ИВАН ВАЗОВ ИЛИ НАЧАЛОТО И КРАЯТ

ИВАН ВАЗОВ ИЛИ НАЧАЛОТО И КРАЯТ НА

БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

 

Панко АНЧЕВ

 

 

 

1.

Появата на писател като Иван Вазов е възможно единствено в литература, която е осъзнала съдбовното си предназначение да бъде изразителка на формиращата се и утвъждаваща се нация, и да заслужи ново отношение към себе си в националното общество. Необходимо е нацията и обществото да са достигнали до определена степен на зрелост, за да са способни да се организират по нов начин и да заемат отреденото им място в семейството на другите нации в Европа и света. Вазов е продукт на огромната национална енергия, която преобразява историята.

Такъв писател се ражда в различните нации по различно време в зависимост от това кога всяка от тях достига до равнището, отвъд което започва новото й летоброене и се превръща в строител на своя собствен живот. Необходими са много натрупвания в националното съзнание и културата й. Най-важното е езикът да е придобил възможности, чрез които да изобразява и изразява сложни чувства, мисли, настроения във всичките им нюанси и степени. Тогава този писател става главният изразител на националния ум, душа, начин на мислене, съзнание. Той се превръща в нейното „всичко“, за да я обезсмърти в словото и чрез словото си.

Иван Вазов наистина не е просто един от големите ни писатели от края на Възраждането и следосвобожденската ни история, работил във всички литературни жанрове. Той е епоха в българската литература, неин основоположник и крепител на духа и смисъла й. В този смисъл той е повече от писател, защото е властител на националния ни дух.

От „История славяноболгарская“ на преп. Паисий Хилендарски до Иван Вазов има малко повече от един век, през който българската литература търпеливо се подготвя за своето ново служение, преодолява Средновековието и средновековното съзнание, създава нови думи и напълно нов книжовен език, излиза от богослужението и приема нови форми на своето битие; тя разнообразява жанровата си система, променя тематиката и проблематиката си, въвежда нов тип персонаж, когато описва и изразява, включва се в обществения живот и заема главното място в него. Литературата се превръща във водач на народа в борбите му за национално освобождение и възстановяване на независимата и свободна българска държава. През този век тя ражда велики писатели от ранга на св. Софроний Врачански, архм. Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Найден Геров, Добри Чинтулов, Петко Р. Славейков, Любен Каравелов, Христо Ботев, чрез които превръща новобългарския в могъщ литературен език, способен да бъде носител на Истината.

Тогава чак се появява Иван Вазов! Появява се, за да стане вечният български писател на всички поколения и епохи, и техен най-могъщ и верен изразител. Без Иван Вазов българската нация вече не е в състояние да съществува. Без него тя ще рухне и ще загине.

Вазов не може да бъде тълкуван и разбран извън тази си съдбовна предопределеност за българската нация и българската литература на модерната епоха.

Когато казвам, че Иван Вазов е нашето „всичко“, аз подчертавам, че у него е заложено цялото следващо заедно с него и след него развитие на българската литература. Той е епичен, преди още да се е формирало епическото съзнание, и неговият роман е епически роман; лириката му е предвестник на новото поетическо съзнание, което ще доминира в българската поезия в края на ХIХ и през целия ХХ век; драматургията му ще определи характера на българската драма и комедия, а и на българския театър през целия ХХ век; разказът и повестта му ще оформят руслото, вътре в което ще се движат кратките прозаични жанрове. Темите и проблемите, с които се занимава във всичките си произведения са теми и проблеми, които ще разработват всички български писатели и ще го правят по негов образ и подобие. Вазов просто не може да бъде преодолян в литературното развитие и целокупното му творчество ще продължава да влияе върху българската литература. Тя затова е и все още жива, силна, изразителна и обществено значима.

 

2.

