Иван Върбанов е роден на 22 юни 1958 г. в Пазарджик. Средното си образование придобива в Икономическия техникум в родния му град., сега ПГИМ. Полувисшето си образование по специалността „Български език“ постига в ИНПУ „Любен Каравелов“ – Кърджали. Висшето си образование завършва по специалността „Българска филология“ в ПУ „Паисий Хилендарски” – Пловдив. По професия е учител по български език и литература. Пише още от ученик. Негови журналистически материали и литературни творби са печатани в различни вестници и списания: „Лъч”, „Нов живот”, „Лик”, „Нов пулс”, „Знаме”, „Метафора”, „Училищна камбана”, „Уикенд“, „Свободното слово“, ,,Словото днес“ и ,,Мъглижки нюанси“. Член е на Съюза на българските писатели, на Дружеството на писателите и Клуба на хумористите в град Пазарджик. Автор е на четири стихосбирки: „Когато дойдеш”(1999), „Лирично пиянство”(2006), „Синя любов“(2015) и ,,Певецо на емоции“(2021). Негови стихове са превеждани на гръцки и италиански език. През 2011 година печели първа награда в раздел „Хумор” на националния литературен конкурс „Милош Зяпков” – град Ракитово.
ПОЕТ
Певецо на емоции,
избликнеш ли спонтанно,
и време променливо
с любов го оцветяваш.
А в техните потоци,
притихващо и странно,
но пъстро и красиво,
мечтата съживяваш.
Възпяваш на живота
борбата непрестанна,
опазила – до края,
стихийното начало!
Висока е Голгота,
съдбата ти хуманна.
И крачка е към Рая,
и сливане е в цяло.
А в сивото – намираш,
по пътя си понесен,
покварата на роби,
в нюанси и пропорции.
Но винаги откриваш
възторжената песен
на грейналата Обич,
Певецо на емоции!
ЖИВОТ, ЧОВЕК И ВРЕМЕ
На моя татко
Животът с прокънтяващ глас
лика на Времето създава.
И с буйна, непривична страст
гори житейската му слава.
А Времето с пронизващ вой
и с тътнещ пантеон на бури
донася митове безброй
за плач, за смях и за лазури.
Изсипва на съдби – везни,
събития с последни дати.
Събужда в погледа ни дни,
с лъжи и истини познати.
След ехо от предсмъртен вик,
вселява се – в трагична роля,
в появата на гаснещ миг,
в последна, на сърцето, воля…
Душа, превърната в звезда,
в пространството се с дом прощава…
…Живота вдлъбне ли… в следа,
човек във Времето остава.
НАЗДРАВИЦА ЗА ЛЮБОВТА
Отворих на сърцето си вратата,
поканих те, Любов, с изящен жест.
Разминахте се облачно с тъгата,
нарамила себичната си чест.
Посоката за връщане избърсах,
изпих от теб дъждовната следа.
И в светлото мълчание потърсих
мига на днешната ни свобода.
Избягала от старите си роли,
извезани във спомена двулик,
захвърляш побеснелите неволи
и търсиш в тишината моя вик.
Повеждам те, разпятно, през сърцето –
пътеката на целия живот…
И стигаме до мястото, където
откъсваме любовния си плод.
Прегръдката ни, неизбежна, крие
греха библейски и първично нов.
Но с песента ѝ вдъхновена пием
вълшебната божествена Любов.
ЕСЕННО ЩУРЧЕ, ЗДРАВЕЙ!
Есенно щурче, здравей!
Чакам те, добро човече,
твоят глас да ми запей
в есенната хладна вечер.
Чакам твоята творба,
носеща душа на лято,
лятна приказна съдба
с блясъка на старо злато.
Тя ще ми припомни пак
с летния си дъх гореща,
как наивният хлапак
първата си обич среща.
Грее русата коса,
стрелкат ме очите сини,
спускат топли небеса
спомени от тез години.
Обич от сърце отпих
в извора, когато бликна.
С блясъка на слънчев стих
чувството след туй поникна.
Вярвай, есенно щурче,
в мисъл чиста, непревзета:
бях си влюбено момче,
после… се роди поетът.
СТРУЯТА НА ЛЯТОТО
Струята на лятото
жари ме копривно.
Свети ми със златото,
шеметно и дивно.
Съхне ми на гърлото,
пясъчно – бодливо.
Гали ме и в тъмното,
звездно и красиво.
С утрото – синеещо,
буди ми очите.
Привечер – копнеещо,
пее със щурците.
С бликнали желания,
грейнали от жажда,
босата му мания
бясно ме подклажда.
В струята му – святата,
жребия предвкусвам.
Аз дете на лятото
винаги се чувствам!