Благовеста КАСАБОВА

Романът на Здравка Евтимова „Резерват за хора и вълци“ е пълнокръвно, автентично, образно-метафорично отражение на реалната ни действителност днес. Герои и събития в него са описани с изострена наблюдателност, тънка чувствителност към суровите изпитания, пред които са изправени участниците в повествуванието.

Действието в романа се развива в Радомир, по-точно в крайния му квартал Старо село. Случващото се в житието и битието на неговите жители е пресътворено неподправено, психологически съзвучно на преживяванията на героите. Достоверността на характери, действие и поведение на персонажа подсказва за реалността на течащите житейски процеси в многопосочните им измерения. Събитията и случките от всекидневието на квартала са мозаечно разположени, но подредени в рамката на своеобразна батална картина.

На преден план Здравка Евтимова извежда психологическата нагласа и нравственото поведение на два типа човешки характери, мисленето и действията им, житейската им философия, ценностната им система. Покрай тях, макар и малко по-периферно, и на населението на Радомир – „забравена гънка от географията“. Постъпките на водещите действието лица се извършват предимно при гранични състояния на сблъсъците. Мисля, че само един надарен художник е в състояние на пресъздаде така ярко художествено както грозното лице на действителността в сиво-тъмния резерват – Старо село, така и човещината, обичта, подсъзнателния порив към доброта и красота.

В разказа за хората и вълците от най-стъпкания радомирски квартал има особена симбиоза между лирично и епично, между драматично и живописно. И тази симбиоза е крайъгълния камък, върху който авторката изгражда сюжета. И още – емоционално акварелното описание на природни картини и състояния, втъкани в канавата на повествувателната история. Ще цитирам само няколко изречения, за да се разбере за какво става дума: „Снежинките като малки трохи облаци, най-сетне успяха да се доберат до улиците, покривите и градинките, с дълги пръсти сресваха и боядисваха в бяло. Защото дори облаците, които в никакъв случай не са хора, не желаят да бъдат самотни и да тъгуват и, защото само те можеха да превърнат небето над Радомир в гнездо на звезди“. Цитатът е само един детайл от красивото символно и лирично интонационно описание. Епичната нишка е разгърната в картината на хорото на Тодоров ден и омагьосващата музика, лееща се от тромпета на Валя, която свири до бога, от тъпана и акордеона, музика, която възпламенява и хорото. „Мелодията от тромпета на Валя смая народа и той спря да обръща каменарките“… а хорото се връщаше при народа цялото от злато, силно и яко.“

В романа ще открием и естествено изграден синтез между романтична и сурово реалистична естетика. Романтично емоционална енергия излъчват образите на Христо – синът красив и неудачник на билкарката-лечителка Елена, мъжът й Дамян, красив и с побелелите си коси, внучката Дамянка и нейния най-близък и единствен приятел Васко циганчето, синът на музикалната вълшебница Валя. Образите на двете деца са завладяващи в наивната си чистота, искрена преданост един към друг; образите на духовното и красивото – макар и все още неосъзнато, което носят в себе си. Представители на реалистично суровата естетика са Димитър Рижия и Елена – билкарката-лечителка. Двамата са и в центъра на случващото се във всекидневието на Старо село. Образът на билкарката-лечителка се родее по сила и мощ с някои от женските образи на Талев, Георги Караславов, Антон Страшимиров, но и се различава от тях като психика и морал. Зад неугледната външност на билкарката – проходил гръмоотвод и не по-дебела от водосточна тръба, се крие човешко сърце, вълшебна ръка, която в критични моменти спасява животи, даже и живота на най-върлия си враг.

Рижият Димитър с оранжево яке и оранжев пуловер и коса с цвят на фреш от моркови, е жесток, алчен, с първосигнална психика, издевател на цялото ошмулено до шушка квартално население.