Иван Вазов има самосъзнанието, че е национален писател и това именно определя и житейското, и политическото му поведение. Във времето, когато живее и твори, литературата трудно се отделя от живота и писателят няма как да се ограничи в творческата си дейност, без да участва малко или много активно в обществено-политическия живот. По време на революционните борби той е революционер; после е политик и държавник. Двете негови ипостаси, които принадлежат на една и съща природа, го характеризират еднакво точно и изразително, защото сам той не може да се раздели и изтъкне едното си лице за сметка на другото. Макар че Вазов не е революционер като Любен Каравелов или Христо Ботев. Дори не и като Петко Р. Славейков. Той принадлежи на революцията единствено чрез словото си, което свидетелства за нея и я изразява пълно и вярно. Такъв е духът на времето, в което приключва формирането на нацията и се учредява и устройва държавата. Едни и същи хора започват и довършват обществените дела, на които са се посветили изцяло и без остатък.

Писателят обаче е обществено значима личност, ползваща се в огромно уважение и доверие, благодарение на словото си, но и на усилията си практически да прилага това, за което пише в творбите си. Когато писателят е от ранга на Иван Вазов, неговата политическа дейност придобива нови измерения и значимост. Той внася нужното благородство и морал в политиката и придава на държавата друг облик, превръща я в държава на народа, а не на една или друга класа.

С политическата и държавната си служба Вазов показва и нещо друго. Обикновено се казва, че работата на писателя е да пише;  че държавните дела са сложни, изискващи професионално отношение и изразходват много сили, енергия и време, които писателят не бива да хаби извън писането. Големият писател обаче не е обикновен писател и творческата му енергия се въплъщава не само в писането на литературни творби, а и в практически дела, в това число и в управлението на страната и обществото.

В идеалното си съчетание това се проявява, когато литературата заема високо място в обществената йерархия, на нея й вярват, защото знаят, че тя не е измислица, а пресъздаване на реалността. Но такова място в подобна йерархия литературата придобива единствено в колективистичния тип общество. Това е обществото, чийто изобразител, свидетел и изразител е Иван Вазов.

Колективистичният тип общество не се създава по някаква идеология, а е една от фазите на четиритактовия модел при смяната на типовете общества, който съм описал в книгата ми „Философия на литературната история“ (2004). В българската реалност първият такт е колективистичния тип. И това е голям подарък, който историята дарява на българския свят. Защото формирането и утвърждаването на българската нация се извършва под преобладаващото влияние на центростремителните социални сили и те я сплотяват и настройват за решителни действия за своята свобода и независимост.

Особеностите на този тип общество е в това, че е устроено на принципа на разбирателството, доброволното предаване властта на най-уважавания и почитан от всички, а после те му се подчиняват. Но той не спекулира с доверието и не използва властта за извличане на лични ползи. Решенията се взимат от всички и няма борба за власт; всяко нарушение на тези принципи се отстранява бързо, а нарушителят се изолира. Разногласията винаги са драматични и се преживяват от обществото като тежко изпитание, от което трябва всички да излязат заедно, обединени и с общи усилия. Това не означава, че този свят е идиличен и измислен. Напротив, той е напълно реален и литературата непременно го пресъздава и изобразява такъв, какъвто е. Трябва само изследователят да прочете правилно и точно творчеството на писателите, които са негови изразители, за да го забележи и види в целия му ръст.

При Вазов е лесно това да стане.

Творчеството му е образец на пресъздаване колективистичния тип общество. По неговия модел можем да анализираме и творчеството на други писатели от други времена, за да търсим и откриваме въпросния изобразяван и изразяван тип общество. Най-силно впечатлява у Вазов огромната жизнерадост, любовта към живота, очарованието на природата, благородството и красотата на човека. Светът е хармоничен, човечен, добър, смирен. В него любовта и повече от злобата и омразата, доброто повече от злото. От тук идва и огромната социална енергия, която напира, за да се приложи в съзидателна дейност. Героите на Вазов във всичките му жанрове не се отчайват никога, не униват, защото ги води светла мисъл и добро чувство. Те обичат да са заедно, да споделят радости и тревоги, да си помагат.

