ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ /РАЗКАЗ

БЕЖАНЦИ

 

  • Професоре, да прегледате една болна. Ще си платим – препречи пътя ми в коридора енергична, среден на ръст дама с черна, смолиста коса.
  • Имаме ли уговорка? – попитах аз.
  • Не. Работя в Пирогов. Препоръчаха Ви Ваши колеги – отговори тя.
  • Идвате в най-неподходящия момент. Не мога – опитах се да я заобиколя.
  • Моля Ви! Жената не е добре – отново застана пред мен тя. – Ще си платим.
  • Абе, не става дума за пари. Закъснявам – трябва да пътувам за Благоевград. Потърсете друг колега! – ядосах се аз.
  • Колегите Ви настояват Вие да я видите. Жената има артрит – гледаше ме тя настоятелно с черните си очи.

„Тази няма да отстъпи“ – си помислих.

  • Чужденка е. Мъжът ѝ разбира български. Ще Ви превеждам от английски – не отделяше очи от моите.
  • Не е проблем английският. Нямам време – направих последен опит да се измъкна.
  • Ето я жената – кимна тя към пейката пред приемния кабинет.

Трийсетинагодишна, ниска, изпита, бледа, с шарено индийско сари, обгърнало слабото ѝ тяло, болната се подпираше на рамото на мъжът си – среден на ръст, стегнат, с тъмно сако и светли дънки и черти на европеец. Жената дишаше учестено, страните ѝ бяха зачервени, очите ѝ блестяха, явно бе с температура.

  • Елате в кабинета – предадох се аз.

Болната се надигна и се подпря на ръката на мъжа си. С бавни стъпки тръгнаха пред мен.

  • От Пакистан са. Имат документи за временно пребиваване в България. Преди пет месеца е родила. Сега има силни болки във всички стави – говореше придружителката, все едно че докладваше на сутрешен рапорт.
  • Трябва да бъде приета в болница. Осигурена ли е? – попитах аз.
  • Не е – отговори тя.
  • Това не е добре – казах аз.

Жената седна на кушетката в кабинета ми и се опря на ръката на мъжа си. Той леко я придърпа, за да ѝ е удобно и ме погледна с помъжки сдържана тревога.

Пипнах подутите ръце на болната. Бяха топли, тя бе с температура и то висока.

  • Най-вероятно е реактивен артрит от инфекция – обърнах се към придружителката и после към мъжа: – Трябва да бъде приета по спешност в болница. Най-добре в Пирогов. Не мога да я приема в нашата клиника, защото няма осигуровка.
  • Не може, кърми бебе – каза мъжът и погледна към жена си.
  • Не трябва да кърми. Опасно е за нея и за детето – казах аз.
  • Аз разбира – каза той. Тревогата в очите му се сгъсти. Не знаеше какво да прави. Въпреки че се опитваше да не го показва, изглеждаше отчаян, объркан, безпомощен, уплашен,.

Примирена, отпаднала, в някаква степен безучастна към нас и обстановката в кабинета, болната чакаше нашето решение. Само като споменахме за бебето се оживи за минута и отново се отпусна на ръката на мъжа си. Той не смееше да помръдне, за да не усили болките й.

  • Ще захраните бебето с бебешки храни – казах аз.
  • Няма кой да го гледа – погледна отново към жена си той.

Тя кимна и отново се отпусна.

  • Сами ли живеят? – попитах придружителката.
  • Сами са, без близки. Живеят в общежитието за бежанци – отговори тя.
  • Какво работи мъжът?
  • Каквото намери, обща работа. По цял ден… – отговори тя.
  • За бебето не мога да помогна. За майката ще се обадя на шефа на Пирогов – казах аз.
  • Аз ще говоря с приемния кабинет на Вътрешната клиника – каза придружителката. – Лошото е, че нямаме ревматолог в Пирогов.
  • Ще дойда да я консултирам на място. Без хонорар, без нищо. Кажете го на шефовете, важното е да я приемат по спешност – казах аз.
  • Да си платим, докторе – каза придружителката.
  • Не им ща парите. Да ѝ купи лекарства с тях.
  • Не може така – каза тя. Мъжът извади от джоба си няколко смачкани банкноти и остави на бюрото ми двайсет лева.
  • Абе, не ги ща тез пари! – сопнах им се аз. – Да ѝ купи лекарства или храна за бебето!
  • Трябва да си платим – настоя тя.
  • Не е там работата. Важното е да помогнем на жената. Ако има проблеми, обадете ми се да говоря с шефа на Пирогов – дадох визитната си картичка на придружителката и ги изпратих до вратата.

Мъжът благодари и поведе жена си по коридора. Тя се подпираше на ръката му и пристъпяше с усилие. „Дано да не колабира!“ – си помислих.

 

…Не се обадиха, не ме и потърсиха – месец от тогава.

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post МАРИН МАРИНОВ
Next post ДИМИТЪР ТОМОВ / РАЗКАЗ