ИВАН АРЖЕНТИНСКИ

(Иван Иванов Василев)

(12.08.1910 – 21.11.1989)

Роден в с. Гагово, Търговищко. Завършва гимназия в гр. Попово. Като ученик членува в нелегални кръжоци и издава литературното сп. „Пламъци“, в което за пръв път публикува свои стихове, разкази и фейлетони. През 1930 г. заминава за Южна Америка, където става работник и се включва в работническото и комунистическо движение, членува в Аржентинската комунистическа партия. Участва в много улични демонстрации, акции и стачки. В края на 1934 г. се завръща в България. По време на военната си служба става отговорник за партийната работа в ШЗО, а по-късно – секретар на нелегалния РМС в родното си село. Като студент по славянска филология в Софийския университет се включва в прогресивния литературен живот. Член е на БОНСС и секретар на групата на писателите-бонсисти, членува в нелегалния кръжок „Христо Смирненски“. Публикува фейлетони с псевдонима Иван Босяков във в. „Младежки преглед“. Участва в редколегията на в. „Хоровод“. Работи заедно с Н. Вапцаров, В. Воденичарски, Емил Шекерджийски във в. „Литературен критик“. Първите му книги – сатиричните сборници „И ти си…“ и „Философията на един охлюв“ са инкриминирани от полицията. През 1937 г. се свързва с ген. В. Заимов и активно участва в нелегалната борба на партията. В Отечествената война е помощник-командир на полк, кореспондент на в. „Работническо дело“. След войната работи като командир на полк, главен редактор на Държавно военно издателство, заместник-главен редактор и главен редактор на сп. „Български войн“. Дълги години е председател на Кабинета на военния писател.

Издадени книги: „И ти си…“ (1939), „Философията на един охлюв“ (1940), „Далечна Патагония“ (1947, 1958, 1970, 1986), „Буря над Югославия. Драма“ (1952), „Бунт. Пиеса“ (1955), „Любов, която изгаря. Пиеса“ (1957), „Мечи сън. Пиеса“ (1958), „Орловски“ (1958), „Откраднатият ден“ (1958, 1970, 1984), „Сърцето на командира“ (1959), „Зелената перла“ (1961, 1962), „Непокорна Куба“ (1961), „Острието на ножа. Пиеса“ (1965), „Приключение в Горово“ (1965, съавт.), „Самоотлъчка. Пиеса“ (1965), „Кой за какво пее“ (1966), „Сребърната пътека“ (1966, 1968), „Ходатай“ (1966), „Лейтенант Огнянов. Пиеса“ (1967), „Невероятни приключения: роман за чудните подвизи на Умньо Боев и Онуфри Олимпийски“ (1967, 1977), „Сребърната пътека. Далечна Патагония“ (1970), „Избрани произведения“ (1971), „Белият кон на свети Тодор“ (1974), „Моята аржентинска младост“ (1974, 1977), „Среща с гнева на хората и Любов, която изгаря. Пиеси“ (1974), „Малкият тореадор“ (1977, 1982), „Непокорният генерал. Страници из живота на ген. Владимир Заимов“ (1979), „Избрани произведения в 2 т.“ (1980), „Куцият дявол“ (1983), „Непокорният генерал ; Сребърната пътека“ (1985), „Дяволиите на дявола“ (1988), „Иван Аржентински. Разговори и беседи“ (1988, съавт.), „Дяволите на дявола ; Невероятни приключения“ (1990). (1)

„КОГАТО ИЗПАДНЕШ В ТРУДНИ СИТУАЦИИ,

РАЗЧИТАЙ НА ИСТИНАТА И Я БРАНИ ДО СМЪРТ“

Георги Н. НИКОЛОВ

…Днес Иван Аржентински е позабравен, или почти непознат за младото поколение читатели. Или съзнателно пренебрегван от литературните историци като човек от „друго“ време. Какво време? То не може да бъде загърбвано с мощната си индустриализация, социално равенство и ясен път към едно по-светло бъдеще. С правото на личността да бъде самата себе си, да се самоусъвършенства и да бъде в полза на обществото, което формира нейните добродетели. На ярка духовност и достигнати върхове в литературата и изкуството, светещи с непреходен пламък. Разбира се, тук роля има и перото на Иван Аржентински, което трябва да бъде възкресено в изследвания и книжовни преиздавания…