В романа „Под игото“ колективистичният тип общество се проявява отчетливо. Във всяка обществена група: било семейството на чорбаджи Марко, било в кафенето, на революционните събрания, дори по време на въстанието винаги начело стои водачът на общността и около него се разполагат всички останали. Те го слушат, съветват се с него, уважават го и го почитат. Той не е властник, а нещо като баща с авторитет и вътрешна сила, способен да организира тези, които го следват, да им придаде енергия и сила. А те знаят, че той няма никога да ги излъже, подведе или заблуди. Но и те няма да му изменят, да го предадат и погубят. Защото един без другиго са безсилни и безпомощни. Хората са обединени, а не разделени. Те нямат нужда да се окуражават, да се подтикват. Но им е необходимо някой да ги поведе, да хвърли искрата и от нея да пламне огънят. Тази общност се чувства като своеобразна държава, която има граници, но и липсва независимост. Когато я придобие, нейната вътрешна свобода трябва да се преобрази и в политическа, за да се въздигне народът и започне да върши чудеса и подвизи.

 

3.

Още в първите си две книги „Пряпорец и гусла“ (1876) и „Тъгите на България“ (1877) Вазов поставя темите и сюжетите, които по-късно ще развива, обогатява и ще намери зрели решения. Главният акцент в тях, а и в цялото му творчество, е тезата, че всичко българско и родно е хубаво, добро, красиво, нравствено, величаво, осенено от Божията благодат. Дори и природа! А може би най-вече природата. Нейната прелест е вдъхновяваща, защото е българска природа. Въздухът е свеж, цветята са ароматни, момичета са прекрасни просто защото принадлежат на България. Романтичният идеал на Вазов е с подчертан националистичен характер.

Заедно с лирико-романтичните теми и сюжети Иван Вазов пресъздава драматичния и сложен обществен български живот. Народът е впримчен в робство, страда и се изпълва с гняв и непримиримост, за да отхвърли тиранията и извоюва своето преобразено отечество. Поетът възхвалява народния подвиг, откроява героизма и себеотрицанието на българите, с които те са заслужили свободата си, дошла с любовта и саможертвата на руските войници.

Политическата свобода има своите измерения и нравствени основи. В борбата за нейното извоюване личността проявява най-добрите си качества, които са присъщи и на целия народ. Те са изконно български. Най-важното от тях е героизмът. Българският героизъм е пословичен. И като такъв той е вече и обществено-естетически проблем, преобразен исторически, получаващ ново звучене и смисъл в буржоазната епоха. И е от изключително значение в поезията, прозата и драматургията на Иван Вазов.

Българската литература не само достоверно свидетелства за процесите в обществото, но и активно участва в усилията му да се самосъхрани и консолидира. Тя изразява и обратните настроения, като показва вътрешните му противоречия, унинието и обезверяването на хората. Така тя реално служи на нацията, а не на определени класи и съсловия. У нея няма партийно-политически пристрастия, въпреки че писателите не са безразлични към политическите борби. Литературата чрез своите високи образци обективно отразява и изразява онова, което протича в обществото; тя е свидетелството за неговото здраве или боледуване. Това много ясно се вижда от творчеството на Иван Вазов.

Иван Вазов е един от най-убедителните и аргументирани критици на следосвобожденската действителност у нас. Той е сред изпитващите най-дълбоко разочарование от случващото се в обществото и държавата след извоюването на свободата. Върху него се стоварва с пълна сила грубостта и бруталността на българската власт и на нейните „новите герои”. Принуден да емигрира, Иван Вазов пише в чужбина едни от най-ярките си творби, в които или изобличава мерзката реалност, или участва в усилията на обществото да запази целостта си и възстанови единството си.

