За онези, които по някаква причина стоят извън въздействието на значещото слово, ще се стори невероятен казусът на образователното министерство днес. Не става въпрос за честата смяна на министри и кабинети, за експерти и съветници, за наредби и закони. А за отказа от диалог с учители и писатели, които все още се опитват да съхранят добрата дума и да я оставят за поколенията. И за някои решения, противоречащи на здравата логика.
В публичното пространство обикновено конфликтът възниква и назрява, подклаждан от родители и журналисти (еднакво далече от корените на истината). Все на някого му се струва, че децата са натоварени и учат твърде много (което на практика не отговаря на действителното положение заради занижените изисквания към полагащите изпити на външното оценяване след 7. клас и на матурата след 12.). Изхвърлиха се с лека ръка автори и произведения с висока художествена стойност (заради това, че били обемни) и на тяхно място се настаниха най-кратките (не казвам, че не заслужават внимание, но все пак не са единствената алтернатива). Литературата след 50-те години на ХХ век е непозната територия за подрастващите (дотолкова, че те с изненада питат дали наистина и днес има писатели).
Несменяемите директори на училища като вездесъщи феодали забраняват влизането на творци при учениците и много от тях дори се ужасяват от мисълта, че подрастващите биха могли да отидат на премиера на нова книга или на среща със съвременен творец (та това не е футболна звезда!). Ако учителят все пак си позволи да излезе вън от програмата и направи паралел със съвременното положение в страната, му се връчва констативен протокол. Важното е децата да не запомнят едно име на писател повече или да прочетат някоя новоизлязла книга (вън от канона). Веднага започват анонимките на родители и дискусии в ефира. Да не говорим за това, че библиотечният фонд е остарял и литераторът почти няма възможност да се пребори с бюрокрацията и да издейства закупуването на някой съвременен автор.
Може би картината е още по-отчайваща, но все пак ми се иска да отправя погледа на хората от средното поколение към възможния изход от това положение. Писателите знаят, че от книгоиздаване у нас не се печели. Но може да не се загуби, ако дарят от своите книги на училищните и читалищните библиотеки и така успеят да отидат до младите хора, които от любопитство (или под въздействието на своите преподаватели по литература) биха стигнали до посланията на техните произведения. А би могло да се регламентира и закупуването на определен брой книги чрез издателствата.
Във времето на модерните смартфони, таблети и четци все още има ученици с обич към книгата. Може и да не са толкова много – но ги има. Те не се заблуждават като родителите си, че резултатите на изпитите са реални (понеже виждат как се пишат положителни оценки за отрицателни знания: при 16 от 100 точки седмокласниците стават гимназисти в престижни училища, а при 24 от 100 точки зрелостниците си вземат матурата и с тази оценка влизат без изпит в който си искат университет). Далече са от мисълта, че крещящите заглавия в пресата за тяхната подготвеност за живота отговарят на действителното положение. Днес, когато три университета се борят за един студент (а не – няколко десетки – за едно място), утрешният ден винаги изглежда сигурен (поне по отношение на влизането през широко отворените врати за получаване на платено и често неподплатено със знания висше образование). Не, не говоря за корупция – тя в случая не е необходима. Просто се провеждат и платени изпити почти всеки месец – за да се изпразнят родителските джобове и да се отчита висока успеваемост на хора, много от които не са прочели и една книга в училище.
Какво се очаква от писателите в тази тревожна обстановка? Може би пак е дошло времето да се напомни на обществото, че начело на промените винаги са стояли мислещите личности, които си служат със словото. Които живеят със словото. И разчитат на словото. Като хора на духа точно писателите трябва да застанат срещу прагматизма и полицейщината в училището като институция, подготвяща младите хора за живота.
Всеки действащ учител има своята визия за авторите и произведенията, които трябва да влязат в учебниците и христоматиите. Крайно време е подрастващите да се запознаят с имената и творбите на своите съвременници и да се отнасят с уважение към все още живите творци (а не текстописци на вулгарни и пошли чалга текстове). Родителите са на мнение, че децата не трябва да учат наизуст поучителни стихотворения, за да не се уморят (а всъщност много бързо наизустяват неприличните думи на лишените от смисъл и монотонни „песни“ на някои безмозъчни изпълнители). Въпрос на избор (но не на училището, а на дома).
Да сте видели пълен стадион с „фенове“ на някой поет? Или да се дават десетки левове за закупуването на една книга? Обикновено издаването на поредния том е въпрос на огромни сметки за свиване на домашния бюджет. Мълчи се с години не защото няма какво да каже, а как да намери средства за излизане пред публиката.
Далече съм от мисълта, че всичко, което се появява на книжния пазар, е еднакво достойно да влезе в училище. Но съвременните писатели имат право да застанат до своите предшественици и да заявят правото си на живот днес, тук и сега. Не бива да се остава в едно затворено общество, в което само се подаряват книги на приятели и близки. Написаното остава, когато отиде при хората; когато книгата се превърне в провокация и се опита да промени мисленето (а защо не – и битието?) на някого.
Може би наистина обществото става все по-бездуховно. Но духът на писателя все пак е жив и продължава да търси път към светлината на значещото слово. Ако в екипите за изработването на програмите се включат и писатели, може би положението ще се промени поне малко. Не е невъзможно това да се случи. Нужно е само да се положат усилия и да се постигне съгласие.
Иначе страната ни пак ще си остане да подсмърча на опашката след поредното световно изследване за грамотността на младите хора. И пак някои треви ще искат да изглеждат като дървета в очите на невежата тълпа.
Нека се каже: стига! на заблудите. За да се продължи напред и нагоре. И най-сетне съвременният писател намери своето достойно място там, където отдавна би трябвало да бъде. Защото утрешният ден започва от решенията, които се вземат днес.

Красимира Кацарска