search
top

ИВАН Д. ХРИСТОВ /РАЗКАЗ

КРЪСТЕН ЗНАК

                                                                                 

 

Неспокоен бе сънят на Петър Шаров през тази нощ. Той се събуди призори, излезе на чардака и погледна звездното небе. Към тъмния край на хоризонта бяха се наклонили много звезди, които доскоро стояха високо в небето. Съвсем затихна наоколо, както обикновено затихва всичко само преди разсъмване, но тази тишина бе кратка.

В ранната априлска утрин батачанки отново задрънкаха с белите бакъри по сокаците, тръгнали за вода. Яхнали мулетата пък, някои батачани бързаха към къра, за да орат нивята.

Петър Шаров също се канеше със семейството си да излезе на работа. Нахрани воловете, пристегна ралото. Жена му Тодора сложи софрата и прикани по-големите си деца Иванчо и Иглика:

– Хайде на софрата, че работа ни чака!

След това взе да кърми по-малкото си дете Ангелчо. От долната стая се чуха гласовете на дядо Иван и баба Иглика.

Тъкмо седна семейство Шарови на софрата и до слуха им долетяха гърмежи на пушки. Погледнаха през прозореца и що да видят – в долната махала се червенееха турски фесове. Пламнаха няколко къщи и плевни. От всички краища на селото хората почнаха да бягат кой където види. Някои панически бягаха към гората. Чуваха се детски припеви и писъци на жени. Голяма тълпа селяни бягаха вкупом в долния край на селото, къмто църквата.

Петър Шаров, въстанически заклетник, грабна пушката и излезе навън. Тръгна надолу, където беше сборището на въстаниците, но бе убит на място от турски куршум. Децата Иванчо и Иглика изплашени изхвръкнаха отвън. Присъединиха се към друга група деца от селото и заедно побягнаха към близката гора.

Тодора грабна от люлката тримесечното си детенце Ангелчо. Бягаше колкото и стигат силите по улицата. Щом видя, че турците пресичат пътя й, тя се наведе и остави детето на земята. Започна по-силно да тича. Така стигна до Кръстопътя за село Ракитово. Там я застигна един турчин, вдигна пушката и гръмна в нея. Силна струя кръв потече от главата й. Тя се свлече безмълвна на пътя.

Турчинът-убиец хвана улицата, откъдето идеше невестата и за малко да стъпче оставеното насред пътя пеленаче. Наведе се, взе детето, извади от силяхлъка един голям нож и разряза кожата на главичката му на кръст. То силно изписка. Турчинът го сейна надолу низ пропастта.

Дядо Иван и баба Иглика бяха излезли на двора и уплашено се вайкаха и кръстеха. Трима турци, въоръжени с ятагани и пушки, блъснаха портата и влезнаха в двора. Единият от тях силно замахна и отсече главата на дядо Иван. Баба Иглика изплашена се разпищя и простря двете си ръце, сякаш да го спре. Замахна и към нея. Двамата почти едновременно паднаха мъртви на двора.

Тогава турците влязоха вътре и започнаха да грабят. Изкараха от обора добитъка. Онзи, който разсече старците, отвори вратата на плевнята, грабна наръч слама и я занесе в долната одая. Подпали сламата, взе от нея малко с пламък и се върна в плевнята. Едновременно пламнаха къщата и плевнята на Шарови.

На петия ден от бастисването на Батак дядо Атанас слезе горе от баташките колиби да види какво е оцеляло от пожарището. Като минаваше по пътя до изгорелите къщи, дочу му се, че нещо врещи като яре. Забеляза в къпините до самата пропаст, че се чернее нещо и приплаква от време на време.

Дядо Атанас слезе в пропастта и посегна в къпините. Извади едно детенце пеленаче – главичката му разрязана на кръст, а раната подута и гноясала. Занесе го в колибата, където имаше други хора, успели да избягат от селото. Там бяха и по-голямото братче и сестриче на изваденото от урвата дете. Те казаха, че детето е тяхно, но не знаят какво да го правят. Имаше стари хора, които рекоха:

– Грехота от Бога е да се остави детенцето да умре!