Ние с право наричаме Вазов „нашето всичко”, както руският критик и писател Аполон Григориев е определил значението на А. С. Пушкин, защото е олицетворението на българската нация и чрез цялото си творчество е изразил нейния дух, същност и начин на мислене. Но именно защото е „нашето всичко”, т. е. национален писател, а не писател на определена тема или на един отрязък от времето, а още по-малко на някоя отделна класа или социална група, Иван Вазов е типичен носител и изразител на буржоазно съзнание. Той завършва процеса на секуларизация, започнат от Възраждането, и утвърждава окончателно системата от буржоазни нравствени ценности. Вазов е напълно „модерен човек”, т. е. светска личност, реалист и буржоа, за когото човекът е господар на себе си и творец на съдбата си. У него няма нищо средновековно и дори патриархално, макар все още в литературознанието да битува тезата, че показвал предимно патриархалния, т.е. средновековния, не-буржоазния бит на българите, че самият той бил патриархално устроен човек. Може би е по-точно да кажем, че с Иван Вазов завършва първият етап от развитието на буржоазното общество и че той е първият наш типичен „бюргер”. У него съжителстват едновременно болката за ставащото и съпротивата срещу започналия упадък. Той все още е „универсален човек”, човек на трудно удържаната пълнота и хармония на битието, което вече е наранено и пропукано.

Иван Вазов е пример за това как литературата участва в обществените процеси, как им влияе и ги насочва в определена посока. Нейната обществена длъжност е да изразява идеите, раждани от обществото и нацията, да ги озвучава и налага в социалната среда и по този начин да внушава и възпитава добродетели и начини за съпротива срещу недъзи и пороци. Това тя прави дори и тогава, когато нейните създатели странят от пряко участие в обществения живот или в житейските си практики се противопоставят на тези идеи. Литературата, както и изкуството изобщо,  е особена  дейност, поради което трябва да сме предпазливи в оценките и анализите си на творчеството на един или друг писател. Никой значим автор не е извън времето и идеите на времето си. Иска или не, той е техен носител и озвучител. И колкото по-голям и значим е този писател, толкова той е по-навътре в своето време и по-достоверен негов свидетел.

Рязката смяна на обществените условия веднага след Освобождението породи огромен брой проблеми, които трябваше да бъдат разрешавани както от предишните герои, така и от новите двигатели и ръководители на обществените процеси. Сега обуржоазяването получи невиждано преди ускорение. Революционният подем от втората половина на 70-те години на ХІХ век рязко трябваше да смени характера си и да се преобрази в подем в икономиката и в ново устройство на обществото. Той трябваше да бъде съхранен, за да се ускори формирането на нов тип личност. Заедно с новата личност бе необходимо да се утвърдят и редица други надстроечни фактори, позволяващи животът да протича в ново русло. Ала една е представата за възмечтаната свобода, друга е реалността в свободната държава. Пропагандната машина на революцията (доколкото имаше такава „машина”) настройваше нацията към съпротива и разрушаване на системата; сега същата тази машина трябваше да се пренастрои, за да измени нагласите на нацията към изграждане на новата държава. Самата държава стана друга. Българите мислеха преди, че щом е българска, тя непременно ще е майка на всички, ала тя се оказа мащеха за повечето от тях. Или поне така я възприемаха нейните поданици и синове, които разчитаха да получат от нея грижи, работа, прехрана, справедливост. Но държавата не е на „всички”, но всички са длъжни да й се подчиняват и да й служат. Тази жестока истина не можеше да бъде разбрана от „свободните” българи, почувствали се излъгани от самите себе си и от илюзиите, с които са се подхранвали духовно и благодарение на които са устоявали досега.

Следосвобожденското творчество на Иван Вазов вмества и критиката на несъгласния с новата социална действителност, и усилията на обществото да поддържа вътрешното си равновесие и консолидация. „Епопея на забравените” показва как един голям поет от ранга на Иван Вазов успява да съвмести тези две роли, възложени му от времето и обществото.

 

4.

