи,

а времето, миг в миг изтичащо, брои прашинки от праха ни.

Продадохме ли нечии истини, та битката напът сме да изгубим

и извънравновесни, насищаме с грехове пропастта помежду ни?

Ако паднем, ще писне ли утрото, че очи срещу други без слънце

са победа на мрака и трудното, че не ражда без корени зрънцето?

Натежаха крилете от времето, все по-тънък блести хоризонтът,

и напомня – сърцето е временно, ала пулсът му – вярна кохорта.

Все забравяме – важно е бъдното, сред което да бъдем ни стига,

но Човеци, които на стръмното си подават ръка и… пристигат.

…

Незабрава за светлото, спирка о̀бична искам сред тичащи друми!

Не забравя сърцето, до сетното… Да поискаме памет без думи!

 

 

 

 

 

 

ЗАПЪЛВАНЕ НА ЛИПСИТЕ

 

Като гроб след възкръснал съм празна,

сред света – безезичен и ням Вавилон.

Пред сърцето немея, не смея да кажа,

че животът човешки е смърт по закон.

 

(Накъде всички чувства у мене мигрират?

Залиня пролетта сред космически студ.

Моите птичи мечти как небе не избират?

Страшен писък за обич остава нечут.)

 

Като миг тишина след обичан съм празна,

по средата на чужд, недомислен живот.

Искам стръкче надежда сега да порасне

на дланта ми в безкрая на син хоризонт!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДИАЛОЗИ ПОД КРЪСТА НИ

 

„Ако ме помилва с нежност този свят, ще поживея.

Още вечност мога… сто пъти по сто и пет горчивини.

Болката превръщам в сила. Ала мога само с нея!

Няма ли я, полетът ми губи своите криле и висини.“

 

„С нежност ме помилвай – мога още вечност да съм тук…

В болка ме разпвай, но не пращай сърцето в прокуда.

И дори да забравя на твоето име последния звук,

да не те нарека нито в миг ни Пилат, нито Юда!“

 

 

 

 

 

 

МИГ ПРЕДИ

                                                                                  „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,

                                                                                                          разместваш въздуха

                                                                                                            на цялата вселена.“

                                                                                                                     Борис Христов

 

Понечих да разместя въздуха… но зная, че е още много рано.

Копнежът по едно прегръщане пак натежа на лявото ми рамо.

Понечих да измеря пътя си от теб до закъснялото начало.

И знам, ще парят стъпките… Но пътят се минава с тяло.

 

Преди да подредя вселената, ще питам искаш ли ме неживяна

и колко още болката гнездо ще свива в общата ни рана?

А после ще погаля, вярвай ми! И в бурята ти ще остана цяла…

Ръката ми разсича въздуха… Единствена и сигурна. И бяла.

 

 

 

 

 

СЪМ

 

Аз съм утро в очите ти стъмнени,

твърда сигурност в неми съмнения,

взор към утре сред нощите сънени,

сладка пръст след живота, соления,

 

глътка грях от бокал на праведник,

неизмолена прошка, с вик дадена,

миг живот във плача на столетник,

и лъжа, претворена във вярване…

 

Аз съм буквите в думите „няма ме“,

но присъствам във низ междуредия.

Това е всичко. Напѝса ме, вярвай ми!

Всички други – словесни смущения.

 

 

 

 

ВЪПРОС НА НЕЖНОСТ

 

И ти все пак до мен ще съществуваш,
там, в мекото на свивката зад лакътя,
където се завръщаш, щом сънуваш,
в извивката на шията и в ласките,

и в рамото, с което се опираме
до края на небето и не падаме,
и в опитите ни да се разбираме,
когато закъсняваме, а рано е,

и в коленете сини на детето ни,
(а то е неизбежното ни някога),
и в раните от битки по ръцете ни,
когато сме, а всъщност сме оттатък.
…
И ти все пак до мен ще съществуваш –
най-мъжко отражение на кръста ни.
Голготите със мен ще пропътуваш –
до края на сърцето и на пръстите.

 

 

 

 

 

ТАЙНСТВО

 

Някаква тъничка нишка е, знаеш ли,

в трудноранима, висока ръка,

бялата птица, със обич нахранена,

нещо неспирно, със пулс на река.

 

Някъде дни пак следа са оставили,

в нечия длан – пътеводна стрелка,

зов е, на пътя, за който забравили,

дъвчем коравата пръст на страха.

 

Някога стига се, спира се, каем се,

с мах на крилете си вием гнезда.

Някаква истина ражда се, знаеш я.

Даваш ѝ име. Кръщаваш звезда.

 

 

 

 

ЗА ЖИВОТА НЕРАЖДАН, НО ИЗПЛАКАЛ ОТ БОЛКА

 

Твърде дълга неделя, а молитвата – къса.

И не стига небето, и стоим все на пръсти.

В нас душата немее, а пък тялото – бърза.

Закъде? Накъдето ще пристигаме късни,

 

а неделята… сън е от живота ни кратък.

И дори да се сринем, ще мечтаем нататък.

Да, преди да се съмне, уморява се мракът.

Миг преди да си идем, оцеляваме някак.

 

 

+ БЕЗКОНЕЧНОСТ

 

Ние никога няма да спрем, всяка зима е бременна с полет,

всеки срив е така съграден, че да стъпим и литнем нагоре,

всяко зло е раняващо тлен, но нетленни отдавна сме с тебе,

всеки взрив между нас е роден, за да можем звезди да си вземем…

 

Ние никога няма да спрем – още пътища водят нагоре,

а надолу… единствено с теб ще откриваме тайни простори.