ПРОФ. ИВАН МАРАЗОВ:
ЖИВЕЕМ В ПОСТОЯНЕН И СЪЗНАТЕЛНО СЪЗДАВАН И ПОДДЪРЖАН ХАОС
– Ще ми повярвате ли, че след прочита на куп Ваши книги и текстове, не три, а тридесет и три дни скитах, лутах се, излизах на правия си път и стигах донякъде до Вашата височайша мисъл, в подножието на Ваши открития подир личните ви предизвикателства, за да разбера накрая /поне засега/, че животът не е само наша, а и на толкова много поколения преди нашето летоброене и кой знае какъв ще бъде утре. Благодаря Ви! Само че Ви моля да не следваме стандартния ред на знаците по житейските и творческите Ви пътища, а да влезем съвсем естествено в света на въпросите, възникнали от прочита ми на тия забележителни ваши книги и текстовете в книгите, сътворени с талант от Вас с философските отгласи върху стиховете на Иван Гранитски и тяхната философия. Е, ще излезем, разбира се, от лоното на дълбините на времето много преди нас, за да Ви видим и в ролята на реален участник в движението на живота ни в близкото ни минало и днешно време. И да започнем с чуденката ми – кога ли сте осъзнали, че Ви има на този свят и какво ли е всичко това около Вас?
– Ако питате за времето, когато съм осъзнал какъв искам да бъде пътят ми, какъв искам да бъда в този свят – това стана около 12-13-та ми година. Започнах много да рисувам и да се интересувам от история на изкуството. Събирах репродукции (главно от съветското списание „Огонек“), книги на български и руски (които достигаха дори до айтоската книжарница), пребродих билиотеката на читалището. Това беше самообучение, но когато постъпих в Институа „Репин“ в Ленинград (1962), разбрах, че имам доста системна подготовка поне в някои области от европейската художествена история. Така че от детска възраст ми беше ясно, че за мен няма друг път. Дори в казармата не преставах да рисувам и да търся книги по изкуството. А когато вече бях в Ленинград, в букинистическите магазини бързо ме запомниха. Основното в багажа ми винаги бяха книгите. При всяко пътуване в чужбина имах проблеми с багажа.
– Замисляли ли сте се, понеже сте роден на село /с. Пирне, Бургаско/ има ли цветето глас, как рисува времето цветовете в природата, какво казват птиците с умайващите си песни?
– Тъй като съм израснал сред природата, тя не ме впечатляваше в тази степен, в която предполага въпросът ви. Виждах я като мотив за пейзаж и я възприемах в сравнение с пейзажите на големите майстори.
– И още – откъде идат звездите по нощното небе и накъде отиват, кой ги запалва и защо угасват?
– Баща ми имаше много добра библиотека. Беше запазил течения от списания, пълни с репродукции. Постепенно оформях вкуса си и разбирах себе си. Мислех си – като кого бих искал да рисувам? Това, предполагам, възпита у мен аналитично и сравнително мислене. Когато открих Ван Гог (някъде в девети клас), разбрах и проблема за звездите – художникът ги палеше. Както е казал поетът „Ако на небето се запали звезда, значи на някого това е нужно“.
– И още и още – за какво ли говорят камъните с изписаното по тях от нечии ръце. На кои и какви ли хора?
– И досега палеолитната живопис и скалните изваяния са ми голяма тема. Защото те са единствените сведителства за представите на безписмените древни хора, чрез техния ням език може да разберем структурата на митологичното им мислене. Затова и варненският халколитен некропол, открит от Иван Иванов, също стана тема на моите занимания.
– Кога идва у човека осъзнаването, че е потомък на далечни и свои предшественици, у които пулсира същата кръв, чеда са на същото родово дърво, чиито разклони сме всички?
– Моят род има интересна и бурна история. По време на Руско-турската осовободителна война прадядо ми Руси бяга от турска Тракия с току що родения си син Иван, на когото съм кръстен. Баща ми Руси винаги имаше високо гражданско съзнание, участвал е в антифашистката съпротива, поради което е арестуван, жестоко изтезаван и осъден на петнадесет години затвор – аз тогава съм бил двегодишен. Така историческите перипетии още от дете са били пред мен, въплътени в най-близките ми хора. Когато постъпих в Художествената академия, мислех да се занимавам с модерно изкуство. Но моята професорка по антична култура Анна Петровна Чубова ми обясни, че тъй като идвам от страна на древни култури, трябва да специализирам по античност. Постепенно това ме увлече, защото ми разкриваше света на нашите предшественици.