Направиха му мехлем от овче масло и борова смола, нагрята на огъня. С нея започнаха да мажат раната на Ангелчо. Хранеха го с каквото можеха. След седмица-две раната се заздрави.

Един ден в Баташките колиби дойде и баба Рада от Брацигово, на която дядо Атанас бе сватанак. Нейният мъж беше загинал като въстаник. Видя детенцето, дожаля й. Взе го в ръце баба Рада. Дядо Атанас й рече:

– Халал да ти е, Радо! Да му се радваш!

– Да ми е живо и здраво! – отвърна баба Рада.

Иванчо и Иглика се сбогуваха с Ангелчо. Баба Рада нарами детето в люлка и го занесе в Брацигово.

Пролетно и лятно време баба Рада ходеше на работа по къра. Копаеше лозя, ходеше да жъне. Задяваше люлката на гърба и носеше Ангелчо с нея. Тя беше съдрала една ленена стара риза за пеленки на детето. Често го къпеше в коритцето и му переше дрешките.

На девет месеца Ангелчо започна да се изправя на крака, а на десетия проходи. Зарадва се баба Рада. Опече пита-прощъпалка, запали и свещица, прекади я с тамян и я раздаде в махалата за здраве на детето.

Стана Ангелчо на три-четири години и започна да ходи със стомната за вода. Посрещаше козите и играеше с другите деца от махалата.

Една сутрин то запита баба Рада:

– Мамо, аз защо нямам татко, като другите деца!

– Слушай, синко, твоят баща го убиха турците и затова си нямаш – отвърна му тя.

Ангелчо не попита повече. Годините се нижеха в оскъдица и нищета. Детето помагаше в къщи на баба Рада – смиташе стаята, внасяше дърва. Ходеше с нея по хорските ниви и лозя. Мина поредната тежка зима, дойде пролетта. Ангелчо навърши вече седем години. Взеха да не търсят повече за работа баба Рада. Годините й натежаха. Изнемощял човек и на себе си не е потребен.

Една неделна сутрин от устата и се отрониха думи, които дълбоко бе таила в сърцето си:

– Слушай, синко, аз не съм ти истинската майка! Твоята майка и твоят баща са от Батак… Там ги убиха турците, а тебе резнали на кръст по главата. Хвърлили те бяха проклетниците в пропастта, в близост до вашата къща.

Ангелчо онемял слушаше. Детската главица не побираше чутото от устата на баба Рада. Сълзи се стичаха по бузите му. Тя сложи ръка на рамото на Ангелчо и взе да му нарежда:

– Там те намерили ваши хора и занесли горе на колибите. От там господ бе отредил и аз да те взема. Отгледах те за хаир. Виждаш, че съм вече стара и не ме търсят повече за работа… Не мога да храня две гърла. Трябва да си потърсиш другаде хляба…

Ангелчо нарами торбичката, в която баба Рада бе сложила парче черен хляб и солена извара. Взе скъсаното чердже и тръгна навън. Събраха се да го изпратят всичките му другарчета, заедно с майките и бащите им. Някои от комшиите бъркаха в поясите си. Даваха му по един грош и му пожелаваха добър път. Детето ги сложи в джобчето на доламичката си. Стисна си ръце с другарчетата, прегърнаха, се сякаш се разделяха завинаги. Баба Рада го целуна, прегърна и заплака.

Ангелчо тръгна бавно на изток като напъден. Подмина сините камъни и сърцето му се сви от мъка и страх. Не беше ходил никъде извън селската мера и сега пътят пред него го плашеше с неизвестността си.

