ПРОФ. ИВАЙЛО МИРЧЕВ, художник:
И на 70 години аз все още имам енергия да се трудя, да защитавам позиции, да преследвам мечти
– Кога започна да цапаш ръцете си с бои, да ги нанасяш върху обикновени или рисувателни листове и да усещаш, че рисуваш малко по-иначе от другите деца? В литературното творчество децата, продължаващи или наследили пътя на бащите или майките си, са повече от тези на художниците. За съжаление само двама-трима творци на словото защитават достойно техните имена, а при вас картината е по-друга. Отдавна нося у себе си светли спомени от срещите ми с твоя високоталантлив баща – един от водещите в годините на социализма художник Никола Мирчев. Той беше личност– пример за гражданска отговорност пред обществото и влюбен в рисуването, устремен към трудно достижимото съвършенство. Примерът е бил преди всичко за теб, значи – раснал си в неговата среда, бил си свидетел на работата му върху платното, радвал си се на постиженията му. Как се чувстваше в това интелектуално семейство и повлия ли то за това да поемеш пътя на баща си?
– Винаги съм рисувал, но това го правят повечето, да не кажа, всички деца. Това е един от начините за опознаване на света. Не бих казал, че с нещо съм се отличавал. Знам го, защото майка ми беше запазила мои рисунки, които открих на тавана. Вероятно по-скоро атмосферата у дома е повлияла за формирането ми като човек. В къщи идваха много художници, разговаряше се за изкуство, имахме грамофон и се слушаше много музика. Самият аз 7 години ходих на уроци по пиано, но от това не излезе нищо, освен че формира вкусът ми и любовта към това велико изкуство. Обожавах редките случаи, в които татко ме вземаше в ателието; светлината, миризмата на терпентин и сакъз, стативите, палитрите, материалите за рисуване. Това беше друг свят, как да не ти се прииска да потънеш в него. Така тръгнах на това дълго и вълнуващо пътешествие.
– Какво бе началото на твоя личен творчески път – мъчен или с окуражителни успехи? Кога разбра, че си сътворил истинска рисунка? Кой пръв забеляза и те насърчи?
– Малко по-късно, когато започнах да подразбирам сложния свят на възрастните, у мен се появи онова особено неудобство, че съм част от артистичните династии на социалистическата интелигенция. Това се беше превърнало в нещо като мода. За съжаление много от децата и внуците на значителни личности от всички области на изкуствата, често не оправдаваха големите очаквания. В моя случай решаващи, вероятно, се оказаха от една страна възпитанието /чувството за отговорност/, от друга – все пак някакви възможности, въпреки че повече ми се играеше футбол, пък и вече започваше „да ме сърби между краката“. Когато съобщих, че ще кандидатствам в Художествената гимназия баща ми се съгласи, но ми каза, че няма „да си мръдне пръста“. Едва ли е било точно така, защото по това време беше председател на СБХ и доста народ му се подмазваше. Но със сигурност поне не го изложих. В казармата „ми наместиха керемидите“ окончателно, защото разбрах, че трябва да се оправям сам. А и баща ми вече беше починал.
– Дарбата ти да виждаш не само видимите цветове, а и полуцветовете, особено нюансите и техните превъплъщения е била заложена в гена ти, но кои фактори и обстоятелства, спомогнаха да поемеш пътя на художник, майсторски да реализираш тази своя дарба? Влияела ли ти е по някакъв начин атмосферата на града, в който е роден баща ти Никола Мирчев – Кюстендил, град на художници, известни не само в България, но и по света. Стига му само величавата фигура на незалязващия в паметта на поколения у нас и зад пределите на България – ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ–МАЙСТОРА? Впрочем какво ти внушава като художник високия ръст на този обикновен човек, който ходеше като патриарх по земята, в градините, нивите и сред хората на кюстендилско?
– Майстора е явление от особен порядък. Ангелът, който се венча за живописта, за да създаде един свят на пантеистична хармония и порядък. Той видя българина не такъв, какъвто е, а такъв, какъвто трябва да бъде. Нещо, което впрочем е дълбоко заложено в архетипа на нашия народ – Мадоните, Копачките, Сватбите, нарисувани от него. Както казваше моят приятел Андрей Даниел той е най-модерният български художник. Ето какво разказа пред мен и проф. Димитър Чолаков големият художник от Самоков: Наум Хаджимладенов малко преди да си отиде от този свят в началото на 80-те години – някъде малко преди войната той, заедно с Майстора и Павел Францалийски се качили на Рилските езера, за да рисуват за няколко дни. Обитавали малък заслон, като спели върху сламеници при най-спартански условия. Около мястото се въртяло изоставено коте, подивяло и самотно, което щом видело Францалийски настръхвало, нахъсвало се и бягало панически. „Той Францалията беше малко гад /цитирам го по памет запомнил съм го/. Една нощ ставам да отида повънка /отново цитирам/ и какво да видя? Майстора легнал по гръб на поляната под звездите, върху брадата му седнало котето, а той му говори нещо и му бърка с пръст в отворената уста … Не беше от тази Земя Майстора!“
– Кюстендил е все пак родовото наследие на баща ти, а ти си роден и израсъл в София, където завършваш Художествената академия, специалност „Живопис“ в класа на проф. Светлин Русев. Как съм пропуснал в десетки разговори с твои колеги, а и в интервюта мои със самия прочут маестро-художник да попитам какъв преподавател беше и какво научихте от него, ти лично за какво си му благодарен?
