ИВАНКА ТОПАРЕВА/ СТИХОВЕ

 ИВАНКА ТОПАРЕВА

 

 СКИТНИЦА

 

Земята за нейната мъдрост залюбила,

в планински усои поръсена с цвят,

уюта домашен навеки изгубила,

и с болка отрекла големия свят.

 

Ти свят си открила с интриги заплетени,

свят истински мъдър, красив, непознат;

свят, в който скалите са книги нечетени,

горите, във който легенди шептят.

 

Ти с гордост разчиташ вековните ребуси

в най-вечния живототрептящ алманах.

Земята разказва за теб и за себе си,

за звездната същност на земния прах.

 

Ти птица си волна, сестра си на вятъра,

със полет превземаш поредния връх,

но кръст си понесла за тежко разпятие

и с него присядаш на хладния мъх.

 

Над тебе високо си шушнат дърветата

и в арки се сплитат, във стил рококо.

Там вятърът горе си пише либретата,

небето ти смига с присвито око.

 

И празнично с перли от слънце накичена

ти чуваш  как вятърът свири за теб

любимото твое мажорно капричио

и шепне шекспиров забавен сонет.

 

Забравена тръпка, тъга, меланхолия…

Край тебе притичва самотен елен.

Потъваш във унес – позната мелодия,

от детството още. Етюд от Шопен…

 

Във миг те обземат престранни желания

да стигнеш оная далечна звезда,

която ти дава и сила, и знания,

кодирала тебе и твойта съдба.

 

И с волния вятър през пролети песенни

към нея политаш без път и компас.

Презряла от жеги във късните есени

усещаш, че с тебе е бродил Парнас.

 

А толкова малко ти всъщност изчела си,

в дълбоката памет на тез канари,

а толкова често политаш, препъваш се,

макар че земята те с обич дари.

 

И тя като теб е страдалница, скитница,

надежди си има и свои мечти,

но тъй отредила е висша орисница:

във кръг омагьосан се с тебе върти.

 

 

 

АЗ  ИЗКАЧИХ  ОЛИМП,  СЕГА  СЕ  ВРЪЩАМ

 

Аз изкачих Олимп, сега се връщам,

Ще ме попитате защо?

Нали там са боговете

И истините? Нали там са щастието

и споделената любов?

Да, аз обичах и обичана бях

и със шепи от щастието пих,

но истините аз сама откривах

и себе си не виждах в тях.

Скалите оглеждах –

на върховете им остри

все още цъфтяха си розите,

но нямаше ги там, изчезнали бяха

моите братя  геолозите.

Пътеките им стръмни  и стъпките им даже

бяха със тръни и с пепел покрити,

а тайните земни пазеше времето

във своята пазва дълбоко укрити.

Летяха си орлите във висините

и  към слънцето, и към звездите

и  разпитваха те  за тях, за потомците

на Гея, на Зевс и Афродита.

Аз слушах вятъра как шепне,

и легенди как разказва

за живота и  славата на епикурейците,

за тяхната гибел

и за гибелта на ахейците…

Къде са те? Потънаха във времето.

За цивилизациите древни днес земята плаче?

Скалите остри и розите ги помнят

и миналото още тачат.

Аз слизам от Олимп и вече се завръщам,

Животът ми роман е,

неизживян все още и все още недовършен.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post СТОЯНКА БОЯНОВА И МИНКО ТАНЕВ  В СВЕТОВНИ АНТОЛОГИИ
Next post РОДОПИСЕЦЪТ КОНСТАНТИН КАНЕВ