search
top

ИВАН ЕСЕНСКИ /СТИХОТВОРЕНИЯ

УРОК ПО КОСМОГОНИЯ

 

На Атанас Звездинов

1

Декември е. Като в английски филм

за времето тук само се говори

и често вдигат погледи нагоре,

където бди невидим херувим…

Там няма намек, че ще завали.

От сивкав мракът става гъсто черен

и бързат  върволиците коли

навреме да се върнат за вечеря.

Живях в един от тия градове,

където нощем ангели не бродят

сред шумните тълпи от грехове,

облечени по тукашната мода.

Прически, секс и бира на корем,

и все снегът, а него все го няма…

Какво да прави някой като мен

в една такава синоптична драма?

 

2

И се завърнах в книгите – назад

при старите съмнения се върнах –

кой в тоя страшен, трижди мъртъв свят

ни е спасил в едно балонче въздух?

И кой за нечий древен грях мъсти

и е орисал цял живот човека

ни в небесата сам да полети,

ни на земята да му е по-леко?

Не бил растял. А как да порасте –

да гледа мач, да слуша Лепа Брена?

Човекът си е същото дете,

каквото е дошъл от миоцена.

 

3

Излязох по-объркан от преди.

Нощта се беше раздвоила сякаш:

наполовина ясна от звезди,

наполовина в гъстото на мрака.

А после мракът бавно изсветля.

Една звезда насам заслиза после.

И сняг вълшебен тихо заваля.

И с тих покой звездата ни докосна.

Докато бродех през снега пеша,

тя още озаряваше небето…

И само шестокрилата душа

кой беше ни благословил – усети.

 

 

 

 

УРОК ПО ИСТОРИЯ

 

На Атанас Капралов

 

1

Бяха зли времена и вървяха обратно водите,

пепелища димяха, в човека беснееше звяр

и дори и за сън се обличаха в черно жените,

и гладът подивя, и не стигаше зърно за цяр.

 

Заживяха в земята мъжете: нагъсто-нагъсто,

до коне и желязо, до чума и кучешка смърт

и челата им беше белязал с разпятия кръстът,

и мъхът ги зави – да не мръзнат в подземния път.

 

За жените не питай – животът им бе на могили,

пълни с вчерашен смях и с далечни лица до една.

И за всяка, завързана с плач и с тревясали жили,

като врана стърчи и чернее сиротна жена.

 

После имаше чудо: земята се беше разпрала –

наплати им за мъжката костница с толкова хляб,

че едва го прибраха – превиваха гръб до премала

и догоре напълниха всеки хамбар и долап.

 

А навръх Рождество ги събра пак оная прокоба

и захлипаха, стиснали с ялови пръсти свещта:

–  За какво си ни дал, Боже, хляб с тия празни утроби,

та нали ти нахранихме, Боже, с мъжете смъртта?!

 

2

Как дотук е дошъл, нека другаде друг да разкаже,

но такъв-онакъв, ей-го същият този народ –

той си знае кога да се кръсти, да пости и блажи,

да обича и мрази, да взима и дава живот.

 

Той от себе си даже неволната слабост ще скрие,

ще отива на смърт, ще възкръсва на третия ден.

И е ясно, че щом сме изрекли съдбовното „ние”,

той е стигнал до теб и след малко ще стигне до мен.

 

 

 

УРОК ПО БОГОРОДИЦА

 

На Михаил Белчев

 

Замръзнаха небесните води.

Виелица зави и в този пъкъл

светът за сетен път се прероди –

и пак от кал и грях. И пак за мъка.

Разбира се, дойдоха бели дни,

та както бе настръхнал и бездомен,

животът се смири и премени

за празник. Или може би за помен?

Дали пак гладно зло ги изкуши,

но налетяха сенки в мрака блудкав –

вилняха озверелите души

и плът, и  плач се скриха в миша дупка.

А Тя пристигна боса… Откъде,

така и не продума, но премина

понесла нежно своето Дете

през страховете вълчи без пъртина,

през времена на гибел и на мъст,

през камъка на вечната невяра.

