УТРОТО

Утрото на 20 септември 1912 г. беше ведро и слънчево. Над селото от ранни зори, като че от небесата, се изсипваше могъща светлина! Черковната камбана биеше тържествено и хората възбудени, кои с букетчета цветя, кои с дарове, се събираха на групички на мегдана и се отправяха към храма. Като че цялото село се беше събрало – мъже, жени, деца – младо и старо – на едно място. През този ден щеше да бъде изпроводяка на мъжете, повикани да се явят в Ямболската казарма, откъдето, ако бъдеше обявена война на империята, щяха да заминат на фронта. В селото пристигаха мъже, повикани във войската и от близките села. Преди да заминат, свещеникът щеше да благослови и да помоли Бог да ги опази живи и здрави в битките против врага, за да се върнат отново живи и здрави по домовете си. Щеше да се помоли Божията милост и благодат да не отминат и хората от селото.

Денят кипеше от тържественост! Сякаш не на погибел заминаваха тези мъже, а на веселба, която ще съпътства живота им докрая на земния им път.

След молебена засвири гайда, заскрибуца гъдулка, задумка ритмично тъпан. На мегдана се изви хоро, което свещеникът с китка босилек в ръка и менче със светена вода обикаляше и ръсеше за здраве. Обикаляше, ръсеше за здраве и молеше Бог да закриля, както всички събрани на хорището, тъй и всите българи и войската българска в наближаващата битва с отоманеца.

Преди обед изпроводякът приключи. Мъжете, около 40 от селото и от съседните села, призовани да се явят в Ямболската казарма, се настаниха в четири конски каруци и потеглиха към града. Каруците и конете също щяха да останат в казармата, защото бяха реквизирани за войната.

Сред тези мъже беше и чичо Павли. Замина, за да не се върне повече никога нито в дома си на село, нито в Торонто при братята си. Както разправяше, след като се завърна ранен от фронта – без едната си ръка, войник от съседно село, сражавал се рамо до рамо при битката за Лозенград, чичо проявил голяма смелост и бил отличен с похвала от началството.

– Ние от Трета армия – говореше гостът – тръгнахме за Лозенград призори на шести октомврий, под командуването на генерал Радко Димитриев. Пристигнахме подир три деня и веднага влягнахме в срожението. Битвата беше неравна! Османлиите се биеха ожесточено срещу нази, но ние, макар и млогото жертви, които паднаха, удържахме победа и на единайсти октомврий влягнахме в града. Османците се отеглиха към Одрин. В Лозенград, пред черковата „Св. Никола“, генералот ни поздрови за победата и мъжеството и ни призова да бидем все тъй жертвоготовни в името на Велика България. Тогива мощно „Ура!” проехтя и огласи небесата! Подир три деня сроженията се подновиха. Най-голяма беше битвата Люлебургас-Бунархисар, коя продолжи цяла неделя. Отново бяхме с Павля рамо до рамо! Огин гореше в душите ни! Бяхме настръвени како влъци срещу овци. Всички усещахме, че потурняците се страхуват от нази и туй ни даваше кураж да се срожаваме геройски против них. Народот болгарски по тези места сущо беше с нази, посрещаше ни како бракя и ни помагаше. Подир Бунархисарската касапница имаше кратко затишие. Ние с Павли бяхме розквартировани в една болгарска къща, чиито чорбаджии никой не знаеше къде са. Може би преди боевете бяха заминали на друго място или бяха погинали по време на сроженията, оти млого българи се бяха воурожили и се срожаваха в едно с нази против отоманеца. Наступлението към Чаталджа зафана йоще на третий новембри. Тъй смятам, оти през нощта срещу четверти млого войска се собра и без шумотевица напущи Бунархисар. Ние потеглихме рано призори. Коги пристигнахме, битвата се беше веке зафанала. Заехме позиция и зачакахме заповед за атака. Беше мъгливо и студено. Топовето и от едната, и от другата страна стреляха непрестанно. Току по някое време се чуваше победнийот возглас „Ура!”, който бръже зотихваше, заглушен от топовните гърмежи. Угаждаше се, че сроженето ще биде тежко. Този ден Павли ми се видя притеснен. Личеше в очите му. Други път все успяваше да продума нещо за разтуха, ама тогива молчеше и се суетеше. По едно време, преди призива на фелтфебело за атака, рече: „Нещо днеска не ми е тамън, ама ще видим. Дано касапницата биде по-кротка от тази при Бунархисар!“ Туй му бяха последните думи пред мене, преди да се втурнем напреж, в атака. Викове, възгласи, призиви, гърмежи! Чудесии! По едно време тръбите засвириха отбой. Сетне – отново атака! Хаос! Османлиите се бяха окопитили и тръгнаха срещу нази. Ние за малко отстъпихме, ама с щурмот по фланговето ги загащихме и те туриха оружие. И нищо, че битвата беше тежка, ние връвяхме напреж. До мръкнало си возворнахме позиците от прежния ден. Тръбачите и от двете страни засвириха отбой. Битвата беше прекратена без победители. Сал труповето на убитите войници лежаха непогребани. Гачи снегот беше най-грижовен към них. Беше засилил и ги загръщаше с чергата си. Сеги, коги си сповням за този ден, серцето ми се свива от болка! През вечерта останахме в траншеите. Снегот спря да вали, ама задуха силен и студен вятор. Куче да връзеш, не може изтрая! Чуваха се викове за отстъпление, ранени проплакваха от болка. А те бяха млого. Полевата болница беше далек от предните позиции на фронта. По-близо до Бунархисар. Сестри и санитари не достигаха. Кокво да розправям! Един даскал до нази и той ранен, от Странджанската исекия, гачи из Факия, току продумваше: „Туй е Вортоломеева нощ!”. Преднийо ден беше розправил, че е лелин на Караджата. На войводата! Не знам. Мож да беше вярно. Горкият, и той погина от раните си в траншея. Нямаше кой да го превръзе, да му спре кровта. Токвози беше! На друийо ден – ни спали, ни яли – отново в атака! Юрнахме се како луди! Напреж! На нож! Кокви ли не заповеди се слушаха! И османците не спираха да стрелят! През една атака снаряд избухна пред нази. Язи бях ранен, ама преди мене шрапнел беше убил Павля. Предната вечер гачи е предугаждал, ми рече: „Утре, ку умра, на врато си имам христиенски крест, осветен от Сливенскийо владика, преди да заминем с бракята на гурбет. Вземи го и ку останеш жув, отнеси го у батю ви. Лесно ще го найдеш в село. Всеки го знае по прякор – Христо Жейнов.” И язи, по Божията воля, макар и сакат, останах жув. Бог да прости Павля! От малко време се знаехме, ама харен чиляк беше. Добронравен! Често се замислюваше за нещо, ама лоша дума за никого не продума! Язи, за мене си, що да река! Сакатлъкот ще ми остане за цял жувот от битвата при Чаталджа. Право да река, не угадих коги са ме отнесли в болницата, оти бях изгубил сознание. Млого кров ми изтече и попи в чаталджанската земля. Коги се свестих, видох, че целийот сом в бинтове омотан. И все ми се догаждаше, че ръката ми, де веке я нямаше, искаше да се мръда, да го побара. И сеги е йоще токвози. „Токвози ще ти биде до смертта ти.” –  рече докторот, кой ме лекуваше. Ама туй е малок косур. Дано подир тъзи бран Болгария не биде осокатена, заради комшийски и европски мераци. Тогиз ще биде зле, оти паметта на погиналите юнаци по бранищата, заради правдата, ще биде погазена, а Отечеството – ограбено и без грях греховно!

