ИВАЙЛО ТЕРЗИЙСКИ /СТИХОТВОРЕНИЯ

ПОЗВОЛИ ДА СЪМ НИКОЙ

 

И е толкова тихо в градината,

устни Юдови, чувам, да никнат.

Всички други кумири са сринати.

Боже мой, позволи да съм никой.

Да пристъпвам на пръсти, внимателно,

между твоите псалми и притчи,

както всеки щастлив наемател

на мансарда от рай сеизмичен.

И съвсем по средата на постите,

по трънливата длан на Голгота,

да обсъждам със твойте апостоли,

че съм спрял изведнъж да работя –

да ти бъда маята за Словото

и сълзица под твоите мигли,

да държа на осела ти повода,

щом те срещне тълпата с „Разпни го“.

И когато възкръснеш, наистина,

пръв да падна в нозете ти прашни.

Без любов всеки ден е измислица,

но без вяра е стръмен и страшен.

 

 

С НЕСПАЗЕН СРОК ЗА РЕСТАВРАЦИЯ

 

Разбирам,  любовта ти е до време.

Ще я смениш – като картина в хола.

А мен самият –

дявол да ме вземе!

Живях в заблуда – искрен и безволев.

 

Раздрусан от една мистична треска,

звънях през час и даваше: „свободно“

висях като герой

на Достоевски,

бреза на Шукшин, в арката на входа.

 

Понеже на един език от вчера

мълчим и липсват височайши знаци,

приличаш на безръката Венера

с неспазен дълъг срок за

реставрация.

 

А аз какво – от утре и нататък –

забравен, недостъпен и бездомен,

като пътечка козя

в планината

ще се изгубя и обрасна в спомен.

 

 

 

ИЗКУПЛЕНИЕ

 

Има трънени мисли, които отдавна не водят  към рая,

непомилвано дълго – лицето човешко, накрая помръква.

Бие глухо камбаната сутрин – за мен ли, за мама ли, още не зная.

Боже, няма ли точна везна за човешката радост и мъка.

 

Преобърнах света – все окото ми в чуждите дворове беше,

а преди мъдростта да забрави ключа си ръждясал във мене,

ненадейно сънят ми от плач на авлига надве бе разсечен

и  на детството бавно обагри реката в червено.

 

И се върнах назад, в тази призрачна стая с оглозгана мебел,

да съборя ревниво на смътния спомен гнездото:

колко пъти на своята вярна невеста се кланях, тъй както на тебе,

че навикнах  да бъда слуга и да мъкна вода на живота.

 

Но преди младостта да си тръгне – тъй както от знойната паша

уморен и преситен табунът с коне се оттегля,

пих и любих, и пях, потроших на страстта непомерната чаша,

пуснах змии да влязат нехайно във моята брачна постеля.

 

Затова с този дъжд разпокъсай  плътта ми измамна,

прогори ми душата със огън – за всяка ненужна обида.

А преди да забие  камбана зловеща, скрий

някъде мама –

да засее по слънце над хълма , когато си ида.

 

 

 

РАВНЯВАНЕ ПО ПТИЦИТЕ

 

Разбирам, участта ти е нелека,

но в пъкъла на сетния си ден,

равнявай се по птиците, човеко.

Буди се с поглед благ и озвезден.

 

Не виждаш ли най-простата магия,

погалила с листо перваза стар:

два гълъба вода дъждовна пият,

с крила премитат всеки твой кошмар.

 

Надмогнал най-ужасните капани

от своето измамно битие,

човек, преди и коренче да хване,

на птица във зеницата расте.

 

Израства мълчешком. И цял трепери,

доде добро от зло не различи

и рамото му близнат лековерно

опитомени слънчеви лъчи…

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ПОЧИНА ГАНЧО САВОВ
Next post СТОЯНКА БОЯНОВА И МИНКО ТАНЕВ В НОВИ СВЕТОВНИ АНТОЛОГИИ