– Как възприемахте изображенията на буквите, кои от тях имаха най-силен глас и с какъв интерес ги подреждахте в изреченията на своите първи съчинения?
– Научих се да чета на четиригодишна възраст – бях заобиколен с книги и когато прочетох първата, разрах, че всяка от тях ми открива нов свят на мисли, действия и преживявания. Разбира се и аз не минах без Винету и Поразяващата ръка. И досега много чета. Четенето за мен е като разговор с умен човек, от когото може много да науча. Започнах да описвам своите впечатления от различни художници още в гимназията. Може би поради това самото писане не представлява проблем за мен. То е просто фиксиране на мисли. Признавам обаче, че никога не съм опитвал да пиша поезия.
– И най-вече кога се убедихте, че буквите са станали ваши вечни съпътници, да́ли са ви свойта светлина за просветление в очите и в душата ви, че можете да съзерцавате /да гледате/ природата, да прониквате в нейните тайни /с детски още очи/, а после и с умението да назовавате състоянието й през сезоните – нейната красота, сила и вечен живот? Тоест – кога сте придобили знания и мерак да влезете в нея, да се докоснете до даровете ѝ за човека, но вече чрез учението в класните стаи на училища с учители, овладели нейни доказани тайни?
– Вие сте писател и ми задавате поетични въпроси. За мен в опозицията „природа – култура“ винаги по-важен е вторият член. Възприемам природата като отразена в културата: като видя впечатляващ пейзаж в реалността, го сравнявам с картина на някой художник.
– Впрочем – да Ви попитам – къде завършихте, така нареченото начално и после гимназиално образование, разкажете ни за тия Ваши години!
– Тези обучителни цикли завърших в Айтос. И трябва да кажа, че имах късмета с учители, за които преподаването беше призвание. Запомнях бързо, защото внимавах в час. И се опитвам да предам технологията на правнука си. Е, между нас да си остане, имаше доста оплаквания от поведението ми. Израснах в бедно, но спокойно време. С много игри и много приятели. Със справедливи родители. И с много четене най-вече на изкуствоведска литература. Дори в единадесети клас баща ми скри куфарите с книги, тъй като се опасяваше, че няма да се подготвя добре за матура.
– Тези ли години са Ви дарили с богати знания, за да изберете да продължите учението си в Института „Иля Е. Репин“ в Ленинград /Санкт Петербург/, завършвайки го със славата на отличник на випуска?
– Да, мисля че основата беше поставена през ученическите ми години. А тъй като имах структурата, по-лесно и много приятно беше само да запълвам клетките в нея с конкретен материал. Общежитието ми беше на километър от Ермитажа. Още с пристигането си в града реших да отида в музея, който познавах от книгите. Оказа се, че точно този ден (четвъртък) е почивен за Музея. Но след това почти не пропусках ден и систематично обикалях една след друга експозициите. Общуването с оригиналите няма цена.
– Би било твърде интересно да ни разкажете за това знаменателно за Вас време – какви дисциплини сте изучавали, какви са били преподавателите Ви, кои знания са предопределили пътя Ви нататък през годините?
– Това беше щастливо време. Време на „оттепель“ (размразяване), на нови познанства и приятелства, на усъвършестване на руския език, на посещения на музеи и книжарници. Излязоха много книги върху модерното и западното изкуство, в експозициите на Ермитажа и Руския музей се появиха творби на художници от авангарда, за които само бяхме чували. Да не говорим за библиотеките. Институтът разполагаше с библиотека на двеста години. Влизах в десет сутринта и излизах в девет вечерта. Е, не всеки ден, но много често. Анна Петровна и Николай Николаевич Никулин, световно известен специалист по нидерландско изкуство, ми осигуриха достъп до библиотеките на Ермитажа и Археологическия институт. Може би едно от най-интересните и емоционално наситени събития в нашия студентски живот беше посещението на хранилищата на Ермитажа и Руския музей – за пръв път видяхме творби в оригинал на Кандински, Малевич и други велики представители на руския авангард. Организираха ни екскурзии до Новгород, Псков, Рига. Още в първи курс имахме археологическа практика в Херсонес, край Севастопол. По време на следването написах поредица от статии за художествения живот и музеите на Ленинград във вестник „Черноморски фар“. По същото време името ми за пръв път се появи и в сп. „Изкуство“ – статия за холандски портрети от 17 в. във Варненската галерия, които атрибуирах като произведения на Анселм ван Хуле. Тъй като те носеха надписи, реших, че може би са правени, за да се създадат по тях гравюри. Николай Николаевич ме заведе в графичния фонд на Ермитажа и наистина намерихме графики, възпроизвеждащи нашите потрети. Под тях имаше и името на автора им. Това беше първата ми атрибуция, после последваха много такива опити вече на антични произведения.
