ЦЪРКВАТА
Попитах веднъж стария свещеник отец Константин защо църквата ни е построена на такова скрито място и в близост до дерето – на самия долен край на селото, та само когато се приближи човек до нея, може да я види добре.
Той поглади побелялата си брада и сините му очи просветнаха като живи въглени под дебелите вежди. Покани ме, ако не бързам, да поседна до него на пейката пред двора на къщата му. Отец Константин изпъна под расото просвитото от старостта тяло. Набръчканото му лице просия и бавно, с напевен глас, като че ли четеше евангелието от амвона, занарежда своя разказ.
Било още през турско време. В едно полско село оттатък Марица живял буен млад мъж. Генчо, така се казвал момъкът, бил овчар. Турци се научили често да спохождат кошарата му. Днес дойдат едни: „Давай мляко!” Утре пристигнат други: „Давай агнетата!” Не стига това, ами взели да го налагат с дрянови тояги. Днес така, утре така – омръзнало му да търпи. Една вечер, като дошли двама турски бабаити, които най-много го тормозели – причерняло му пред очите. Взел брадвата и хряс – единия, хряс другия – съсякъл ги. Изкопал дупка в трънаците и ги заровил. Заличил следите наоколо и се прибрал вкъщи.
Казал на близките си каква беля е сторил и, че не може да остане повече в селото. Поръчал на разплаканата си майка да не го търсят. Той щял да им се покаже, когато намери добра сгода и, ако е рекъл Бог, остане жив.
Скрил се Генчо за известно време в Пловдив. Хванал се тук и там като чирак, но не му провървяло и един ден дошъл в нашето село. Пазарил се у Ибрям бей за аргатин. При стария бейски чифлик, обграден от всички страни със сенчести градини, слугувал Генчо. В близост до чифлика по онова време се издигала джамията – с вирнато минаре, под което се притуляло старото турско кафене. Там в празник отсядал и аргатинът – пришълец.
Изкарал Генчо годината и се пазарил за втора, а след това и за трета. Ратаят не другарувал с връстниците си, ами все търсел да захване приказка с по-старите хора на мегдана. От дума на дума почнал да подканва българите, да си построят църква, каквато бил видял вече в града. Намерил съмишленици сред по-будните селяни. Една вечер се събрали доста мъже в новопостроена къща в долния край на селото – уж стопанинът ги бил калесал за гости. Работата била да споделят своята клета съдба и общо тегло.
Отишло младото аргатче и, от дума на дума, пак ги заговорило за църква и училище
– Да си направим, ама как? – попитали го събралите се. – Знаем, че беят и на ухо не дава да се каже.
– Ще ви кажа как – отвърнал Генчо. – Мислил съм много нощи и знам как да излъжем бея.
– Как ще стане тая работа? – неуверено и в един глас рекли селяните.
Тогава Генчо се замислил и тихо казал:
– Преди две години зарових близо до дерето железен кръст, който вече е ръждясал и оплетен от корените на върбите… Трябва да намерим добра сгода и да кажем на бея, че на това място, още преди турците да дойдат, е имало църква. Ибрям бей може да ни разреши да си построим нова, защото е суеверен.
Окуражили ги Генчовите думи и веднага решили трима души начело с него при подходящ момент да отидат при бея. Пред него Генчо трябвало да каже, че на сън му се явил един старец с дълга бяла брада и му посочил мястото, където имало старо черковище. Там, в земята, наред с църковните работи било заровено и злато.
Изчакали да мине сватбата на Адил, най-големия син на Ибрям бей, за да го намерят в добро разположение. Три дни в конака на бея пищели зурни, думкали тъпани и дрънчели дайрета.Отвън на поляната цвърчели чевермета, а най-хубавите кадъни от харема, облечени в копринени шалвари, кършели знойни снаги във вихрени кючеци, за да се харесат на бея.
Докато траела веселбата, от къща на къща тримата събрали двайсет златни лири за подкуп на Ибрям бей. Те търпеливо изчакали пред конака волята на агата да ги приеме. Влезли в голямата стая, където върху везани възглавници се излежавал беят. Той смучел наргилето си, а пред него стояла голяма чаша с кафе. Сторили нисък поклон на бея, а той им дал знак с ръка да говорят.
– Бей ефенди! – подхванал смело Генчо. – Много често насън идва при мен един старец с брада до земята, води ме за ръка и ми казва: „Тука има църква! Ако не я съградите отново, голям мор ще настане в селото – хора и стока ще се затрият и ще се стопят като пролетен сняг!…”
Хванал се беят за думите и веднага още с няколко души турци отишъл на самото място. Повикали всички мъже – българи да дойдат с мотики и лопати, за да копаят. Копали какво копали, много пръст натрупали и най-после изровили закопания кръст. Подали го на бея. Той не пипнал кръста, а ги накарал още два дена да копаят. Злато, заровено в земята, така и не намерили. Тогава селяните наобиколили бея, който се излежавал под върбовите сенки, охраняван от свитата си. Изправил се Генчо пред Ибрям бей и, подкрепян от всички, изрекъл премислените преди това думи:
– Бей ефенди, макар и да сме рая, чували сме, че Аллах има милост за всички. Ние не познаваме милостта му, защото стига само до гръцкия владика, а друм за нея до нашето село няма. Искаме, ефенди, да си изградим дом за молитви, за да славим в него и тебе, и султана, и да си приказваме с нашия Бог.
– Излиза, керата, че милостта на Аллах стига само до гръцкия владика! – засмял се Ибрям бей и погладил брадата си.
– Щом усетили доброто му настроение, селяните изсипали пред него събраните двайсет златни лири. При звъна на лирите беят потрил доволно ръце и рекъл:
– Давам ви волята си да построите църква, но ако сторите това за три месеца време и да не бъде по-голяма от четири аршина височина…
Селяните направили на бея поклон до земята и тръгнали да разнасят радостната вест из селото. Още на другия ден се захванали всички за работа – мъже, жени, старци и деца – всеки кой каквото може и колкото може. Мъкнели камъни и греди на гръб и строежът вървял. За по-малко от три месеца построили църквата – каменна постройка, до половината вкопана в земята с малки като бойници прозорчета на всяка стена и плочест покрив, увенчан с кръст. Зографин от Самоков дошъл и я изписал отвътре. За Кръстовден заблестели пред олтара кандилата и осветили ликовете на Христос и Богородица. Отслужен бил от двама свещеници от града и първият водосвет в църквата. Наскоро след това Генчо бил изпратен да се учи в Араповския манастир, а после – ръкоположен за пръв свещеник в нашето село…
Силният и напевен звън от пиринчените чанове на селските кози заглушиха думите на отец Константин, тъй както безмилостното време е заглушило и потулило в забрава много неща от миналото.
Станах от пейката и целунах ръката на стария свещеник. Неволно се загледах в небето на запад, където слънцето бавно залязваше зад гористия хоризонт. Тъмната ивица на гората се катереше по склоновете на планината, после бавно се спускаше надолу и създаваше илюзия, че острите върхове в далечината разрязват небето с гигантски трион.