Боян АНГЕЛОВ
Днес – 9 юли – се навършват 170 години от рождението на Иван Вазов, народен поет, патриарх на българската литература, почетен председател на Съюза на българските писатели. Днес навсякъде из страната и най-паче в столицата ни чевръсти политкоректни чиновници поднасят купени с народни пари венци и китки пред паметника на Иван Вазов. Същите, които изгониха от учебниците и читанките най-огнените му творби… Гореспоменатите службаши и съпътстващите ги „пишурки“ ще кажат какво ли не, но няма да дори да намекнат, че Иван Вазов написа едни от най-покъртителните социални стихотворения в българската литература. За управниците на прогнилата от корупция и затънала в мизерия Българска държава има значение само да се покажат пред камерите и да „изчетат“ изтъркани и нищо незначещи словца. Това могат – това и правят. Затова хубаво би било да си припомним в днешния ден едно Вазово стихотворение, което е обезсмъртило съвсем забравена страница от военната слава на България.
ИВАН ВАЗОВ
Боят при Гредетин
На 16 септември 1876 в Сърбия
Гордей се, мой народе мрачни,
сълзите си отрий сега:
имал си синове юначни.
Гърми, о, Стара планина!
Марицо! Янтро! Вий, потоци,
менете в песен ваший стон!
Да пеят птички, водоскоци,
да пее целий небосклон!
За пръв път бистрата Морава
съзира горд, юнашки бой
и българинът там със слава
се бий и пада кат герой!
Той там яви, че за свобода
да умре винаги е пръв –
и тъй позора от народа
уми го с буйната си кръв!
Ах, вижте тез момци крилати
как тичат храбро към врагът
сред град куршуми и гранати,
сред гръм и прах, и дим и смърт.
О, слава вам, юнаци млади,
че вий умряхте с вик: напред!
Че никакви беди, прегради
не спряха вашия полет!
Вий паднахте с кураж и слава
във най-цветущата си връст,
вий паднахте с надежда здрава
в успеха на светия кръст.
Вий паднахте! Но не затъна
и вашта памет!… О, борци!
Смъртта отрано ви пожъна,
а вий пожънахте венци!
Учудена, Морава дума:
– Та кой бе този върл юнак?!
– Туй бяха внуците на Крума –
пришъпна й кървавият бряг!
20 септември 1876