ИВАН СТОЯНОВ – БАРИ (НИДЕРЛАНДИЯ)

Иван Стоянов-Бари (фамилия Къслев) е български писател, живеещ от 1990 г. в Амстердам, Нидерландия. Пише под псевдонима Бари Късел (Barry Cussel).

Роден е през 1958 г. в село Михайлово, област Враца. През 1989 г. заминава заедно със семейството си за София, където е един от основателите на СДС (клон Божурище). На следващата година заминава за Нидерландия, откъдето не се връща. Започва кариерата си като художник и скулптор в град Лейдън, където има няколко изложби на картини и скулптури.

През 2000 г. учи за интернет-инженер в град Арнем. Завършва също така компютърна графика и курсове по филмово майсторство. Близо 15 години работи като програмист в различни фирми (предимно банки) и едновременно създава  успешна собствена фирма, на която е директор и досега.

Създател на електронното издание „Емигрант-БГ“ (2005 – 2017), заедно със съпругата си Дорис Александрова. Пише статии за местната и интернационална преса. Участник в почти всички световни срещи на българските медии, организирани от БТА.

От 2014 г. работи в „EYE FILM MUSEUM“ – Амстердам. През 2015 заснема 13 филмови серии под заглавие „Биографични профили на известни българи в Холандия“, след което и филма „Холандия, моята втора родина“, излъчен в Централната Амстердамска библиотека.

Иван Стоянов-Бари завоюва успех със своя роман „Кръвта на черното лале“ през 1996 г., преведен на английски език (2005), разпространен в холандските книжарници и публикуван в Амазон. През 2015 г. написва магическия роман „Мистерията на изгубения пръстен“. Продължението на романа, със заглавие „Ад 1666 Амстердам“, излиза четири години по-късно – през 2019 г.

През 2020 г. Дорис Александрова озвучава два от романите на Бари Късел – „Мистерията на изгубения пръстен“ и „Ад 1666 Амстердам“ (над 50 часа аудио).[

През 2020 г. Бари Късел започва нов роман – „Рай 2020 Амстердам“.

Самостоятелни романи

 „Прераждане в отвъдното“ (1996) – изд. „Нима“ Плевен;

„Прераждане в отвъдното“ (превод на нглийски език) „The blood of the black tulip“ (1997) – изд. „Баридор“ Амстердам;

„Мистерията на изгубения пръстен“ (2016) – изд. „Mijnbestseller“ Амстердам;

„Ад 1666 Амстердам“ (2019) – изд. „Mijnbestseller“ Амстердам

„Рай 2020 Амстердам“ (2023) – изд. „Баридор“ Амстердам

Поради политически убеждения Бари Късел не продава своите романи. Те се разпространяват само по дигитален път и  напълно безплатно.

РАЙ 2020 АМСТЕРДАМ

Амстердам, година 2020

Банкнотата от десет Евро, спечелена за първи път в „Холанд Казино“, бе една от любимите веществени реликви на Джералд Хулсхоф. Току-що пенсиониран банкер, работещ дълги години като мениджър на отдел и то не къде да е, а в най-голямата банка на страната, той бе уважаван служител в Националната банка на Нидерландия, но много малко хора знаеха за неговата слабост, а именно – залаганията в казината.

Вече няколко минути Джералд се взираше в синкавата хартийка, поставена на бюрото му до прозореца. Нахлуваха спомени, приятни спомени от близкото минало. Тези десет евро бяха първият му залог на рулетка и първите триста и шестдесет евро бърза печалба. Бе избрал числото двадесет и то се падна, точно 20. Радостта му бе безгранична, защото точно тогава той бе току-що завършил университета по финанси и нямаше пукната пара в джоба. Само тези десет евро.

Оттогава всичко му потръгна. Взеха го като стажант в банката и шефовете му бяха много доволни от работата му. Той бе отличен математик и много от колегите му му завиждаха за тази му дарба. В казиното той печелеше доста често, защото използваше уменията си пълноценно. Винаги играеше на ръба на риска и това го правеше в повечето случаи победител.

Там срещна и бъдещата си съпруга Денис. Тя, също като него, бе находчива в избора си на стратегия и съвместно с развитото си шесто чувство. Затова често и тя печелеше огромни суми.

След година скрити погледи в казиното се ожениха, роди им се дете и заживяха на десетия етаж в огромен луксозен апартамент в централната част на Амстердам.

И така до ден днешен всичко вървеше като по мед и масло. Детето им порасна, хвана по собствен път и се виждаха само по празниците.

