ЗЛАТИЦА ПОЧЕТЕ АПРИЛСКАТА ЕПОПЕЯ
С РЕЦИТАЛ НА ПОЕТА БОЯН АНГЕЛОВ
Добрин ФИНИОТИС
Осемнадесетият ден на април. Лети колата по най-стария път за столицата на България по утно сгушените хълмове на Средна гора и Задбалканските котловини към Златица. Не говорим. Мълчим с моя спътник, поета Боян Ангелов, обаче долавям мислите му – и двамата сме пленени от онзи странен и интересен синхрон между древност и съвремие, езичество и християнство, природа и прогрес, съчетани с духа на родолюбието. Пътуваме по неравните пътища на неговия край. Не е нужно да ми казва какво чувства, същото изпитвам и аз от безкрая и просторите на моята Добруджа, когато тръгна натам. Сега ние срещахме пролетта в Средногорието, то бе цялото озарено от тази пролетна ведрина и едно такова красиво синьо небе, каквото може да има само в България. Лети колата към град Златица. Град с вяра в бъдещето и трезор на възрожденския дух. На входа на читалище „Христо Смирненски“ ни посрещат председателят Нели Михайлова и секретарят Димитринка Стоянова
-Добре дошъл в родния край! – подава ръка Нели към Боян с добродушната си усмивка, а хората, изпълнили залата, тръпнат в очакване за срещата с поета. В залата присъстваше и Марин Медаров – председател на Общинския съвет в Златица.
Ставам и гласът ми изпълва залата с първото стихотворение „Гина Кунчева“, и гледам право в очите на хората – замислени, завладяни от силните слова за тази героична жена.
След мене, с присъщата си скромност и голямо уважение към хората, застана Боян Ангелов. Пътища от думи скъсиха разстоянието между автора и публиката. Думи-поезия, думи за България, думи за Априлската епопея на един героичен и изстрадал народ. В програмата взеха участие женската вокална група „Златолист“ и мъжка фолклорна група „Гергьовден“ с диригент Мария Лешкова. А д-р Иван Иванов припомни за героизма на участниците в Средногорското въстание от 1876.
Слушам стих след стих, преживявам всяка дума и си мисля, че нашата поезия винаги е била народностна по дух, била е народен глас – чут, преосмислен и записан.
Аплодисменти, топли и сърдечни, от хората на Златица, пленени от красивата поезия на Боян Ангелов. Поезия, която ще ги кара винаги и в най-тягосни часове да се връщат щастливи към живота.
Последен стих, но не последна среща на топлите хора от Средногорието с поета Боян Ангелов и стихотворението му
ДЕМИР ХИСАР
Ако загина на война,
жал никого не ще попари…
Димчо Дебелянов
Траншеите в предутринния хлад
не чакат нещо ново да се случи.
Войниците се взират в своя млад
и в своя светозарен подпоручик.
Октомври с влажни облаци гребе
на угарите тъмната позлата.
Дими Демирхисарското небе
и слуша стоновете на войната.
Снарядите са братя на смъртта,
шрапнелите са нейните дечица.
Октомври сочи лобните места,
а гарванът – най-траурната птица –
обхожда труповете с дрезгав грак,
прелита над ранените страхливо.
Не подозира, че е вечен знак
за всичко мъртво и за всичко живо…
Припада нощ… Като разкъсан стон
кавал глада на горестта засища,
а римите от някакъв шансон
потъват в спомени и коренища.
И гарванът разперил е криле,
възхожда своето богатство жалко.
Непобедено, бойното поле
заспива, но с един поет по-малко.