У Иван Вазов всичко е неотделимо едно от друго. Не може да се каже, че той е само поет или само разказвач, или драматург, или публицист, или романист, или литературен критик. Защото е всичко това заедно, събрано в една личност и в едно слово. И във всеки един жанр той е безспорен майстор, класик от най-висок ранг. Появата на гений като Вазов е знак, че обществената енергия се е насочила към качествено преобразуване на обществото в осъзнаващ се творец на историята. Такива автори се появяват в края на Възраждането, за да го изчерпят и за да поставят литературата и изкуството върху нови естетически принципи.

В прозата се открояват по-отчетливо и особеностите на Вазовия свят. Прозата дава възможност да се изваят характери, да се проследява движението на идеите и да се развиват сюжетите, в които се проявяват героите на новото време.

Като изключим „Под игото“ и историческите повести и романи, в почти всички прозаични творби се оглежда и изобразява повече светът на след-Вазовата епоха – става дума за сюжетите, не за подхода и оценката на времето. Вазов премина към белетристика след поезията, когато в българското общество настъпват сериозни промени, когато духът на Възраждането се изражда в досаден спомен. Гледната точка на Иван Вазов е важна и особено показателна за развоя на обществените настроения и за дълбоките социални изменения. Сблъсъкът между „старите“ и „новите“ българи е битов конфликт с подчертано нравствен смисъл. Някогашното чуждопоклонство и чуждоподражателство, жаждата да богатство, страхът и подлостта, двуличието се оказват добродетели за освободилия се от турското робство народ. Изчезнал е героизмът от ежедневния живот. Изведнъж сякаш хората са останали без обединяваща идея; те се виждат отделени един от другиго и се питат „защо?“. И задачата на прозаика Вазов е да отговори на този все по-драматично задаван въпрос.

Героят на Вазов в прозата е простодушен човек, без задни мисли, естествен и чувствителен към несправедливостите. Той бързо и доверчиво разкрива себе си, макар че се свени да се показва и да става център на внимание. Неговата предвидимост и простодушие не са липса на душевен живот – напротив, душевният му живот е дълбок и смислен, подчинен на висока нравственост. Такива хора не умеят и не обичат да живеят изолирано, затворени в себе си, отдаващи се на самонаблюдения и самоанализи. Героят на Вазов е колективистичен човек, способен да съществува единствено заедно с другите. Затова ще го видим толкова често в кафенето, в кръчмата, по празненства. Това са местата за общуване между членовете на обществото. Те се стремят към това общуване, приемат го като благо. Подобен тип нагласа ще открием по-късно и у Йовков, и у Димитър Талев. Животът не е на нивата, в работилницата, а на местата, където има много хора, дошли специално за да бъдат заедно. Може би поради тази склонност и нагласа домовете в света на Вазов са многолюдни, шумни, организирани като хармонични общности.

Но обществото има определен обем, за да функционира нормално и безболезнено. То е широко отворено, но да някакви граници и най-често за съзидателни дейности. Влизащите в това общество трябва да са нравствени хора, да не са рушители. Защото то има съпротивителни сили, но е прекалено доверчиво, за да бъде постоянно подозрително и постоянно да се съпротивлява срещу враговете си. А светът на Вазов е неподвижен, неприспособяващ се. Той не забелязва или късно забелязва собствените си вътрешни изменения и дълго ги гледа с изненада и неверие. Пример за това са разказите „Кардашев на лов“, „Дядо Нистор“, романът „Нова земя“ и др. Писателят вижда, че вече няма нито ентусиазъм, нито човещина, нито благородство и енергия за съзидателност. Вместо тях егоизъм, алчност, подозрителност, интригантство. Не че и преди са липсвали, но голямата цел е потискала порочните страсти и е давала простор на светлите пориви.

