ИВАНКА ТОПАРЕВА
СКИТНИЦА
Земята за нейната мъдрост залюбила,
в планински усои поръсена с цвят,
уюта домашен навеки изгубила,
и с болка отрекла големия свят.
Ти свят си открила с интриги заплетени,
свят истински мъдър, красив, непознат;
свят, в който скалите са книги нечетени,
горите, във който легенди шептят.
Ти с гордост разчиташ вековните ребуси
в най-вечния живототрептящ алманах.
Земята разказва за теб и за себе си,
за звездната същност на земния прах.
Ти птица си волна, сестра си на вятъра,
със полет превземаш поредния връх,
но кръст си понесла за тежко разпятие
и с него присядаш на хладния мъх.
Над тебе високо си шушнат дърветата
и в арки се сплитат, във стил рококо.
Там вятърът горе си пише либретата,
небето ти смига с присвито око.
И празнично с перли от слънце накичена
ти чуваш как вятърът свири за теб
любимото твое мажорно капричио
и шепне шекспиров забавен сонет.
Забравена тръпка, тъга, меланхолия…
Край тебе притичва самотен елен.
Потъваш във унес – позната мелодия,
от детството още. Етюд от Шопен…
Във миг те обземат престранни желания
да стигнеш оная далечна звезда,
която ти дава и сила, и знания,
кодирала тебе и твойта съдба.
И с волния вятър през пролети песенни
към нея политаш без път и компас.
Презряла от жеги във късните есени
усещаш, че с тебе е бродил Парнас.
А толкова малко ти всъщност изчела си,
в дълбоката памет на тез канари,
а толкова често политаш, препъваш се,
макар че земята те с обич дари.
И тя като теб е страдалница, скитница,
надежди си има и свои мечти,
но тъй отредила е висша орисница:
във кръг омагьосан се с тебе върти.
АЗ ИЗКАЧИХ ОЛИМП, СЕГА СЕ ВРЪЩАМ
Аз изкачих Олимп, сега се връщам,
Ще ме попитате защо?
Нали там са боговете
И истините? Нали там са щастието
и споделената любов?
Да, аз обичах и обичана бях
и със шепи от щастието пих,
но истините аз сама откривах
и себе си не виждах в тях.
Скалите оглеждах –
на върховете им остри
все още цъфтяха си розите,
но нямаше ги там, изчезнали бяха
моите братя геолозите.
Пътеките им стръмни и стъпките им даже
бяха със тръни и с пепел покрити,
а тайните земни пазеше времето
във своята пазва дълбоко укрити.
Летяха си орлите във висините
и към слънцето, и към звездите
и разпитваха те за тях, за потомците
на Гея, на Зевс и Афродита.
Аз слушах вятъра как шепне,
и легенди как разказва
за живота и славата на епикурейците,
за тяхната гибел
и за гибелта на ахейците…
Къде са те? Потънаха във времето.
За цивилизациите древни днес земята плаче?
Скалите остри и розите ги помнят
и миналото още тачат.
Аз слизам от Олимп и вече се завръщам,
Животът ми роман е,
неизживян все още и все още недовършен.