– А годините вече са белязали и началото на пътуването Ви през трудово-творческото ви време. Веднага след завършването на института „И.Е.Репин“ постъпвате на работа в Института за изкуствознание при БАН, в какво се състоеше тя, проф. Маразов?
– Да, прекарах в Института 45 години. През 1988 г. дори бях назначен за негов директор. Трудни години на началото на прехода. Особено съм задължен на проф. Алексадър Обретенов за вниманието, с което се отнасяше към младите кадри. Имахме достатъчно време за работа върху „плановите задачи“, но също така и за оперативна критика. Аз бързо влязах в художествения живот и дори получих награда за критика, а после и за изкуствознание. Пишех в списанието „Изкуство“ и „Проблеми на изкуството“, „Народна култура“ и други издания. През 1976 г. защитих първия си докторат, а през 1986 – втория. През следващата година станах старши научен сътрудник първа степен, професор, демек.
– Там и организирате, и провеждате интердисциплинарния семинар „Митология, изкуство, фолклор“, който поражда поредицата МИФ в 15 тома, на която сте главен редактор. Представете ни я накратко, ако обичате!
– Тъй като в работата ми с културата на траките изискваше сравнения с други култури, неизбежно беше да събера научна общност за съвместно изследване на един проблем от гледната точка на различни научни дисциплини: изкуствоведи, историци, археолози, фолклористи, филолози. Интердисциплинарният подход, според мен, даде своите резултати. Всеки том беше посветен на отделна тема: пространството, сватбата, мистериите, хетеротопията и т.н. Без студиите в тези томове много аспекти на културата не могат да бъдат напълно изследвани. Ще изброя само някои имена от участвиците в семинара: Иван Венедиков, Александър Фол, Богдан Богданов, Тодор Иванов Живков, Стоян Райчевски, Брус Линкълн, Дмитрий Раевски, и т.н., все имена от световна величина.
– Междувременно сте главен редактор и на списание „Изкуство“, посрещнато с голям интерес от учени и читатели, но звезден знак във Вашата начална научна работа е създаденото от вас международно списание за тракология „Orpheos“.
– По покана на проф. Обретенов влязах в редколегията на „Изкуство“ още през 1969 г. Той ми позвъни след едно доста критично обсъждане в редакцията на една моя статия, което ме учуди, но същевременно ме убеди, че той е човек и учен с широки възгледи. На мен явно ми е вървяло, защото съм попадал все на такива учени: Чубова, Никулин, Венедиков, Георги Михайлов и много други. През 1978 г. станах зам.-главен, а през 1988 и главен редактор. Като редактори или сътрудници на списанието израснаха и поколения млади изкуствоведи. Списанието придоби високо професионален облик, особено след като привлякох за редактори Ружа Маринска и Митко Димитров. Разширихме научното поле: все повече статии върху древно и средновековно изкуство се явяваха по страниците му. Появиха се и автори от чужбина. Лично за мен голямо постижение беше публикуването в изданието на Рогозенското съкровище само шест месеца след откриването му. Такъв случай няма в световната практика. Е, не минаваше и без премеждия. Серия от три мои студии за ролята на примитивното изкуство в развитието на авангарда предизвикаха недоволство у някои фигури в СБХ, дори се заговори за изключването ми от Съюза. Не щеш ли, съветското списание „Искусство“ ги преведе и с това агресията стихна. А списание „Археология“ три години бавеше публикуването на една моя статия, защото била посветена на „мърснишка тема“. После тя стана една от най-цитираните в чужбина мои работи.
– Тогава ли още усетихте и после разбрахте, че сте пленен завинаги от тази красива, митична и вечна личност Орфей, за да сте по-късно и днес признат за един от най-големите учени-изследователи орфеисти?
– Фигурата на митичния певец винаги ме е привличала и събрах доста книги за Орфей и орфизма още преди да пристъпя към моята версия за неговото място в митологията. Но преди това имахме вече книгите на А. Фол и Б. Богданов, по-късно и изследването на М. Йорданова за гръцкия орфизъм. Реших сериозно да се занимая след като в Колекция „В. Божков“ се появиха два предмета с изображения на смъртта му от тракийските жени. Така в серия статии се опитвах да създам моята реконструкция на този образ. След това се появиха и двете книги.