Надвечер Ангелчо наближи Перущица. На поляните извън селото пасяха стада овце, а около тях лаеха големи овчарски кучета. Щом го забелязаха, те се спуснаха към него. Скъсаха гащите му, изпохапаха го и отнесоха чергата му. Дочуха детския писък овчарите. Завикаха кучетата и затичаха към бездомното дете, но беше вече късно.

Ангелчо пищеше уплашен. Заведоха го в къщата на един от овчарите. Ухапаното натопиха с ракия и превързаха. Зашиха гащите и черджето. До полунощ Ангелчо плака и разказваше нерадостната си съдба, докато сънят го обори.

Рано сутринта качиха детето в една перущенска каруца. Перущенлии бяха тръгнали на пазар в Пловдив. Щом стигнаха в града, те му показаха еврейската махала, където можеше да се пазари чираче. Видя Ангелчо евреите, облечени в тесни гащи и говорещи на друг език, и веднага побягна назад. Хвана по една непозната улица. Настигнаха го пътници за селата оттатък Марица. Запитаха го:

– Къде отиваш, детенце?

– Отивам да си търся хляба! – отговори то.

Мислеха си – кой е луд да прибере за работа такова невръстно дете. Повикаха го да тръгне с тях. Ангелчо отчаяно продължи по пътя за село Стряма.

По това време в Стряма работеха майстори от селата Наречен и Шейтаново. Хора работни, водени от майстор Илия Топевичара. Той дълги години бе скитал по гурбет в гръцко и турско. Майсторил бе хубави двукатови къщи, с наддадени еркери и изписани тавани. Издигнал бе и църкви.

Майсторите тъкмо полагаха основните камъни на нова къща в края на селото. Изведнъж те оставиха мистриите и се загледаха в пътя, където едно малко момченце, около седем годишно, уморено едва-едва пристъпваше. То бе заденало торбица на рамо и шарена черджица, преметната отгоре, единият край на която се влачеше по пътя.

Наближи момчето и майстор Илия го попита:

– За къде си тръгнало, момче?

Ангелчо поспря, потърка с ръце просълзените си очи:

– Отивам, чичко, да си вадя хляба…Дано си намеря работа като аргатче. Добри хора ми казаха, че в това село мога да се пазаря…

– От къде си, момченце? – попита отново Топевичара.

– От Батак! – рече момчето, наведе главата си  напред и показа белега с кръстния знак на нея. – Турците – продължи то – са ме рязали, а след това ме отгледа баба Рада от Брацигово, но е много стара и трябваше сам да си вадя хляба…

Думите на момчето трогнаха всички. Обърнаха се към майстор Илия:

– Да го вземем при нас!

– Ела, момче, седни да си починеш – рече Топевичара. – Искаш ли да станеш мое дете?

Момчето не отговори, само кимна утвърдително с глава. Извади Илия Топевичара един грош, подаде го в ръцете му и попита:

– Как се именуваш, момче?

– Ангел, Ангел ми е името – смутено отвърна тo. Добър човек бе Топевичара. Всеки ден даваше по един грош на малкия Ангел, макар че не можеше дори вода да им носи.

Дойде Петровден. Майсторите си отидоха за някой ден по селата – да наобиколят къщите си. Майстор Илия взе Ангелчо със себе си, запозна го с децата си.

Върнаха се отново в Стряма. Работа ги чакаше.

Дадоха на детето една малка стомна да полива калта. За тая работа майстор Илия му плащаше по два-три гроша. Хранеше го от своята паница и му переше дрешките.

По Димитровден, щом се прибраха в Наречен, Топевичара записа Ангелчо да ходи на училище с неговите деца.

Така си излетяха годините – лете на гурбет, зиме на училище. Ангел порасна, възмъжа, задоми се.

Зададеше ли се празник, Ангел Шаров влизаше смирено в църквата, навеждаше глава за поклон пред иконите, кръстният му знак се очертаваше по-ясно под бледата светлина на кандилата.Старите баби шепнеха помежду си,че този знак го пази и закриля.

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top