Силното въздействие на „Резерват за хора и вълци“, на атмосферата в него, на разтърстващите моменти, често спохождащи Старо село – „уж квартал, а името му селско, най-стъпканото място, най-утрепаното, където мизерниците се влачат по улиците, нищо не виждат и не чуват, само се оглеждат да не седне някой риж до тях“, идва в не малка степен и от образно-метафоричните детайли, които писателката умело уплътнява и обогатява характеристиката на героите си. Така откроява по-осезаемо красивото и грозното в тях и около тях, жестокото и човешкото в тях. Детайлите в известен смисъл подпомагат цялостното оформяне и на визуалното им възприемане, а и възприемането на събитията, фактологията, идентичността им. Примерно образът на Дамянка, наследила дарбата на баба си, е жив и самороден вътрешно и външно – подскачащо по улиците „бълха дете, хубаво като дядо си, но с очи, в които ковач може да наостри ножа си“. Васко – синът на Валя, е магарешки трън, който свири до припадък, но все не успява да нагоди мелодията, в която иска да излее обичта си към Даме Дамянка.

В романа „Резерват за хора и вълци“ Здравка Евтимова изправя един срещу друг билкарката-лечителка Елена и Димитър Рижия – човекът срещу вълка, човещината срещу вълчата жестокост и погубващата алчност, бездушието срещу облагородяващата роля на красотата в изкуството. И един до друг – Дамянка и Васко – любовта, топлината, човешка грижа за ближния, волята да устояваш пред най-мъчителните изпитания и да останеш верен на себе си.

В епичната битка, макар и периферно, участват и представители на местното население, облечено от втори шанс, мимикриращо при всяка опасна ситуация, и оцеляващо в крайна сметка. Прониквайки в същността на събитията, разтърсващи бедняшкия радомирски квартал, населен с хора и вълци, авторката прониква и в същността на самото явление, което не е прецедент, а съпътстваща живота и на други малки, все по-западащи, български градчета.

В белетристичното повествование се разгръщат характери, тематични кръгове, мотиви; откроява се по-осезаемо художественият замисъл; прекрояват се съдби, повлияни от превратностите на времето и обвързани с хрониката на деня. И някъде на фона на живописната акварелна картина на радомирския краен квартал се прокрадва тънка ирония, едва доловима, интонационно някак си добронамерена, присъща на населението от този край. Тя внася живителна струя при възприемането на натоварения с драматични сблъсъци текст.

Романът е замислен и композиран така, че да може да се открои по-видно художествената-идейна мотивировка и – лечителката-билкарка Елена да поеме върху себе си безпощадните удари на съдбата, ударите под кръста, нанасяни не само от първосигналния й риж враг, но и от Сияна – жената на сина й неудачник, с романтична душа, посветил й живота си, а тя го напуска, заради вълчето богатство на рижия Димитър. Понася върху себе си и ударите, макар и не така свирепи, на съкварталците си, да споменем близначките Дида и Дона, неизменен персонаж на всяко провинциално градче у нас. Макар и лица от миманса, те са живи, колоритни, предизвикателни, отстояващи вярванията и нравите на предшествениците им.

Мисля, че романът „Резерват за хора и вълци“ е своеобразен връх в романните повествувания на Здравка Евтимова и този връх е достигнат с помощта на българското слово, обагрено с цветовете на дъгата, мъдро, дълбоко като философия, близко до народния говор на населението от този край. Лирично-епичната – някъде и баладична – интонация на изразните средства, иносказанието, символите, притчите – ще спомена превземащата притча за самотата на Господ, който се умилостивил и пратил на човека другарче, за да не бъде самотен като него.

Романът притежава още много художествени достойнства, постарах се да отбележа най-знаковите. Според мен останалите читателят ще открие сам. Но ми се иска още веднъж да спомена накрая за удивителната галерия от уникални образи, неповторимо самородни, всеки със собствено излъчване, собствен възглед върху нещата от живота, собствено светоотношение. И всички брънки от радомирската народопсихология, а защо не и от народопсихологията на цяло българско, осеяно с подобни на Радомир градчета, по чиито улици дерибейства местния риж Димитър, но колко от тях имат вълшебна билкарка-лечителка, която да лекува тежките им рани. Лично аз не съм чела през последното десетилетие роман, зареден с такава идейно-художествена енергия, с такъв български дух и с такъв български език, като романа на Здравка Евтимова „Резерват за хора и вълци“.