Но ако Вазов не възприема света на новите взаимоотношения и ценности, защо е толкова ироничен в „Чичовци“ или в „Митрофан и Дормидолски“? Какво означава тази ирония? Въпросът не поставян досега по този начин, а в отговора му би се разкрила същността на Вазовата вселена. „Чичовци“ е адекватно естетическо отношение на писателя към съвремието. Иронията на повестта е далеч по-адекватна в художествено отношение от епическата „отчужденост“ в „Нова земя“. Идиличността, чистосърдечието, наивността на отминалото време са в пълна противоположност с бурните партизански страсти и с безочието на „новите българи“. Старото „натяква“ на новото, че е обезсмислило идеите, че се е изродило, че е изкористило свободата. Романтичната нравственост няма други по-силни средства за съпротива срещу настъплението на користта освен иронията, самонасмешката, самосъжалението. Бихме могли да наречем чичовците прости, лъжегерои, конформисти, неуки. Тях лесно можете да пренебрегнете, да ги изхвърлите, да отречете заслугите им, да им се подиграете. И дори да ги изкарате отрицателни персонажи и ги определите като безнравствени. Защото „вие“ сте други. „Вие“ само така можете да си представите този свят и по този начин да го назовете, за да го отречете и обругаете. Той ви пречи. Ала тези хора са живи, защото са добри. Те изнесоха на плещите си историята, а сега тя се опитва да ги обяви за непотребни. В този смисъл „Чичовци“ се свързва с „Под игото“ не като „чернова“ на големия му роман, както твърдят някои критици, а като продължение на усилията на Вазов да изобрази света на възрожденското общество и да покаже последиците от пропадането на този свят. Т. е. повестта е изображение на характери и тип личности и в същото време отношение към новото, към промените и преображенията на човека и буржоазното общество. Вазов би могъл да се обърне към своите герои от повестта с прочутите заключителни думи на Алеко Константинов към бай Ганьо. Но Вазов не е така „отчужден“ от създанията, към които сам принадлежи. Той не е снизходителен, защото те нямат пороци. Иронията му е тъжна усмивка заради неочаквания обрат. Наивността и чистосърдечието са родили грозни плодове. Ала героизмът и себеотрицанието също са наследени от достойни последователи. Вазовите очи виждат всичко това, но неговото социализирано художествено съзнание не е в състояние реално до оцени случилото се. Това съзнание може да се самонаблюдава, да се оценява, но му липсва способността да отчита характера и посоката на преображенията в обществото.

 

5.

Романът „Под игото“ е онази точка, която всяка литература избира, за да съсредоточи в нея смисъла на своите естетически търсения и идейни тежнения. Освен чрез един свой представител литературата определя и едно произведение, за да вложи всичките си прозрения и да обобщи целите, към които се е стремяла. „Под игото“ е не само първият български роман, но и краят на една литературна епоха, последният модел на социален сюжет, върховният израз на един начин на обществен живот. Различни определения са давани на този роман, но като че ли най-разпространеното и единодушно възприеманото и многократно повтаряно е „епопея на народния живот“. Да, „Под игото“ наистина е епопея на народния живот, но той до голяма степен е свод на обществения живот, книга за идеите в този живот, за характера на обществените отношения. Тук е показан един тип общество. Това общество се утвърждава в последните години преди Освобождението и доминира напълно до края на ХIХ век.

Какво е това общество, какъв е този свят, който така възторжено и изчерпателно описва Иван Вазов в романа „Под игото“?

„Под игото“ е роман за доминиращите нрави, за обществените отношения в тяхната цялост, пълнота и развитие, за политическите и общонационалните проблеми, за новите хора, които тези отношения са породили и утвърдили. Никой преди Вазов не е правил подобен опит за разрез на обществото и да изследва обществените типове. За да бъде сполучлив подобен опит, е необходимо епохата да има вече склонност към анализи, към внимателно и търпеливо вглеждане, а литературата да е достатъчно зряла, за да ги изрази чрез своето слово. Това трябва да е епоха на обществен възход и стремеж към съзидание. Времето, в което живее и твори Вазов, е такова. Тогава се изгражда българската държава и се оформя българското общество. Сюжетът на романа позволява да се проследят процесите в него, както и проявленията на личността в условията на върховни изпитания. Обществото също е поставено на върховно изпитание и трябва да защити правото си на свобода и независимост.