Вече без ангажименти, те години наред ходеха в казиното. То бе като техен втори дом. Развличаха се чудесно. Парите за тях не бяха проблем. Печелеха почти винаги, когато ходеха там, а когато губеха, пенсията, която Джералд започна да получава, компенсираше, тъй като бе също огромна.

Докато настъпи кризата с корона вируса.

Всичко замря в Амстердам.

И понеже те бяха в рисковата група, налагаше се вече да не излизат навън. Храната, която си поръчваха, куриерите донасяха в апартамента им като стояха на разстояние от минимално метър и половина, докато съпругата му Денис плащаше с мобилния си телефон.

Проблем им бе обаче боклукът. Някой трябваше да изхвърля чувалите с отпадъците в контейнера, който се намираше през улицата. А това изискваше излизане извън апартамента им и бе рисковано за тях.

— Скъпи, не гледай в тази банкнота! — започна разговор Денис и продължавайки, с понижаващ тон, добави: — Знаеш, че нямаме избор. Трябва да изнесем боклука само пред вратата на апартамента ни и да поставим тези десет евро на чувалите с прикрепена бележка.

— И какво ще напишем на нея: „Моля, изхвърлете ни боклука, че нас ни е страх, за да не хванем короната“ — отговори с унил глас Джералд.

— Да, точно така! Това ще напишем. Но можем и да добавим: „Ние сме страхливци, затова ни простете.“

— А не сме ли?

— Не, не сме, защото сме в рисковата група. Ти това не го ли разбираш? разгорещи се съпругата му. — Знаеш ли колко хора измряха в болницата? Само до вчера бяха повече от хиляда. И то половината от тях са около нашата възраст.

— И да нямаме поне една друга банкнота, освен любимата ми от казиното?!

— Знаеш, че вече от години не работим с книжни пари. Само с разплащания чрез Интернет и мобилния ни телефон.

— Ако знаеш само какви спомени ми навява тази банкнота, скъпа Денис!

— Знам много добре, но трябва. Нямаме избор.

Бившият банкер стана от бюрото си и погледна през прозореца. Загледа прекрасния изглед, който се откриваше пред него. От десетия етаж се виждаше всичко като на длан.

Градът бе облян в светлина. Бе толкова чисто навсякъде. Нямаше никакво движение. Всичко бе замряло. Само тук-там някой куриер с предпазна маска на лицето, яхнал велосипед, се движеше в посока към поредния си клиент.

Апартаментът имаше две страни, от които можеше да се вижда града. Южната част на зданието бе обърнато към центъра, а северната сочеше солената река-пролив, наречена Ай. Тя свързваше вътрешното езеро „Айселмир“ и Северно море. По нея се движеха малки товарни кораби и големи круизи.

Точно в този момент пред сградата бе акостирал голям, суперлуксозен круиз, наречен „Принцеса Виктория“. Той бе с хиляди богати пасажери на борда. За щастие никой не бе заразен и животът на кораба течеше, както и преди кризата. Този круиз бе избягал с богатите си пътуващи, както от Великобритания, така и от Америка, с цел да избегнат вируса. За да можеш да се качиш на този круиз ти трябваха милиони в банката. Само един билет струваше най-малко петстотин хиляди паунда. На кораба имаше запаси от храна за най-малко година. Това бе един вид Ноев ковчег.

Той бе спрял за последно в населено място, за да може да зареди и последните провизии, както и гориво. Това място бе Амстердам.

Входната врата на апартамента се намираше откъм северната част. Точно, където бе спрял и корабът. До вратата беше разположена и една от спалните на Джералд и Денис. От прозореца се виждаха каютите на пасажерите. Те бяха толкова близо, че дори махаха на обитателите на апартаментния комплекс. Разстоянието не бе повече от петдесет метра. Дори се налагаше на пасажерите да затварят с пердета каютите си, за да не бъдат гледани как се събличат или правят любов.

— Кога ще изхвърлим чувалите с боклука пред вратата? — попита Денис, хванала вече банкнотата за единия край.

— Ами, сега? — отговори съпругът ѝ, стискайки другия край на банкнотата и продължи: — Ти напиши бележката.

— Вече е написана и закачена с тиксо на единия от чувалите — каза Денис, дърпайки все по-силно десетте евро. — И пусни проклетата банкнота, човече!

— Добре де! Вземи я! — той пусна хартийката и се намести пак в стола, забождайки глава в екрана на компютъра си.

— Двамата ще ги изнесем. Ела и ми помогни!

— Но нали само до вратата, тук на етажа.

— Да, нали затова и тази бележка, и тези пари, та дано някой посмее да ги вземе и свали долу на улицата.

— Дано Есмералда ги вземе. Тя нали работи в болницата като анестезиолог?