И спря, и върху него писа с пръст,

и пламъче примигна пред олтара.

Настъпи тишина и пустота –

отмина Тя през преспите с Детето

и ни остави в тъмното свещта

на  камъка с „Достойно ест” да свети.

 

 

 

 

УРОК ПО МЕНЕЛАЙ

 

Повече никаква Троя

няма да има от днес!

Свърши. И си спокоен.

Със застрахована чест.

 

Няма да има причини

ни за любов, ни за смърт –

ябълковите градини

изкоренени димят.

 

И ще набучиш круши

на тяхно място. Какво

по-безобидно, послушно,

миролюбиво дърво?!

 

Всичко си е на място –

пак е война мирът,

лявото пак е дясно

и пак богините спят…

 

Ето ги: обикновени,

всякакви вече  –  жени.

Толкова много Елени.

Толкова малко сърни…

 

Твоето си е твое.

Няма да се появи

никога нова Троя.

И „Илиада”, уви!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

УРОК ПО НЕЛЮБОВ

 

                           На Мартин Дикел

 

Защо ли се залъгваме? До днес

не помня ни една добра раздяла.

И ето ме в последния експрес –

безпътен и с душа изпосталяла.

Отвън – пиян от грехове, април

сияе в синьо, бяло и безгрижно.

И както в своя ъгъл съм се свил,

усещам, че неволно му завиждам.

Защото колкото и да цъфтим,

сърдечният април завършва с есен…

Горкото ми сърце – там сякаш Рим

след хунския погром се е нанесъл!

Без рана необлизана, летях

разграбен и напуснат през пейзажа –

готов подир  погромите си бях

от дявол и от бог да откажа.

Но вън април – непоправим и млад –

сияеше с хилядата си гряха

и дръзко в съблазнителния ад

цъфтяха райски ябълки.

Цъфтяха.

 

 

 

 

 

УРОК ПО СМИРЕНИЕ ИЛИ

ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА МАРТ

 

           В памет на Никола Инджов

 

През март валеше оше онзи сняг.

Гореше свещ и в гробищата бели

потъна и последният ми враг,

с когото бяхме все на нож живели.

Снегът смирено се стопи в април

и обикалях тайно цяло лято –

да разбера какво е ял и пил,

с коя е спал, с кого е бил приятел.

Но там – без мен – живял бе някой друг –

спокоен, честен, сговорчив и весел…

И се стопи суровият юмрук

в сърцето ми. И онзи ми хареса.

 

Откритието беше като лек

и някой в мен почти през сълзи каза:

„О, Господи, какъв добър човек!

Защо бе тази глупава омраза?

Върни обратно всичко, слагам кръст

на черното и ще започнем в бяло –

без завист, без сражения, без мъст…

Върни ме при самото ни начало!”

И март се върна… В снежния порой

жената беше като призрак бродещ.

Гореше свещ и тя прошепна: „Той

си знаеше, че ти все пак ще дойдеш…”

 

 

 

УРОК ПО РАЗВИДЕЛЯВАНЕ

 

На Андрей Андреев

 

Ще се спусне здрач, ще се превърне

бавно в мрак и ще се разстеле –

ще погълне всичко, ще обгърне

всички с непрогледните криле

и светулка мигом да се мерне,

с тежка лапа ще я угаси…

Кой тогава от душите черни

бялата надежда ще спаси?

Потъмнява светлата ѝ дреха

и  там, дето тя прeз сълзи пя,

днес се дърли с дрезгавото ехо

вечно недоволната тълпа:

писка, мляска, съска мръсни думи –

малко са ѝ сто лета живот…

Стига сме разтягали локуми

и сме я въздигали в народ!

Стига!

Нека пържи тлъсти мръвки,

нека се отрича дваж и триж!

Над България сега се мръква, –

ала този път откъм Париж.

Този път обаче за последно.

Утре вече ще си изгорял

сам сред  мрака – и ще си легенда,

себе си с тълпата надживял.

Тя ще  кряска речи, ще се хвали,

че за нея в оня миг суров

от любов си се самозапалил…

А каква ти, Боже мой, любов!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top