Иван Вазов изобразява няколко равнища на обществения живот. Романът започва с описанието на един момент от живота на семейството на чорбаджи Марко Иванов. По инерция би могло да се каже, че това е патриархално семейство, в което действат традиционните нрави и цари традиционен ред. Но това е преди всичко задружно семейство; то няма противоречия и конфликти, не е изправено пред тежки проблеми. Членовете му са трудолюбиви и мирни, обичащи се помежду си и уважаващи традицията. Няма причини за дисхармония и притеснения. Хората живеят честно и почтено и не се срамуват от себе си. По силата на установения ред начело стои бащата – бай Марко. Той е главният стопанин, чиято дума не се скършва, но всички му се подчиняват, защото го уважават. А той е заслужил уважение заради разума и почтеността си. Никакво насилие, никакъв деспотизъм и потискане на чуждото мнение. Животът тук е основан на разбирателство и обич, на взаимно доверие. Има една откритост към другия и това улеснява общуването както вътре в семейството, така и в цялото общество. Готовността да приемеш други, да го изслушаш и разбереш, да го подслониш и изобщо да му помогнеш е белег на висока организираност и солидарност. Няма егоизъм, няма подозрителност, лъжа, измама.

Една идея владее хората в романа „Под игото“ – въстанието и освобождението на България. Народът в Бяла черква се дели на патриоти и турски шпиони. Едни „за“, другите „против“. Но първите са мнозинството! Когато едно общество се формира върху идеята за националноосвободителното движение, а не върху борбите за власт, то не е разслоено. Неговата сила е в способността и готовността му да заличи различията. Споровете и дискусиите се водят градивно, с желание истината да бъде категорична и неоспорима. Затова и споровете пламват, но колкото и бурно да протичат, завършват мирно. Вътрешното неразбирателство се подклажда от естествените различия, но се отстранява от съзнанието за общата опасност, идваща от поробителя. Висока е целта, която стои над всички, за да се вдават в разпри и междуособици. Онези, които не споделят общите идеи, са шпиони и предатели и не принадлежат органически на обществения организъм.

Обществата в подем са организирани общества. Те се изграждат около един безспорен център – силната личност, приета от всички заради безспорните й достойнства. Тази личност е обаятелна, справедлива, надарена с много добродетели. Не богатството, а умът и честността са качествата, които се ценят у водача. Той се налага с умението да общува, а не със способността да печели пари. Този човек се идентифицира напълно с основната обществена цел; самоотдаването му на идеала го прави вече герой. Ако обществото беше само патриархално, Бойчо Огнянов нямаше да бъде приет радушно, защото е чужд и защото не е „уседнал“, няма дом и семейство и не знае цената на спокойствието.

Много е обсъждан проблемът за това, дали романът е реалистичен или приключенско-романтичен. С разрешаването му се определя най-вече какъв тип общество е обществото в романа. Иван Вазов е изобразил със средствата на реализма едно повратно време, видял е зараждането и развитието на сложни и динамични процеси в края на ХIХ век. За разлика примерно от Васил Друмев и Любен Каравелов, Вазов е достигнал до пълноценно и обемно художествено изображение на цял един свят от проблеми и характери. Има, разбира се, известна приповдигнатост, но тя е по-скоро високата октава на времето, което е изобразено, а не на подхода към него. Отчетлива е фактурата на живота, неговата суровост и драматичност.

Колективистичният човек не е безличен, не е аморфен, не е сляп изпълнител на общата воля. Напротив, в обществото на „Под игото“ живеят самобитни и изявени личности, за които целите на обществото са доброволно и напълно съзнателно избрани лични цели. Тези личности имат свой духовен живот, своя философия и убеждения, които непреклонно отстояват.