– С Кюстендил наистина съм дълбоко свързан. От там са родителите ми. Имам много релефни спомени от пътуванията с парния локомотив, пуфкането, пушека, свирката, къщата на баба, миризмата на печени чушки и оцет, кокошките, баницата от ръчно точени кори и овчето кисело мляко … Всичко е свързано в органично единство така, че поведението ми като художник със сигурност е част от този Космос. Най-интересно стана в Академията, където разбрах за какво всъщност става дума. Бяхме първият випуск на проф. Светлин Русев, което само по себе си беше изключителен късмет. Самият той тръгна много амбициозно, защото и за него явно също беше сериозно предизвикателство. И той искаше да се докаже, освен като вече утвърден художник, и то с едно много сериозно присъствие, и като преподавател, като Учител. Академията в този момент беше една изключително тежка крепост на консерватизма, която Светлин искаше да „превземе“ отвътре, като промени тази атмосфера. Да върне европейския дух, старата традиция на тези, които бяха изгонени през 50-те години, в мрачния „Сталински период“. За целта, вече като шеф на катедра „Живопис“, покани изключителни художници като Найден Петков и Иван Корков, с помощта на които променят облика на специалността. Към нас беше много взискателен, защото ние му бяхме инструмента. Чрез нас искаше да покаже какво замисля като проект и как да го реализира. Той държеше изключително много на формообразуването, на изграждането на пространството чрез пластичните средства, а не с илюзия за пространство, за обем, с илюзия за точност на изображението. Той търсеше просто структурата на формата в нейната дълбочина и в нейния строеж. И всъщност през цялото време това беше неговият модел на възпитание към нас. Освен това имаше и други, чисто етични и възпитателни изисквания. Държеше много на чистота на взаимоотношенията, на коректност, на една всеотдайност помежду ни, на една споеност, която създава усещането за колектив, за колективна и съзидателна енергия. Благодарен съм му за това, че с експлозивния си дух, с неизчерпаемата си енергия, с разностранните си познания и висок интелект той ме научи на дисциплина, на занаят, на истински човешки добродетели, на смелост и устойчивост – качества, които нямаше от къде да попия в това време. Благодарение на него израснах като художник и като личност.
– Не ще те питам повече за прелюдията към зрелите периоди на реализирането ти като професионален художник, но искам да споделиш интуитивното ти ли начало или по-сетнешните натрупвания на знания и художническа култура са изиграли по-голяма роля, за да стигнеш до голямата си известност и заслуженото признание от критика и публика?
– За художника и в частност за мен интуицията е от огромно значение, но тя е без съмнение сбор от определени знания и натрупвания, без които не би могла да се прояви. Ще направя едно сравнение с вдъхновението. Често ме питат кога „каца Музата“ на рамото. Отговорът ми е, че няма никога да кацне, ако не си направил онези най-трудни крачки до статива и не си започнал да се трудиш като най-обикновен работник. Вдъхновението е моментът, когато видиш, че нещо се случва и това е великата мистерия на творчеството. Същото е и с интуицията – миг на просветление в процеса на сътворяване. Така че „бачкане“ му е майката.
– През годините коя среда те привличаше най-силно, сред какви художници се чувстваше най-уютно, кой стил най ти допадаше и го прилагаш до ден-днешен?
– Средата ми не е само от художници. Имам познати от всички сфери на живота. Но най-близките са малко и са само тези, с които ме свързва духовно родство, доверие и безкористност. Бих искал обаче да споделя нещо много важно за мен, защото ако нямаш човек до себе си, си загубен по пътя. Е, аз намерих този човек – любим, всеотдаен и верен другар и страхотен юрист, без която щях да съм като кон със счупен крак и щеше да се наложи да ме застрелят. С две думи късметлия съм !
