ПО КОЛЕДА
Бе по Коледа. Студено, небето – ясно, розовееше от залеза. Елхи, звезди и гирлянди красяха улици, сгради, магазини…
Възбудени родители прескачаха купищата сняг и лед по тротоарите с подаръци за вкъщи. Децата подтичваха след тях. В магазините звучаха коледни песни. И уличните музиканти свиреха коледни възхвали. Надигаха пластмасови бутилки с вино, разтриваха премръзналите си ръце и отново хващаха потъмнелите си инструменти. Просяци протягаха към минувачите картонени кутии, украсени с елхови клонки и дребни монети в тях. Бездомни кучета се облизваха пред скарите за печено месо и вино на открито. Влюбени се целуваха, без да забелязват бездомните кучета, просяците и премръзналите музиканти.
Уличните лампи светваха една след друга и покриваха с нереална жълта светлина сградите, улиците, бързащите хора и градската украса.
Вървях по „Витоша“ и се наслаждавах на коледното настроение. Спомените ме връщаха към годините, когато с брат ми подтичвахме след майка ми и баща ми, които бързаха за празничната вечер, по-нетърпеливи от самите нас да ни зарадват с подаръците под украсената елха…
Пред аптеката на ъгъла на „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“ стоеше слаба нисичка старица в избелели дрехи, с шапка с изсъхнала китка и воалетка. Лицето ѝ бе покрита със ситни бръчки като мрежата на воалетката пред премръзналите ѝ очи. Спря ме с ръка и ме помоли:
– Бихте ли ми купили блистер парацетамол? – и се загледа настрани – притесняваше се, че нямаше пари.
– Да, разбира се – казах и влязох в аптеката.
Дадох лекарството на старицата с шапката с изсъхналата китка, тя се усмихна през мрежата на воалетката, благодари ми и се загледа настрани. Подадох ѝ и рестото.
– Не, благодаря – отдръпна се тя, кимна и отмина.
Загледах се след нея. Тя се забърза и се сля с тълпата на бързащите хора. И пак си спомних… Години по-късно парацетамола за майка ми и баща ми го купувахме с брат ми, после престанахме да купуваме лекарства. И ми стана и тъжно, и самотно, че не съм дете, както някога, по далечната щастлива Коледа, когато с брат ми подтичваше след майка ми и баща ми, за да се приберем по-рано вкъщи и за всичките години след това…
Възрастните покрай мен бързаха, след тях подтичваха децата, от магазините звучаха коледни песни, уличните музиканти изпълняваха на потъмнелите си инструменти коледни възхвали, елхи, звезди и гирлянди красяха сгради, улици и магазини, небето беше ясно и розовееше от залеза, бе студено, бе по Коледа…
КОЛЕДЕН ПОДАРЪК
Спомням си я… Десетинагодишна, ниска, слаба, с уморени очи на дете без детство. Всеки ден идваше в клиниката да види майка си. Гледах ги от прозореца на кабинета си – седнали на пейката в двора, прегърнати, притихнали. Майката приглаждаше косата ѝ и отново я притискаше към себе си. Тя оставаше два-три часа и си отиваше.
Освен ревматологични проблеми, майката имаше и захарен диабет с увреждане на бъбреците, появил се след развода с мъжа ѝ. Три пъти в седмицата провеждаше хемодиализа. Връщаше се още по-изпита, бледа, слаба, изтощена и се оглеждаше за дъщеря си. През тези дни двете не стояха на пейката, а в болничната стая – една до друга, все така притихнали. И двете тръпнеха – майката бе включена в списъка на чакащите донор за бъбречна трансплантация. Няколко пъти се обаждах на колегите в Александровска болница да ускорим процедурата. Нищо не можеше да се направи – чакаше се донор.
Един ден тя почука на вратата на кабинета ми и ме погледна с големите си, уморени очи. Поканих я да седне. Тя седна на ръба на стола и се загледа в земята. Чаках да каже за какво ме търси. Тя въздъхна, вдигна поглед и ме попита дали може да даде единия си бъбрек да го присадят на майка ѝ. Казах, че родител може да дари бъбрек на дете, но не и обратното. Стискаше длани между коленете си и ме гледаше в очите. Погледът ѝ бе тежък, изпитателен, напрегнат, втренчен. Аз се загледах настрани. Каза, че ще подпише всички документи, че дарява бъбрека си доброволно, че съзнава риска, че много иска да има майка, да я зарадва за Коледа, когато ще се уредят нещата… – гласът ѝ потрепери. Потърси с очи моите. Очите ѝ сега бяха тъжни и мъничко уплашени. Казах, че това не е възможно. Тя се поколеба дали да настоява или да си тръгне. После стана. Благодари за отделеното време, излезе от кабинета и се разплака. Чух хлиповете ѝ през затворената врата – бавно заглъхваха в дъното на коридора.
