Иван Димитров Христов е роден на 31.03.1951 г. в сeло Добралък, Пловдивска област. Гимназия завършва в гр. Чепеларе. Завършил е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” – Велико Търново. Работил е като учител и директор на училището в родното си село до 1987 г., след което е директор на училището в село Марково, Пловдивска област до пенсионирането си.
Свои литературни творби е публикувал в много вестници и списания, както и в антологии на СБП, алманах „Нова българска литература”, алманах „Емпирей“, „Любослов“ – годишник на Лигата на българките писатели в САЩ и по света, в литературни сборници за учители – творци, в-к „Словото днес“, в-к „Литературен глас“, сп.„Везни“, сп „Птици в нощта“ и др. Печатал е разкази във в-к „Будилник” – Лондон, в-к „България” – Чикаго, в-к „БГ БЕН“ – Лондон, електронните издания: „Еврочикаго“, „Сияние“, „Литературен свят“, „Plovdivlit“ и др. Негови разкази са преведени на английски и италиански език.
Съавтор на книгите: „Знай своя род” (1983) и „Учители – сподвижници на Левски” (1989). Автор на книгите: „Родопски апостоли” – очерци и разкази (1993), „Литературни пристрастия” – литературна критика (1999), „Кръстен знак” – разкази (2003), „Територии на духа” – литературна критика (2010), „Изпитание” – разкази (2012), „Отблясъци” – литературна критика (2017), „Орлово проклятие“ – разкази (2020), „Отгласи“ – литературна критика (2021), „Отражения от духовните пространства“ – литературна критика ( 2024 ).
Председател е на читалище „Алеко Константинов“ – Пловдив.
Носител на националната литературна награда „Дядо Йоцо гледа” за разказ (2012). Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите – Пловдив. През 2015 г. е награден с орден “Св. св. Кирил и Методий” втора степен за заслуги в областта на образованието и културата, а през 2016 г. – с почетен знак на град Пловдив. Носител е на почетна грамота на Съюза на българските писатели „За принос в съвременната българска литература – 2018 г.“
ОРЛОВО ПРОКЛЯТИЕ
Един летен ден преди доста години реших да избягам от градската задуха и да потърся прохлада в моето планинско село.
По обяд се изкачих на Добрева чука. Поскитах сам из тъмните букови гори за гъби и тръгнах да слизам към село. Пътеката се виеше по полегатия южен склон, обрасъл с бук, дъб и габър. Храстите, растящи покрай скалите, бяха почнали да жълтеят. Около тях се носеше упойващ мирис на мащерка.
Беше тих и горещ августовски ден. Реших да свия към отсрещното дере, за да утоля жаждата си. Отбих се от пътя и тръгнах напосоки. Повървях малко и пред очите ми се откри широка поляна. Стадо от двайсетина овце пасеше по нея, но нито овчар, нито куче се виждаше наоколо. Овцете се притискаха една в друга и навеждаха глави ниско, очаквайки да мине летния зной.
Дочух подсвиркване с уста. Огледах се и видях на горния край на поляната възрастен човек, седнал на сянка под храстите, да ми маха с ръка. Наближих и разпознах овчаря бай Калин Горския, който след пенсионирането бе завъдил малко овце и ги пасеше сам.
– Живо-здраво, Борисе! На въздух ли си излязъл? Трябваше по-ранко, докато не е напекло слънцето – каза той.
Повдигна от земята едрото си жилаво тяло и подаде ръка за поздрав.
– Добра среща, бай Калине! Брей, че нямаш остаряване! – отвърнах на поздрава и избърсах потта от челото. – Зажаднях и тръгнах да пийна вода в дерето, ако не е пресъхнало от сушата.
– Още не е пресъхнало… Преди малко ходих да налея манерката.
Бай Калин извади манерката из под близкия хвойнов храст и жадно отпих от водата.
– Седни – покани ме бай Калин. – Почини си малко, пък и дума да си кажем.
Приседнах на сухата трева, под сянката на дъбовите храсти, и неволно зареях поглед високо в небето.
– Какво гледаш нагоре? То и врабците се изпокриха от жегата… Едно време какви големи орли се виеха над Равния камък – сякаш на себе си рече той.
– Орлите сега са само в Зоологическата градина – казах аз и отправих поглед към високия Равен камък, изглеждащ застрашително на отсрещния планински скат.
– Слушай каква история ще ти разкажа. Може да си я чувал, може да не си я.
Бай Калин свъси дебелите си вежди, свали каскета от побелялата си глава и бавно заразказва:
„Някога, разправяха старите хора, над Равния камък, там, където свършва поляната и започва гората, имало голям мощен дъб, на който никой годините не знаел. Дървото било много високо и се виждало отдалече. Разперило грамадни клони, то приличало на гигантски исполин, подпрял небесната вис. Ни бури, ни ветрове, ни тежки снегове могли да го сломят.
На върха на дъба свили гнездо орел и орлица. Всяка пролет те грижливо пристягали гнездото и отглеждали по едно-две орлета в него. Колко поколения орли били отгледали, никой не знаел.
Покрай дървото се извивал и старият римски път. През него от край време нашенци вървели с натоварени мулета за града. Пътници, овчари и козари, щом минели покрай дървото, сваляли шапки, правели поклон и смирено се кръстели. После дълго гледали в дъба и небето над него, където орелът и орлицата волно махали с криле и описвали невидими кръгове.
По онова време на село живеел козар на име Кара Стоян – млад и буен човек. Пасял селските кози. Все щуротии се въртели в главата му, защото не бил с всичкия си.
Била ранна пролет.Забълбукали изворите, закукала кукувицата, вейнал развигорът – зелнали се лъки и хълмове. Гората оживяла от птичи песни.
Един ден козарят подкарал козите на паша в близост до вековния дъб. Дявол някакъв влязъл в главата му, та замислил каква беля да направи на орлите.
Скрил се Кара Стоян в близките до дъба храсти и зачакал. След малко орелът литнал във висините и превалил билото на планината храна да търси. Издебнал и орлицата да напусне гнездото, и се заизкачвал клон по клон на върха на дъба. Щом стигнал до гнездото, посегнал, взел в ръка двете замътени орлови яйца и ги пъхнал в пазвата. Слязъл на земята. Събрал сухи клони, наклал огън и опекъл в жаравата му яйцата. После плахо заоглеждал небето във всички посоки. Видял, че орлите никакви ги няма. Качил се на дървото и оставил яйцата в гнездото.
Върнала се по едно време орлицата. Покрила с тялото си яйцата и започнала да мъти. Лежала дълго над тях. Минали месец, два, три… Обръщала с ноктите на краката си яйцата и пак лягала върху тях да ги топли, но орлета не се излюпвали. От грижи по яйцата и мъка за рожба тя изтощяла и един ден умряла в гнездото.
Орелът записукал жално, сякаш плачел за любимата си. Изместил мъртвата орлица от гнездото и легнал да мъти яйцата той. Така дочакал да дойде зима и една сутрин, когато гората осъмнала побеляла от сняг, орелът от изтощение умрял.
Минали, не минали месец-два и Кара Стоян залинял. Легнал болен от неизвестна болест и занемял. Прокълнат от орлите, скоро след това си отишъл от този свят.
Минала зимата и в планината дошла нова пролет. Така и не се раззеленил големият дъб над Равния камък. Започнали да съхнат напъпилите клони на дървото. Най-напред изсъхнали тези около гнездото, а после – един по един – и всички останали. До есента целият дъб изсъхнал…”
– Тежко е орловото проклятие! – рече бай Калин, поизкашля се и подкара стадото на водопой.