– В аналитично-проникновените виждания в главата „Лирико-пластичните видения на Ивайло Мирчев“ на фундаменталната си книга „Душата на образа“ Иван Гранитски отбелязва: „Художествената философия на този художник стъпва върху разбирането, че всичко е живо /независимо дали става дума за органична или неорганична материя/, че тук на земята всичко се пресъздава и преражда едно в друго – времето придобива относителен смисъл, ако говорим за периодите на трансмутациите“. Съгласен ли си напълно с тия думи и как даваш душа на неорганичната материя в своите платна?
– Иван Гранитски е мой духовен брат. Бих го нарекъл „полиневъзможен“, защото „полифоничен“ не е достатъчно. Енергията му може да събори храма и малко по-късно да го съгради отново. Той владее думите както много малко умеят и ги реди добре, защото познава природата на нещата не само в ширина и височина, а в нейната дълбочина. Така че словата, написани за мен, в „Душата на образа“ безспорно ласкаят егото и творческата ми суета. Оставам с надеждата всичко, което е написал, да е вярно. Благодаря и на теб, защото също даваш косвена оценка на това, което правя.
– Щом си помисля за магията, с която ме привлича твоето изкуство, си спомням за други значими оценъчни думи на Гранитски в същата, за мен вечна настолна книга на българското изкуство: „Пластическите етюди на Ивайло Мирчев ни позволяват да доловим безшумната музика, скрития ритъм, мелодизирането на пейзажите, в които можем да открием както вътрешно напрежение и бравурност, така и тяхната антитеза-спокойствие, съзерцание, медитация. Играта на светлини и сенки ражда РЕЧИТАТИВА НА ПОЛУТОНОВЕТЕ И НЮАНСИТЕ. Затова езикът на тези пластически метафори е както приглушен, нашепващ, дискретен, ненатрапващ се, така и понякога озадачаващо остър, контрастен, драматичен.“ Това според мен е много интересна и точна оценка за творчеството ти, а според теб?
– По-интересна и точна оценка за творчеството ми от тази на акад. Иван Гранитски няма!
– Та – като стана дума за душата на образа в това число и на неорганичната материя, ми дойдоха наум думите на големия художник-новатор в изобразителното изкуство Сирак Скитник: „Изкуството е вграждане на човешката душа в словото, художественото платно и скулптурата.“ Слушал съм и други думи, че модерното носи винаги съвремието, а модернистичното е схематично съчинителство, без душа и бездуховно. Би ли направил разлика между тях – между модерното и модернистичното? Впрочем как би охарактеризирал труда и таланта на днешните български художници – достатъчно стойностно и авторитетно ли е тяхното изкуство?
– Как бих охарактеризирал труда и таланта на днешните български художници? Ние, имам предвид нашето поколение, живяхме в един подреден свят. Някак като че ли ценностите бяха по-наместени, знаеше се кое е добро и кое – лошо. Сега, в този либерален модел на света, всичко стана позволено. И имам чувството, че това обърква представите ни. В изкуството започнаха да навлизат форми откровено бездарни, които се поощряват, които са комерсиални и това не може да не даде отражение върху творците. Някои смятат, че трябва да се подчинят на определена формула, за да могат да достигнат до мечтания успех – да получат слава, да имат пари. И влизат в едни клишета, които, според мен, ги отдалечават от смисъла на изкуството. Това е промяната. Но за родените талантливи хора, които наистина имат вътрешна потребност да рисуват и да изобразяват мисля, че това не е толкова страшно, защото те винаги ще продължат да го правят. А за онези, които търсят конкретен успех сега и в момента, и нищо друго, те винаги ще направят компромис. Винаги ще вървят по линия на лекото съпротивление, за да могат да се „докопат“ до онова, което търсят. Там са разликите, винаги ги е имало. Хората сме различни и това е съвсем в реда на нещата. Освен това технологичният бум, революцията, която се случи в последните години, наистина преобърнаха света и тепърва ще го преобръщат. Защото всичко върви в геометрична прогресия, страшно бързо навлизат все нови неща, наистина е „революционно време“. Това ще промени изцяло света на изкуството, ще промени потребността от нашата работа, за съжаление, определено се усеща вече. Аз продължавам да вярвам, че ще ни има, защото това са човешки неща. Това са неща, които са топли и те са част от същността на човека. От семейството, от разказа, от спомена, от родовата памет. Те са част от това и няма как да не те стопли една хубава рисунка или песен, направени от човек. Защото машината може да го направи съвършено, но ще го направи друго, няма да е човешко, няма да е стоплено от човешка душа. По този начин мисля, че се присъединявам към мисълта на Сирак Скитник: „Изкуството е вграждане на човешката душа в словото, художественото платно и скулптурата“.
– Вече отпразнува 70-годишен юбилей – с какви чувства и с какви мечти?
– Макар и на 70 години, аз все още имам енергия да защитавам позиции, да преследвам мечти, да се трудя и да вярвам в доброто у Човека.
Разговора води Петър Андасаров