ПОЗВОЛИ ДА СЪМ НИКОЙ
И е толкова тихо в градината,
устни Юдови, чувам, да никнат.
Всички други кумири са сринати.
Боже мой, позволи да съм никой.
Да пристъпвам на пръсти, внимателно,
между твоите псалми и притчи,
както всеки щастлив наемател
на мансарда от рай сеизмичен.
И съвсем по средата на постите,
по трънливата длан на Голгота,
да обсъждам със твойте апостоли,
че съм спрял изведнъж да работя –
да ти бъда маята за Словото
и сълзица под твоите мигли,
да държа на осела ти повода,
щом те срещне тълпата с „Разпни го“.
И когато възкръснеш, наистина,
пръв да падна в нозете ти прашни.
Без любов всеки ден е измислица,
но без вяра е стръмен и страшен.
С НЕСПАЗЕН СРОК ЗА РЕСТАВРАЦИЯ
Разбирам, любовта ти е до време.
Ще я смениш – като картина в хола.
А мен самият –
дявол да ме вземе!
Живях в заблуда – искрен и безволев.
Раздрусан от една мистична треска,
звънях през час и даваше: „свободно“
висях като герой
на Достоевски,
бреза на Шукшин, в арката на входа.
Понеже на един език от вчера
мълчим и липсват височайши знаци,
приличаш на безръката Венера
с неспазен дълъг срок за
реставрация.
А аз какво – от утре и нататък –
забравен, недостъпен и бездомен,
като пътечка козя
в планината
ще се изгубя и обрасна в спомен.
ИЗКУПЛЕНИЕ
Има трънени мисли, които отдавна не водят към рая,
непомилвано дълго – лицето човешко, накрая помръква.
Бие глухо камбаната сутрин – за мен ли, за мама ли, още не зная.
Боже, няма ли точна везна за човешката радост и мъка.
Преобърнах света – все окото ми в чуждите дворове беше,
а преди мъдростта да забрави ключа си ръждясал във мене,
ненадейно сънят ми от плач на авлига надве бе разсечен
и на детството бавно обагри реката в червено.
И се върнах назад, в тази призрачна стая с оглозгана мебел,
да съборя ревниво на смътния спомен гнездото:
колко пъти на своята вярна невеста се кланях, тъй както на тебе,
че навикнах да бъда слуга и да мъкна вода на живота.
Но преди младостта да си тръгне – тъй както от знойната паша
уморен и преситен табунът с коне се оттегля,
пих и любих, и пях, потроших на страстта непомерната чаша,
пуснах змии да влязат нехайно във моята брачна постеля.
Затова с този дъжд разпокъсай плътта ми измамна,
прогори ми душата със огън – за всяка ненужна обида.
А преди да забие камбана зловеща, скрий
някъде мама –
да засее по слънце над хълма , когато си ида.
РАВНЯВАНЕ ПО ПТИЦИТЕ
Разбирам, участта ти е нелека,
но в пъкъла на сетния си ден,
равнявай се по птиците, човеко.
Буди се с поглед благ и озвезден.
Не виждаш ли най-простата магия,
погалила с листо перваза стар:
два гълъба вода дъждовна пият,
с крила премитат всеки твой кошмар.
Надмогнал най-ужасните капани
от своето измамно битие,
човек, преди и коренче да хване,
на птица във зеницата расте.
Израства мълчешком. И цял трепери,
доде добро от зло не различи
и рамото му близнат лековерно
опитомени слънчеви лъчи…