– И в митичната поема „Орфей“ на Иван Гранитски, и във Вашите „Етюди за Орфей“ в общата Ви книга за този певец на вечността казвате: „Братята Аристей и Орфей си поделят функциите на меда: първият го въвежда в бита и обреда, при втория медът нюансира „меденогласните“ му песни“. От това определение ли започва признанието за вълшебството на всички негови песни?
– Да, така мислели древните писатели.
– Последната част на „Хор на пчелите“ от мистичната поема на Иван Гранитски в общата ви книга вашият отклик е „Поетът е като пчела – той извлича вдъхновение от Сакралната медовина“. А ето и стиховете на Гранитски: „Тайната на сътворението/е заключена във пчелния прашец/който Словото одухотворява/и в материя го въплъщава/Пазим ни искрата първоначална/Душата ни е триединна-/безкрая мамещ на водата/от полъха неуловим на въздуха/и от прашеца чуден на цветята/творим животосъздаващия мед.“ Но какво е всъщност вдъхновението не само за поета, а изобщо, проф. Маразов?
– Древните били убедени, че вдъхновението се дава от Музите или от Зевс. Платон нарежда поетическото вдъхновение сред проявите на „мания“, лудостта. В архаичните култури фигурата на поета-певец е особено важна – той е посредник между нашия и отвъдния свят, той разкрива волята на боговете, затова Орфей е и пророк и основател едва ли не на всички мистерии в античния свят. Певецът придобива знанието си или насън, или след като слиза в долното царство. Всъщност, той само повтаря онова, което „виждат“ Музите. От друга страна, той е пазител на колективната памет за митологичното минало на народа си. Амбицията на Гранитски е да възроди паметта. Вдъхновението у изследователя идва не предварително, а след като попадне на логиката на митопоезиса, пресъздадена в даден паметник на изкуството. Според мен, вдъхновението се състои в създаването на верига от асоциации, които могат да свържат несъвместими на пръв поглед неща. Аз много ценях това качество у моя учител Иван Венедиков.
– И други, впечатлителни за мен Ваши коментарни думи върху стихове от общата ви книга с Гранитски „Орфей“: „Пчелното семейство се сравнява в мита с човешкото общество, както животът в кошера със социалното устройство“. Ще си позволя едно не толкова формално, а същностно питане към Вас – ще дойде ли време днешният човек на хаоса да подреди своята държавна къща, да се труди като пчелата, а не да ограбва меда на другите пчели и да има един-единствен стремеж – към живота на търтеите? Какво основно трябва да се промени, за да възвърнем вековечните български традиции и да устроим живота си като този в кошерите на пчелите?
– Е, тук вече ме затруднявате. Геополитик в нашия приятелски кръг бе Чавдар Добрев. Вие сте прав, ние живеем в постоянен и съзнателно създаван и поддържан хаос. Както стана ясно, той не винаги, ако не никога, не може да бъде „управляван“. А архаичният човек се бои от хаоса, затова чрез мита и обреда се старае да преподреди света, да възстанови неговия ред, да превърне хаоса в космос. Затова пчелата става удобна метафора на социалния порядък. А търтеите не създават, а изяждат меда, с толкова труд събран от пчелите. Традицията не означава само спазване на определен ритул или носене на потури. Традицията е увековечила основни представи за света и основни ценности. Българската традиция е доста толерантна. Но тя има дълбоки ценностни и морални устои. Именно тях си струва да си върнем и да ги превърнем в темел. Защото в проглобалисткия свят зомбирането чрез силата на медиите се стреми да заличи всичко „свое“ и да ни натовари с някакви абстрактни ценностни системи. Как да се справим с това? Никак, докато държавата ни не възстанови своя суверенитет и не реши стратегически концептуално проблема за националната идентичност.
– Запомнил съм няколко неща от публикацията ви „Изобразителният запис на паметта“ в бр.21/06.06.2024 г. на в. „Словото днес“. Едно от тях – две Ваши изречения, следствие от посочения случай на съвместния труд при насипване на могилата и участието в погребалната церемония на аристократа тя сплотява обществото около общите представи и норми. Разкъсаното общество се връща към своята монолитност“. Значи имаме примери и уроци от историята за единство на нацията ни, ще се възползваме ли от тази спасителна възможност?
– Има много исторически примери, но историята не преподава уроци, не учи никого. Още повече, че тя е особено манипулируема от управляващите. Така в едно общество се появяват две, че и повече, „истории“. Битката за историята е важна, за да се запази обективната йерархия на събитията, да се посочват подпалвачи, победители и победени. Както знаем, България, за съжаление, често се е оказвала в губещия лагер. Не защото народът ни е искал тази позиция, а защото властващите са я налагали поради свои егоистични идеологически-финансови съображения.