— Който и да ги вземе, поне да се почерпи с тези десет евро.

— Но те са моя късмет — започна пак да увърта Джералд и добави, шепнейки на себе си: — и моя живот. На тях дължа и теб!

— Хайде, стига глупости! — сряза го Денис, като в последствие се усмихна: — Беше добро парче, затова те взех, а не заради казиното или парите. Особено не и заради тези десет евро.

Прикрепиха банкнотата до бележката с посланието и изнесоха чувалите до вратата, оглеждайки се дали някой няма да ги види. Зданието бе пусто. Всички се бяха изпокрили в апартаментите си и никой не излизаше навън. Всеки се боеше от всеки, за да не хване вируса.

— Виж скъпа, кораба? Колко много хора! — понечи да каже Джералд, гледайки от прозореца на етажа, но бе скастрен набързо от Денис:

— Влизай и не се прави на герой. ОК! Това е Ноевият ковчег. Не четеш ли новините? Супер богати, с провизии за повече от година, ако не и пет! Помахай им!

— Аз не съм беден! — започна да се оправдава обиденият ѝ съпруг.

— Не си, но не си и богат като тях. Хайде, влизай вътре, че, не щеш ли, някой вирус прелети от долните етажи.

— Само виж онази прелестна дама отсреща на кораба, в каютата до мостика — захили се Джералд.

— Ще ти дам аз една дама! Не виждаш ли, че това е застаряваща жена, с… някой до нея? — не се доизказа Денис, защото наистина до нея имаше някакъв млад момък, само по долно бельо.

— Да влизаме вътре.

Те влязоха в апартамента си и заключиха вратата с няколкото наскоро добавени резета.

***

Есмералда трябваше да тръгва за поредната си смяна в болницата, намираща се в северния край на Амстердам. Тя работеше там от няколко години като анестезиолог. Беше дошла в Холандия преди двадесет години от Португалия. Родителите ѝ бяха родени в Мозамбик, бивша колония на Португалия. Те, както и тя, бяха с тъмна кожа, но безкрайно добри хора. Бяха в собствената си страна лекари и бяха доволни от избора си. Есмералда също бе родена в африканската страна, но когато стана на пет години, родители ѝ заминаха за Португалия, понеже имаше недостиг на квалифицирана лекарска ръка. Заживяха там, но, както те, така и дъщеря им, се отдадоха на лекарската професия изцяло. Тя завърши института по медицина в Лисабон и ѝ се отдаде шанс за стаж в Холандия и то по-точно в Амстердам. След това  остана да живее и работи тук.

От няколко седмици вилнееше вирусът в Амстердам и тя бе на фронтовата линия. Ходеше извънредно на работа и бе на постоянно повикване. Преди кризата бе доста напълняла и живееше нашироко. Сега бе станала наполовина. Напрежението, както психично, така и физическо, си бе дало думата. Тъмната ѝ кожа бе избеляла и въпреки младата й възраст, ясно се очертаваха кръгове под очите ѝ.

От няколко дни тя не се чувстваше добре, като знаеше че е възможно и да е хванала вируса от пациентите си. Днес щяха да излязат резултатите от тестовете ѝ.

Тя бе съседка на Джералд и Денис Хулсхоф, живееше през няколко апартамента. Когато минаваше покрай апартамента им, винаги поздравяваше и бе безкрайно любезна с тях. По природа Есмералда бе мек и добродушен човек. Може би го дължеше на пълнотата си или пък на африканския си произход.

Днес тя бе извикана от дежурния лекар и бе тръгнала незабавно. Бе му казала, че не се чувства добре още предния ден, но ѝ бе отговорено, че няма кой и че е необходима в разгара на кризата. Тя нямаше право да боледува. Затова и тръгна днес.

Мина покрай вратата на Джералд и видя няколко чувала, пълни с боклук, да стоят там. Имаше и бележка, закрепена на тях, а също и банкнота от десет евро. Тя се наведе от любопитство да прочете какво пише.

Разбра, че пенсионираният банкер и съпругата му се страхуват да отидат до контейнера на улицата. Засмя се на банкнотата. Отлепи я от чувалите и я разтвори по цялата ѝ дължина. В този момент Есмералда получи пристъп на кашлица и кихна без да иска в ръката си. Опръска я с малки пръски. Не съзнаваше, че това може да е опасно. След което взе банкнотата и си каза, че може да изнесе чувалите и без това възнаграждение. Смяташе го за унизително, ако вземе тези десет евро само за едно сваляне на боклука. Тя взе банкнотата, сви я на две и я мушна под вратата на семейството. След което помъкна чувалите надолу. Беше доволна, че е направила нещо добро. И смяташе, че ще бъде възнаградена с отрицателен резултат на теста.