Сеги, на, вземи крестчето Божие, де Павли носеше за късмет и против уроки! – рече гостът и подаде по-витата в бяла кърпа реликва. – Вземи го и думам, треби харно да го коланите, заради паметта на Павля.

Тетю пое просълзен пакетчето и го целуна!

– Бог да прости Павля – продума с треперещ глас. После, някак виновно, попита: – Ние веке коджа време с булката и децата слушаме що хортуваш, пък името ти не знаем, ни откъде си.

– Никола ме викат – отвърна мъжът. – От Исебеклии сом. Преди неделя се прибрах дома, ама едвам днеска заран се реших да ви подиря. Ку не беше синот да впрегне катърчето и да ме докара, пак нямаше да изполня заръката на Павли. Сеги веке ми олекна на душата! И Павли, ку вижда от онзи свят, що сом сторил, сигур и той ще е доволен. Дано почива в мир душата му!

– Дано – продума мама. – Добър чиляк беше Павли. И другите девери са харни! Дано имат късмет от гурбето, де го зафанаха. И дано подир тъзи бран друга не биде! Дано не биде, оти йоще млого народ ще погине нахалост!

– Не знам що ще биде – отвърна гостът. – Не ли имаме цар, кой да мислюва за судбините на българите и царството му?! Ку има как с мир да се спогоди сос султано за судбините на бракята и сетрите ни в Тракия и Македония, ще биде харно. Империята сама види, че народот болгарски не седи мирен. Иска си свободата и царщината. Никой не е заборавил магарешките атентати в Щип, в Дойран, в Кочани. Тамо болгарите не рачат повеке робия! Непокорен е войводата хим Тодор Александров и другарите му. Харно, ама туй веке е друга приказка, коя отвори ли се, треби млого да се лафува! Язи самин не знам що да кажувам. Еднажки се противихме на Фердинанда, че не помага на бунтовниците в Македония, сеги се повдига ропот, че води бран с османлиите. Според мене, свобода без битва не бива! Тя, битвата мож да е и мирна, и с оружие, ама от вси веке е розбрано, че битвата с османецо треби да биде с оружие. Пък има ли оружие, има и млого смерт.

– Ние понякогиш комай сами не знаем що рачим – рече тати. – Рачим свобода, не рачим смерти! И всякой акъл дава! И всякой е по-умен от цар, от власти и от генерали! Ама оти тези акъллиите не се зафащат с тъзи деятелност?! Сал отвръщат – нъл затуй сме ги турили. Да си берат гайлето, щом не ни слушат! Гачи туй гайле е сал за властниците, не за народо, за Болгария?! Затуй язи викам – треби сговорност, единение! Тогиз ще сме силни и неподвластни никому. Токвози е според мене, Никола! Не сме ли единни, ще погинем. И този път ще биде за вечни времена!

– Право хортуваш, Христо – съгласи се гостът. – Дано Бог ни вразуми в единение. Инак няма да мине млого време, нова робия мож да ни споходи. По-зла от отоманската. Ама, коквото ни е отредено, туй ще биде! Сеги, язи веке треби да тръгнувам. Харно по-хортувахме. И Павля споменахме, Бог да го прости! Дано харни са идните деня, че да се срещаме за харни дела и вести!

– Тъй, тъй – отвърна тейно. – Дано Бог биде милостив към всинца ни и към делата ни, коги са за добруване!

– Дано – рече Никола и се изправи. – Сеги довиждане и да сте здрави!

–  И  у  вази  да  е  сущото – отвърна мама. – Коги имате случай, наминувайте. И ние, ку ни дойде път, някой ден ще ви споходим.

– Добре ще сте ни дошли – благодари гостът, подаде ръка на стопаните за сбогом и тръгна.