– Имате цяла книга посветена на паметта – „Изкуство и памет“, в която за Орфическата памет пишете следното: „Главна богиня в орфическите инициации е Мнемозине, майката на музите и персонификация на паметта. Водата от нейното езеро помага на душата да си спомня всички необходими формули по пътя към блаженството“. Кога ще кажем сбогом на първичния поглед към живота и на фалшивите версификации към неговата същност и ще възприемаме ли най-после всичко чрез душите си, за да се върнем към пътищата, които водят до красотата, смисъла и блаженството на живота? Смятате ли, че това е възможно и ако да или не е, защо?
– Да не забравяме, че говорим за митологични ценности. В родината на демокрацията Аристофан унищожително критикува нейните главни заплахи: фалшивостта на изборите, егоизма и корупцията на имащите. През последните десетилетия не се ли убедихме, че „демокрацията“ е същият етикет като „комунизма“. Не станахме ли свидетели на една странна амнезия: децата на висши партийни ръководители изведнъж станаха поборници на демокрацията. Кога са лъгали: когато са се хранили в хотел „Рила“ или когато, гръмна новото време? Вие сте симпатичен утопист. Мечтата за златния век от митологема се е превърнала в политическа илюзия. Имам книга на тази тема.
– И още малко за паметта – в предговора си за словесните пастели /октави/ на Иван Гранитски в общата им книга с художника Ивайло Мирчев „Пастели“ пишете: „Паметта е основно средство на архаичния поет, тя е склад за колективните митологични и естетически представи. Но паметта е и средство срещу забравата“. А аз бих добавил – паметта е пазителка на спомените, живи в подсъзнанието ни. И още – е страж пред попълзновенията на изменници и фалшификатори на историята. Какво Ви говори още на вас тази скъпоценна дума ПАМЕТ?
– Паметта трябва да се разглежда като средство срещу забравата. Вече споменах за политическата амнезия, т.е. за политическото убийство на родителите от самите им амнезийни деца. Вече говорих и за историята. Слава богу, все още има историци като Герги Марков. Ами след едно-две десетилетия? Вижте как съзнателно се унищожават ценностните йерархии – примерът с писателския съюз е достатъчно красноречив. Личната памет е с малка перспектива, преди нейният обхват се е измервал с три поколения, сега – вероятно с едно. Попитайте един ученик „Кой е Павел Матев“? Интересът към културната история все повече пада: от една страна, кому да вярваш руснаците окупатори ли са или освободители, а от друга – какво значение има миналото в сравнение с настоящето.
– Ние вече над трийсет години сме свидетели на това, което казвате по-нататък във въпросния свой предговор: „Паметта се руши в наши дни и всички виждаме колко бързо и лесно се става „Нов човек“, демократ, макар че има хора, които помнят кой си бил. Работата е там обаче, че Паметта загива щом „деликатните помнещи“ си отидат. На това разчита конюнктурната амнезия.“ Не значи ли това, че е извършен съдбовен за народа преврат на неговата света история. А тя самата не е ли Памет, професор Маразов?
– Отец Паисий е написал своята „История…“, тъкмо защото е искал да събуди заспалата памет на народа си. Тя се преписвала от ръка на ръка и народът ѝ вярвал. Но тогава не е имало медии, чрез които да се разпространяват фейкови истории. Не е имало и историци, които да отричат Баташкото клане.
– Като изящен орфеист вие говорите често, коментирайки стиховете на творческия си „съдружник“, също изящен творец акад. Иван Гранитски за противоположностите, за избора, за душата, пътя и светлината. И аз съм стигал до извода, че, направиш ли своя избор, ти вече си свободен. Че пътят е съдбовен за вечното странстване на душата. От стиховете в книгата „Отражения“ и аз научих, че за автора им „Светлината е познание, красота, признак на душата на праведния, тя сътворява храма на душата, тя изпрежда пътя към красотата и т.н.“ Но от Вас научих, че „При орфиците по време на обреда душата трябва да научи маршрута към отвъдното, да се запознае с пречките и опасностите по пътя, да запомни паролите, с които да ги преминава“. Бих Ви помолил да ни кажете повечко за странстванията на душата след погребението на тялото!