Уви, това не бе така. Тя бе заразена с вируса.

Джералд чу някакво шумолене пред вратата и се отправи натам да види, кой ли е ще е добронамерения, който ще изхвърли чувалите му. Тъкмо стигна вратата, когато видя неговата банкнота да лежи до вратата от вътрешната ѝ страна.

Той така се зарадва, че почти извика:

— Денис, чудо се случи! Десетте евро пак се завърнаха при мен!

Съпругата му в този момент бе отворила прозореца откъм южната страна, гледаща към центъра на Амстердам. Оттам тя можеше да види дори кой излиза и пресича улицата. Тъкмо се канеше да каже на Джералд, че съседката им Есмералда изхвърля чувалите им, когато го чу да крещи от радост.

Той се запъти да си прибере банкнотата, когато стана течението. От отворения прозорец и пролуката на вратата банкнотата започна да излиза навън и така се завихри, че пое пътя си. Започна да пада от десетия етаж надолу. Вятърът бе толкова силен, че понесе десетте евро към кораба „Принцеса Виктория“ Достигна го за секунди и се прокрадна в една от каютите с отворен прозорец. Това бе същата тази каюта, в която бе застаряващата дама с младежът до нея.

Банкнотата меко падна на нощното шкафче на дамата, точно до часовника, който тя бе подарила на момъка.

***

Капитанът на круиза се казваше Иван Петрович-Джексън. Той бе трето поколение американски гражданин, с корени от Русия.

Навремето дядо му бил един от велможите на царска Русия. Като главен съветник на цар Николай II, той се славел с винаги точните и правилни съвети, давани на управниците. Смятало се дори, че жена му била пророчица и затова той винаги, както сам се бе изразявал, „налучквал“ бъдещето безпогрешно.

Царят много го ценял и затова той бил винаги в двореца. Излизал до имението си само, за да „обсъди“ проблемните въпроси на царството с жена си. Винаги идвал с подходящите отговори и така царството било постоянно във възход. Докато през 16-а година на 20. век  жена му заболяла и, след дълги месеци на легло, умряла.

Обаче, преди да си отиде от света, казала на съпруга си да бяга, колкото се може по-бързо от двореца и Русия, защото го грози смърт. Казала му и куп други работи, свързани с бъдещето.

Те нямали деца и това се оказало решаващо.

Дядото на Иван казал на царя, че възнамерява да предприеме „уж“ дипломатическо пътуване до Америка. Така била казала жена му и царят се съгласил. Дал му кораб, пълен с богатства и подаръци за американците, очаквайки добри отношения с тях. Иван му се сторил перфектният човек за тази мисия.

Така и станало.

Пристигнал във Флорида, дядото се заселил там, продал кораба и богатствата, и станал почетен американец. Оженил се за красива и много богата кубинка, и си имали син, когото  нарекли Петър. Той пък станал генерал във военната флота на Америка. Участвал във Втората световна война и получил много медали за това.

Разбира се, Иван, синът му, не паднал по-далеч от дървото и станал капитан на военен кораб. След което дълги години – и капитан на суперлуксозни круизи.

Така се озовал и сега, в днешно време, на „Принцеса Виктория“. Взел с отличие всички подробни тестове за най-точен и надежден капитан, той бе и най-голямата радост на баща си.

Иван бе женен за Луиза Джексън, влиятелна дама в обществото на Флорида. Обаче след като се венчаха, той взе името Джексън, като свое трето име. Баща му не бе доволен от това и го лиши от наследство. Затова се  скараха и не си говореха с години, докато един ден преди Новата 2020 година, баща му дойде при него и му каза за вируса. Каза му това, което навремето баба му бе пророкувала – през 2020-а ще дойде вирус, който ще сграбчи света в свои ръце и няма да го пусне с години, след което ще мутира и ще довърши всички до един.

Баща му бе чул в пресата за подобен вирус, който бил вече се разпространил в Китай, и се сетил за баба си, пророчицата. Веднага бе заминал при сина си като първо го бе помолил за прошка, след което бе разказал за баба му и го помолил да приеме офертата на приятел от тайното общество на „Бледниците“, в което той самият бе член, да стане капитан на „Ноевия ковчег“. Така се изразяваха там за круиза „Принцеса Виктория“. Разговорът им бе дълъг, а Иван отказваше да вярва в предсказания и измишльотините на баща си.

В крайна сметка Иван склони заради огромната заплата, която бе споменал баща му. Бе взел и жена си на борда – красивата, но вече застаряваща Луиза Джексън.