 

6.

Драматургията, особено историческите драми, сякаш най-точно изразяват Вазовата представа за общественото устройство. Понякога философията на едно творческо дело може да бъде разбрана и осмислена чрез оня дял от него, който не е най-представителен и с най-ярки художествени постижения (Макар че у Вазов всичко е ярко, велико, неповторимо, класично. Затова и подобни уговорки имат само относителен смисъл, защото все пак един писател има определен брой творби-шедьоври!).  Там обикновено най-последователно и открито е прокарана житейската и обществената философия на автора, неговата идеология и ценностна система. Непостигнатата в пълна мяра „художественост“ е заменена с откритостта на възгледите. Ето защо и драмите на Вазов трябва внимателно да се разглеждат и да се анализират като източник на Вазовия свят.

Интересът към историята, към средновековната българска древност на величие и слава е отличителна черта на нашето Възраждане. Вазов до голяма степен проявява същия интерес, защото в миналото той вижда проявлението на своята политическа идеология. Патриотизмът е едната й страна и той е преди всичко мотивът на романтичното отношение към старината. Писателят драматург избира не просто миналото; дори не „славното минало“, а драматичното. Бунтът на Ивайло или царуването на Иван Александър са два особено показателни исторически момента, в които българската държава е поставена на особени изпитания. Проблемът е защо се появяват конфликтите, защо се активизират разрушителните сили, кой е двигателят на разпадането, на разлагането на обществото и държавата. И ако в поезията и в прозата Вазов изследва механизмите на градеж и укрепване на обществото, в историческата си драматургия, която е от късния му етап (епохата „след Вазов“), писателят се занимава с упадъка му. Кризата на съвременността поражда въпроса „защо не се осъществиха идеалите?“. Отговорът е категоричен: проявлението на злите сили, опошляването на нравите, навлизането на посредствеността във властта, користолюбието, егоизмът, предателството са все категории на низката нравственост, която ерозира обществото, закърнява съпротивата му, потиска порива му за движение напред. Честните и добрите са малко на брой. Техните усилия не са достатъчни да спасят единството, когато начело стои слаба личност, увлечена от низки страсти. Показателен е Ивайло от „Ивайло“ и от „Престолът“. Един и същ човек, а колко е различен в различните ситуации. Когато воюва заради народната воля и когато е срещу злото, той е непобедим и с него са всички. Коварството на врага е сломено от справедливия гняв на народното въжделение. Злата сила е властта. Властта заради самата власт, заради тщестлавието, личната амбиция, от користта на водачите, от жаждата за лична изгода. Самозатварянето в себе си, пренебрегването на общите интереси, незачитането волята на общността, предателството и неспособността на общността да им се противопостави са белезите на упадъка и разрухата. В „Борислав“ все още единството е здраво, но непрестанните опити то да бъде разрушено подкопава устоите на държавата. Драмата на българите е в непрестанната намеса на външни сили, в липсата на устойчивост пред съблазните на властта и в слабостта на водачите. Властта е един голям и трудно преодолим порок. Ако има хора като Борислав, които поставят народа над всичко, изход от трудното положение и от кризата ще се намерят. Но такива хора са силни, когато и обществото е единно. Ако е в упадък, както е в „Към пропаст“ и „Ивайло“, те стават жертва на неверие, предателство и коварство. И тогава доброто погива.

 

7.

Иван Вазов завърши една дълга епоха в развитието на българското художествено съзнание и на българската литература. След него и обществото, и изкуството са вече други. Техните изразители ще бъдат писатели от друг тип, с друга представа за устройството на света, с друг поглед за живота. Те ще живеят в друго време и ще изразяват други идеи.

Но тогава светът на Иван Вазов ще е вече история…

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ЕПОПЕЯ ЗА НЕЗАБРАВЯНЕ
Next post НАЦИОНАЛЕН СТУДЕНТСКИ КОНКУРС