– Това е огромна тема. Орфиците говорят за странствията на душата, защото са убедени, че тя, ако е праведна и посветена, ще продължи да живее и след смъртта на тялото. Тя блуждае из долния свят, докато се пречисти от прегрешения през земния си живот, а после съдиите на царството на Хадес я претеглят и решават кой път да поеме: нагоре или надолу. Близка до тази представа била и философията на тракийския бог Залмоксис: той учил, че човек никога не умира, а ще отиде в по-щастлив свят. В света на златната утопия. Затова траките се славели със своята храброст – те не се бояли от смъртта.
– Като стана дума за пчелата и меда не Ви попитах повече за съдбата на братята Аристей и Орфей, които „си поделят функциите на меда – първият го въвежда в бита и обреда, при втория медът нюансира „меденогласните му песни.“ Вие казвате, че Аристей пръв опитомява пчелите и дава на хората мед“, а Орфей омагьосва с меденогласните си песни всички човеци и безкрайната природа между небето и земята. Значи ли това, че иначе казано – Аристей е откривателят, а Орфей е получил медоносието в душата си от него? Затова ви попитах каква е по-сетнешната им съдба.
– Като синове на Аполон, те са братя. Но съдбата им има както общи черти, така и различия. Орфей почитал бога Дионис, но след това започнал да изкачва планината Пангей, за да посрещне Слънцето, което пръв започнал да нарича Аполон. Дори в някои извори четем, че именно вкханките на Дионис, след като се напили с вино, разтерзали Орфей за наказание. А в края на живота си в Тракия Аристей се посветил в мистериите на Дионис.
– И да завършим въпроса за душата с няколкото реда пак от книгата ви с Иван Гранитски „Орфей“: „Пчелата най-често обозначава Душата, която е лека и крилата и излита от тялото. Затова пътуващите към света на блажените души се сравняват с рояк пчели.“ Според мен Душата е производна от живота на всички органи на тялото и като тях е съвършена. Може би точно затова хората казват, че боли ли го тялото, боли я и душата и обратно. Вие какво обяснение имате за тази взаимовръзка?
– Сократ у Платон съобщава, че тракийският Залмоксис, който бил известен лечител, твърдял, че първо трябва да се излекува душата, а после тялото, затова лекувал първо с баяния и припевки, а после с билки. Това означава, че човек е Цяло и не бива да се пренебрегва едното за сметка на другото.
–И, ако може да отговорите на подвъпроса ми при настъпването на смъртта душата напуска тялото на човека като лекокрила пчела. Какви са предположенията или обясненията Ви за нейното прераждане? На базата на какво става то, пази ли тя спомени за предишния ѝ живот, съвместим с тялото, което е напуснала?
– Орфиците, питагорейците, Емпедокъл развили теорията за прераждане на душата. Според Орфей душите се реят във въздуха, докато си намерят ново тяло, в което да се преродят. За орфиците цикличното връщане на душата в нашия свят е наказание. Излизането от цикличността е целта на инициацията в техните мистерии. Чрез посвещаването човек получава знание за преодоляване на всички пречки по пътя в отвъдното. И е особено важно да запомни формулите, които ще му помогнат да стигнат до Богинята на долния свят. Това е единият проблем за ролята на Паметта в тяхното учение. А другият, който подсказвате, е дали душата може да запази паметта за миналите си животи. Философът Емпедокъл твърдял, че помни всяко свое прераждане. Същата способност притежавал и Питагор. И това било висшата награда на боговете, с която отличили Автоликос, прадядото на Одисей. Може би поради тази родствена връзка героят пред съблазънта за безсмъртие не се отказал от паметта си. Разбирал, че без нея той няма да бъде Одисей, ще загуби социалния и личния си идентитет. Когато пристигне пред прага на двореца на Богинята на долното царство чистата орфическа душа трябва да се идентифицира с паролата: „Аз съм син на звездното небе и земята“.
– Следващите ми въпроси ще са за тракологията, другата научна област, в която само дотук сте оставили златоносни следи. Първият – Орфизмът и Тракологията са тясно свързани по простата причина, че родината на митологичния с божествен глас певец Орфей е именно Тракия, на която сте посветили толкова много време и изследвания. Не само затова, че ми е напълно непозната книгата ви „Тракийското сито на гръцкия орфизъм“, а и заради предусещания интерес към нея, ви моля да я представите накратко, още повече, че тя е една от най-новите ви.