Той е сред плеядата автори, пребивавали в Латинска Америка в един и същи период с Борис Шивачев, Самуил Стрезов, Матвей Вълев, Стоян Данев, Тодор Ценков и оставили творби-спомени за годините, прекарани на далечния континент в Аржентина, Бразилия, Уругвай и пр. „В този пъстър въртоп – отбелязва Стефан Коларов (3) – сред  борба за хляб и равноправие, наред с организационните си прояви, Иван Аржентински продължава и литературните си опити. В тежки мигове с ненамаляващ ентусиазъм и работоспособност той редактира полулегалния орган на Съюза на петролните работници вестник „Обреро петролеро“, където публикува публицистични материали и фейлетони. Години по-късно писателят написа интересната си книга „Далечна Патагония“, в която, възпроизвежда редица моменти от своя живот в Аржентина и остави частица от своя скитнически устрем и романтика в домашната атмосфера на българската литература.“ Белетризираните му спомени дават възможност и сега, в ХХI век, представа за икономическата емиграция, тръгнала по широкия свят да дири препитание и лично щастие, а защо не и богатство? Но както може да се очаква, предварителните представи са едно, а реалността – нещо съвсем друго. И в предстоящите проверки младата личност в изпитанията, борбите за препитание и физическо оцеляване „проглежда“ за реалностите на живия живот. Революционизира се и става представител на българските комунисти към ЦК на Аржентинската комунистическа партия. Битието е буреносно и Хуансито е длъжен да направи своята човешка равносметка, преди да се отправи към Патагония, облечен в доверието на другарите си: „Отивах в неразработена целина“, където петролният пролетариат беше многолюден, а партията едва сега правеше първите си стъпки, та затова бе нужен един пайсано на Хорхе Димитров. Ще успея ли да оправдая доверието, преди полицията да е узнала…, или ще измамя доверието на добрите хора?“ Това доверие Аржентински, чрез писмовния си талант, завоюва през целия си жизнен път, където и да се намира.

В едно свое интервю с Красимира Василева, публикувано по-късно, през 2013 г. в сп. „Литературен свят“, писателят споделя моменти от творческата си лаборатория:

– Какво бихте казал за автобиографичния момент в творчеството Ви?

– Убеден съм, че добре може да се пише само за това, което е преминало през сърцето. Няма моя книга и мой герой, които да не съдържат моменти от живота ми и черти от същността ми.

И още:

– Вашите герои често рискуват. Какво мислите за риска в живота и в творчеството?

– За мен рискът е закономерност, без която не можеш да станеш личност. В Отечествената война, освен кореспондент на в. „Работническо дело“, бях и помощник-командир на полк. И знам, че войникът не уважава командира, който не умее да рискува. Вървял съм прав между куршумите, влизал съм в територията на противника, пътувал съм по минирани пътища. 53-ма мои другари бяха убити, но каквото и да съм изживявал вътрешно, винаги съм помнел, че смелостта се състои в това да не обръщаш внимание на треперенето на тялото. Получих три ордена за храброст, но за мен храбростта е била просто необходим риск в изпълнение на дълга. Рискът съпътства и живота на писателя. Когато бях в Куба, за да се срещна с комуниста Фелипе Торес и да напиша репортаж, отидох в гората, където той воюваше с враговете на революцията и където можеше да бъда убит. По време на пътешествие по Средиземно море нелегално проникнах в лагер за бежанци в Гърция, също с голям риск, и съм описал този лагер в романа „Сребърната пътека“. Мога да разкажа много такива случки…“