Иван бе около шейсетте и неговата потентност вече бе към края си. За разлика от него, съпругата му Луиза бе ненаситна в това отношение.

Това бе и нейния порок, на който тя и да искаше, не можеше да устои. Още като млада девойка умираше от удоволствие, само като си помислеше за мъж. За девствеността така и не си спомняше нищо особено, защото бе изнасилена или по-скоро тя бе изнасилила двамата си по-големи братовчеди по бащина линия. Тогава това бе за нея игра, с която самата тя се развличаше до полуда. След това в колежа Луиза едва се сдържаше да не се хвърли в прегръдките на професорите. Те пък от своя страна се криеха от нея, за да не пострадат семействата им. Но трудно се получаваше, защото бащата на Луиза не бе кой да е, а губернатор на щата.

Той бе властен човек и ръководеше с желязна ръка всички сфери в обществения живот, в това число и колежа, където бе записал дъщеря си. Знаеше за нейния проблем, но се опитваше да го прикрива с какви ли не средства – от заплахи до тайни спогодби в жалещи се до администрацията му доценти.

Така Луиза не се и отърва от това „божие“ наказание, докато не я запознаха с Иван, красивия капитан от американската флота. Баща ѝ се познаваше с Петър, бащата на Иван, от тайния клуб, наречен, „Бледниците“. И двамата имаха кръвна група А, с отрицателен резус фактор, и двамата бяха последователи на учението на МакЕван, шотландския им ментор. А това бе едно от условията да можеш да си член на този таен клуб.

След като ги запознаха, Луиза и Иван сключиха брак набързо и така грижата на губернатора бе малко или много намаляла. Само дето той се страхуваше Иван да не разбере за нейното похотливо минало и да излязат „черните ѝ ризи“ на бял свят. Минаха години, а Иван така и не разбра за миналото на съпругата си.

Той пътуваше с круизите, а тя, останала си вкъщи, винаги си намираше подходящи градинари, които обработваха „градината ѝ“. Годините минаваха незабелязано и сега тя, красивата Луиза, трябваше да бъде с него и, може би, завинаги на този „Ноев Ковчег“.

Корабът бе акостирал в центъра на Амстердам и на всички капитанът бе дал заповед да не се отварят нито вратите на каютите, нито да се отварят прозорците. Всичко това, за да не прелети по някакъв начин вирусът от близките, високи колкото кораба, сгради. В тях имаше многобройни жители, които бяха с вперени очи в каютите на кораба.

Изключение бе направила само необузданата му съпруга, която не можеше без чист въздух.

В този момент Луиза се бе събудила от краткия сън, причинен от бурния секс с Армандо, четиридесетгодишен собственик на голям интернет-концерн във Флорида. Бяха се запознали тук на кораба още на първа среща, по случай първото даване на капитански обяд с пасажерите. Той ѝ бе казал, че такава зряла и красива жена не бе виждал и, че е склонен дори да се разведе с жена си, изящен модел от фирмата на „Шанел“.

Днес те за първи път се срещнаха в каютата на Луиза и останаха доволни един от друг. Армандо обаче бе по-предпазлив и се бе измъкнал, преди тя да се събуди. Бе затворил вратата така тихо, че дори и жена с най-чувствителен слух не би го чула, а едва ли това бе направила вече петдесетгодишната му любовница.

— Армандо, къде си? — сепна се Луиза, като се заоглежда, търкаща очите си с ръце. Тя не чу никакъв отговор и се надигна на лакти. Подпря се на възглавницата. Спомни си за прекрасния следобед с него и извика:

— Армандо, в банята ли си?

Тишината  в стаята я плашеше. Тогава Луиза погледна към шкафчето, където видя нещо, което не бе виждала с години. Това бе банкнота от десет евро.

Това бе най-голямата обида, която тя бе понесла през годините.

Този мъж се бе подиграл така жестоко с нея.

Мислеше я за проститутка ли? Бе ѝ поставил тази банкнота като отплата за доброто ѝ въртене в леглото и бе избягал като крадец през нощта?

Това тя нямаше да преглътне лесно. Облече се, взе банкнотата със себе си и се запъти към Голямата зала, в която се надяваше да го намери, за да му натрие банкнотата в лицето.

Обаче Луиза не знаеше, че точно тази банкнота бе на Джералд Хулсхоф. Тя не знаеше и, че тази банкнота бе заразена с вируса, когато Есмералда неволно бе кихнала върху нея. Не знаеше, че тази банкнота ще промени живота не само на нея, но и на целия кораб „Принцеса Виктория“.