– Тракологията е болезнена тема. Сигурно помните как веднага след като сменихме времето, тя беше призната за „комунистическа“ наука, въпреки че за краткото си съществуване Институтът по тракология организира невероятен брой международни форуми, привлече млади изследователи от чужбина към работа в това научно поле, роди поколение от млади учени и у нас. Така тракийските изследвания станаха международна наука. Институтът, създаден благодарение на организаторския талант на проф. А. Фол, беше закрит и стана част от Института по балканистика. Въпреки тези логистични премеждия траколожките изследвания не престават. В „Тракийското сито на гръцкия орфизъм“ си поставих задачата да намеря следи от гръцкия орфизъм в миторитуалната система на траките. Това не влиза в противоречие с теорията ми за „царската идеология“ като основа пронизваща и обединяваща цялата култура на този древен народ. Напротив, опитах се да покажа как „орфически“ теми и дори сюжети се превръщат в език на аристократическата култура. За мен тази книга е сред основните ми работи.
– Има различни виждания за произхода на името на траките. Според интересната книга на проф. Диана Гергова „Гетите, които обезсмъртяват“: „Thrax“ бил смятан за един от синовете на Арес, а според някои /Еврипид/ така се наричал самият Арес, който бил покровител на Тракия. За други името на траките е свързано с нимфата Траке. В гръцките сказания Тракия е страната на много от техните богове.“ Имате ли свое обяснение по този важен въпрос, проф. Маразов?
– Всички тези теории имат своето основание. Елините смятали Тракия за родина на мистериите – една изключително важна религиозна институция. За тях траките Орфей, Музей, Евмолп, били основатели на едва ли не всички гръцки мистерии. (Апропо, до октомври ще излезе нов том от поредицата на ИК „Захари Стоянов“ – „Мистериите“) За мен Митологията не е еднопородна с Историята. Гърците избрали тракийски произход за тези важни митологически фигури, защото за тях тайното, сакралното знание винаги трябва да дойде Отвън – от друга страна, от друг народ, от подземния свят. Нали „човек не е пророк в собствената си страна“. „Нашият“ не може да ни научи на нещо повече, отколкото всички знаем. Друга работа е когато дойде някой „чужд“, за да ни ограмоти. И досега е така.
– Вие и акад. Иван Гранитски сте говорили и писали толкова много за „образа на другия, не по-малко прочут от Орфей полумитичен цар, жрец и бог на гетите – Залмоксис, който ги посветил в учението за безсмъртието“, че аз ще ви попитам само стигали ли сте до извори на легендата за спасението на Зевс от неговата майка, чиито бог станал Кронос /Залмоксис/ и така „по особен начин той се нарежда сред най-старите богове“. И – приемате ли, че гърците са вярвали в съществуването на Залмоксис и, че той бил роб или ученик на Питагор, който, след завръщането си в родината, започва да проповядва учението за безсмъртието на душата“? А истина ли е, че според Херодот той е живял много преди Питагор?
– Преди да се върне при гетите, Залмоксис обиколил целия древен свят, за да натрупа знания в чужбина. Той идва в гетското царство с чуждо знание, на което обучавал „глупавичките гети“, макар че и той също принадлежал към този народ. Той е перфектната фигура на медиатор. Умният цар го поканил за „другар в управлението“, защото умеел с думите си да направи по-послушни гетите. Освен това той ги учил на доктрината за безсмъртието. За да му повярват, си построил жилище под земята, където се скрил. Гетите дълго го оплаквали. На четвъртата година той се появил сред тях и така ги убедил в учението си. Гърците, като се започне от Херодот, вярвали в мита, макар „бащата на историята“ да се колебае дали Залмоксис бил бог или смъртен и дали не е живял дълго преди Питагор, въпреки общите черти в техните учения и постъпки (Питагор също се скрил в подземно жилище, а майка му ежедневно му разказвала какво се случва по белия свят, затова, като отново се появил в него, той можел да предава убедително историите, които гърците преживяли, докато той отсъствал.
– Само легенда ли е твърдението, че Залмоксис е наричан пророк и законодател?
– По всяка вероятност, по-скоро е мит. У много народи законодателят е важна фигура сред първите царе. А Залмоксис, според гърците, бил копие на техния Кронос: в орфизма именно този бог дава съвети на Зевс в сферата на правилата на управлението. И Залмоксис, като Кронос, е божество, което се оттегля в планинската пустош и само царят идвал при него, за да получава съвети как да управлява. С една дума, новите хора черпят знания от миналото.
– Хайде да излезем от лабиринтите на Офизма и Тракологията и да продължим по житейския ви път. Какво се случва след петте години работа като директор на Института за изкуствознание?