Факт е, че след завръщането си в България, през целия си творчески път, в създаваното от Иван Аржентински диша съвременността, в която той е участник и строител. Воюва с перото си срещу някои нейни недъзи като категорично отбелязва, че точно сатирикът трябва да е хирург, а не палач и е длъжен да реже само болното място. Той е аналитичен наблюдател на социалните процеси в съвременното му общество, характеризиращо се с мащабно строителство и възход на одухотворената личност към висините на гражданската пирамида. Негов девиз е: „Когато изпаднеш в трудни ситуации, разчитай единствено на истината и я брани до смърт“. (2) И положителният герой сред съвременниците му е онзи, който твори благата за хората, за масите, за малки и големи, а бъдещето е на мечтателите.

Книгите, които Аржентински ни остави, са огледало на неговите схващания за смисъла на живия живот и ролята на отделната личност в него. Може би тук огромна роля играе и съпоставката с изживяното на Латиноамериканския континент. Може би – на ангажираната му роля на писател с ясна политическа ориентация, проверена във времето и обстоятелствата. Дълги години е и председател на Кабинета на военния писател и темите му из живота, битността и героиката на униформените му персонажи са централни за художественото му наследство, свежи и увлекателни и днес. Тук му е мястото да кажем, че подобна тематика днес в българската литература е почти забравена, игнорирана. И може би е време да бъде възродена, разбира се, в плоскостта на идейните и естетически критерии на духовността в новия ни век. Но при всички случаи, както добавя Ст. Коларов за униформените герои на Аржентински, „най-добрите от тях – подполковник Николай Ясников, помощник-командирът Андрей Орловски, подпоручик Лазаров, капитан Ленко Ивански и др. – показват умението на автора да ни насочи към богати характери. Те се нареждат сред най-интересните герои на нашата военно-патриотична литература. Те носят правдата на своето време, в тях е утвърден стремежът към красивото, възвишеното. Тези груби мъже, всеки по своя път, търсят истината, носят идеалите на борбата, със самопожертвователност стоят на своя пост. На тях им са чужди всякакво примиренчество и отстъпление. Дори и в смъртта те са силни, красиви, привлекателни по своему. Този интерес на писателя към възвишеното, героичното, голямото навярно е породил и язвителното му отношение към дребното, пошлото, безогледното в живота. Не случайно като мото на сатиричния си роман „Невероятни приключения“ той е използвал думите на древния мъдрец Нежрави: „Да се надсмива на себе си е привилегия само на силния“. Тези виждания на Аржентински са пренесени и в „цивилната“ му литература и драматургията. Писателят търси скритата ценностна система на всеки свой типаж, за да изгради в повествованието моралните скрижали на съвременното общество. Да отдели красивото от грозното, стойностното от мимолетното, идейно обоснованото от сивото съществуване ден за ден. Несъмнено е успял в творческите си начинания и създаденото от него си остава по своему актуално и в днешния ни хаотичен, объркан, уж европеизиран делник…

Да, вярно – днес творчеството на Иван Аржентински е останало някак встрани от хаоса на т.н. ни демократическо битие. От разделението на творците на млади и стари, на модерни и традиционни и на какво ли още не. Но то има своето място в съзнанието и предпочитанието на мислещите читатели със своята хуманност, остро, неспокойно перо и стремеж да се утвърждава човешкото в човека. Достойнствата на Аз-ът над дребните тъмни страсти. То е летопис на едно сравнително наскоро отишло си време, чиито стойности не могат да бъдат отречени, макар загърбени тенденциозно. Има книги, които в годините запазват своите дълбоко философски внушения, обич към човеците и вярата си в бъдещето утре. Сред тях е написаното и от Иван Аржентински, комуто дължим своето уважение и памет за творческото му дарование…

Източници:

1. Азбучник на Съюза на българските писатели.1913 – 2016. – София, Бълг. писател, 2016.
2. Красимира Василева. „Използвам перото като оръжие“. // сп. „Литературен свят“, 2013.
3. Стефан Коларов. С вдъхновение от войнишката душа. // Творци и проблеми. – София, ДВИ, 1974, с. 99-116.