– По любезната покана на проф. Б. Богданов основах Департамент по изкуствознание и история на културата при НБУ. Там работих до пенсионирането си през 2017 г. През 2015 г. получих степента „Почетен професор на НБУ“. Поканих за преподаватели най-добрите според мен изкуствоведи и културолози. Научната дейност по публикации беше сред първите места в университета. Възстанових семинара МИФ и издадох десет тома от неговите акти. Въведох обучителната практика „културна екскурзия“. Заедно със студентите посетихме най-големите музеи в Италия, Гърция, Турция, Австрия. Естествено, пред паметниците лекциите са много по-продуктивни. Оранизирах изложбата „Богатствата на древна Тракия“ в шест големи музея на САЩ. Четох лекции в САЩ, Санкт Петербург, Япония.
– За една година /1996-1997 г./ изненадващо за някои, Вие според тях се отклонявате от научната си дейност и ставате министър на културата! Интересно ли Ви беше и какво дадохте на нейните дейци от различните творчески среди? Изгубено време ли беше тая година, или си заслужаваше риска, който приехте?
– Просто смятах, че изпълнявам един обществен дълг. И пак случих на най-тежкото време – инфлация, граждански вълнения, враждебно отношение от страна на медиите. Но имаше и добри страни – научих се да работя в трудна обстановка, да преценявам хората по делата им.
– Богат и пребогат творчески живот имате досега – автор сте на повече от 400 студии, публикувани у нас и в чужбина, както и на 20 книги за тракийската култура, някои от които издадени в Англия, Франция, Италия, Германия, САЩ и Русия. Четете лекции в Консерваторията в София, в Софийския университет, НБУ; в Япония, Холандия, Русия, Германия, Англия, САЩ, Полша, Франция, Австрия. Вие сте един от най-цитираните в чужбина български хуманитарни автори. Не може този огромен научен труд да не е възнаграден. Кои награди и отличия сте получили досега?
– Нямам държавни отличия. Имам награди от СБХ и Министерството на културата.
– В най-новата ми книга „Словото е любов“ в раздела „Срещи и разговори“ в обширното ни интервю зададох на акад. Иван Гранитски следния въпрос: Днес всички сме възхитени от духовното братство между теб и проф. Иван Маразов. И от сътворените от двама ви книги, от тяхното представяне ставаме свидетели на задълбочения ви поглед и анализ, на точното наименование на историческите факти, събития и личности и тяхната художествено-философска интерпретация. Как започна това ваше човешко и творческо общуване и кога се роди идеята за съвместната ви работа? Сега искам да разбера какъв ще бъде Вашия отговор на същия въпрос. Мисля, че ще Ви бъде приятно.
– С Иван се познаваме почти половин век. Той е духовно богата личност и мисията на будител на националната памет, с която се е нагърбил, ми е близка. Той дарява читалища и библиотеки в страната с кашони книги. Неговото издателско дело все още не е получило признание. Но може би следващите поколения ще оценят усилията му да издава български автори, да превежда чуждестранни културолози, да изнася лекции, заедно с именити творци и учени, в различни краища на страната. А идеята за поредицата „Мнемозина“ възникна спонтанно по време на постоянните ни разговори за култура и се оказа интересна за много читатели. Поразява ме желанието на Гранитски непрекъснато да научава нещо ново за митологията и като че ли той успява самият да мисли митологично. Друга черта, за която му завиждам, е неговата неизчерпаема енергия.
– Мъдрият ни народ е казал: Доброто винаги побеждава в борбата между него и Злото. Вие съзирате ли, че утрешните дни са заредени с енергията на Доброто, което ще прогони зад девет планини в десета злосторното време, в което живеем?
– Опитвам се да мисля реалистично и поради това прогнозите ми са по-скоро песимистични. Злото е много по-активно от доброто, способно е да харчи много повече енергия в плетене на интриги, изкривяване на истината, в лъжата. Истинският човек няма да си позволи да лъже, без да му мигне окото. На политик обаче окото не мига. Зороастрийският дуализм третира лъжата като най-голямото човешко престъпление (с лъжата е белязан Ариман, богът на злото), а оценява най-високо „добрата мисъл, добрата дума, доброто действие“, които са привилегия на Ахура Мазда. Ако пратеникът до Залмоксис не умирал хвърлен върху трите копия, аналог на същата формула, гетите го обвинявали, че е лош, т.е. недостоен за бога. Е, нагледахме се, наслушахме се на изпечени лъжци и на безсрамни лъжи. Не се надявам, че някой от тях някога ще се разкае. Ще произнесе формулата „Такова беше времето“, ще се избърше от плювните и отново ще се включи сред първите в кохортата на поддръжниците на новата власт. Той иска винаги да се храни в „Рила“. И ние какво ще направим? Ами ще плюем и ще продължим по нашия си път.
Разговора води Петър Андасаров