Светозар КАЗАНДЖИЕВ

Мнение на един родопчанин

За малко осведомените ще напомня, че Рожен не е връх. Рожен е седловина, през която са минавали и ще минават керваните на историята. Тук са пирували вакханките на Дион (Дионис), отдъхвала е конницата на Александър Велики и Октавиан Август, през 447 година Атила е слушал в захлас родопски песни на път за Константинопол, святкала е ризницата на Момчил, тук е точил ятагана си Джадит Али паша, окървавил Чая, капитан Петко войвода, Пейо и Кольо Шишманови са развявали знамето на свободата… Освен всичко останало, след Берлинския конгрес от 1878-а, през Рожен е минава границата между Османската империя и Свободна България, разкъсала сърцето на планината на две. Въпреки това, а може би именно, Рожен се приема и като връх – от най-високите в Родопа. Връх не в географския, в духовния смисъл. И все пак, Рожен е престолнина на песента!

Този връх и тази престолнина, събрала като във възел духът на България, това лято (2023-то), беше залята от крокодилски сълзи и свлачища хули, заради 111-метровия пилон и националния флаг. Омразодумницата беше организирана така, че освен към горчивия срам и самоунижението, тя ни върна и към най-уродливата форма на нихилизма, скрита под мантията на ужким богуугодни и национално полезни дела. Смешен плач се носеше над поля и гори, примесен с клетви против разорани ливади и похитена природа, срещу „някакъв” ябанджия от Търновско, патентовал идеята за пилона, та ако щете и против примата на българската естрада…

Легиони от „умни” и „красиви” бяха призовани от тръбата на завистта и нахъсани към социалните мрежи да свиркат, „плачат” и проклинат не само съборът, а и Родопа, не само трибагреникът, а и отечеството. Според тях беше кощунство да се забива някакъв бутафорен пилон, ненужно висок, чак до небето, и на него да се окачва трицветен „парцал”. Приличал им на онзи, другия, около който се кълчат лековатите им мисли и още по-лековати спомени. Внушаваха ни, че пушилката „Рожен” е резултат на азиатска мегаломанщина, обсебила и без друго оглупялото ни народо население.

Талазите идеха от север и юг, от запад и изток, за да подскажат, че България е болна от рак. Рак на морала и интелекта. И в тази деятелност надминахме себе си, без да изненадаме някого. Самоунижихме се отричайки историята, държавността, фолклора, традициите, животновъдството… Покойният гайдар от с. Гела Дафо Трендафилов казваше: „Какъв овчер ще си без гайда, все едно войвода без пушка?” Така е пребъдвала планината. Зиме е поемала стадата (стотици хиляди глави) към зелените поля на Бяло море, лете ги е завръщала в горите на тиферич. Но какво от това! Стана ясно, че за една малка част от българския народ с „особени белези” – отвън и отвътре, татковината е „тази страна”, народът „това население”, а знамето, което и днеска нашепва: „Българийо, за тебе те умряха…” – трицветен „парцал”.

Някой някъде бе писал: „Глупостта е непобедима”, сякаш е имал предвид нашата. Свидетели са ми всички отцеругатели и майкопродавци, нахвърлили се като хиени върху изпосталялата плът на Родопа. Тя обаче ги гледаше великодушно, съжаляваше ги и гръмогласно мълчеше, затруднена да асимилира толкова жлъч. Представи си, драги читателю, всичкия този срам, този позор, беше заради омразата към президента на републиката, който за „умните” и „красивите” е „зелен чорап”, „льотчик”, „путинист”… Така смятат хората с „особени“ белези, нека. А утре, да ги попитаме, когато той няма да е държавен глава и друг възкачим „на коня”, пак ли ще завият срещу Роженския събор като вълци към месеца? И ще винят родопчани, че не застават на тяхна страна?!

Нека се позовем на паметта и да припомним отново, че през 1898 година свещеник Ангел Инджов (Комитата), славейновец, който е на служба в с. Соколовци, се застъпва пред турския аскер да „отвори” границата за празника „Паталей” („Св. Панталеймон”), за да се срещнат на седловината родовете от двете страни на вражата ивица земя. „Ако не друго, казвал Комитата, ние, българите, ще изпем своите песни под родно небе”. Така възниква Роженският събор.

Преди 125 години родопчани са имали доблест да кажат: „Ние българите!”, а днес вие нямате смелост да го повторите! И друго, загрижени за своите грантове и похвално потупване по рамото, пропуснахте най-важното – духът на Родопа. Нямате си представа колко пъти тя е давена в кръв, палена, изгаряна, умъртвявана и разкъсвана от меча на завоевателя, и все възкръсвала като птицата Феникс. Необходима е интелигентност, за да се знае това. Грамотност да се надникне в тайния свят на знаците, изсечени върху историческия гранит. Великодушие да се оцени миналото, славата и безсмъртието на планината. И понеже не всекиму е дадено, мнозина останаха на нивото на махленски хулители и клепчии.

Смешният плач на тези, които обичат повече властта и парите, отколкото отечеството, ми звучи като срамежливия шепот на украинците, „сражаващи се” за родината по плажовете на Българското Черноморие. В поведението на едните и другите има нещо подло, бих казал цинично – да ядеш и пиеш на чужда софра и да злословиш по адрес на домакина, как да го квалифицирам по-иначе, за да не наруша вашето храносмилане!

Въпреки хулите, клетвите и плювните, главният организатор на Роженския събор Симеон Караколев, „посади” 111-метровия пилон в сърцето на планината, а президентът на републиката, в присъствието на десетки хиляди съборяни, издигна националния трибагреник високо над България. Днес той се вее в ръцете на вятъра и ще се вее години напред, за да напомня на попътно минаващите или нарочно дошлите на седловината да чуят песните на Родопа, че стъпват върху свещена българска земя, малък отрязък от 111-кв.километровата територия, намиращ се непосредствено до сърцето на Майката Родина.

Вечер, когато звездите слязат ниско над планината, знамето ги обгръща в топлата си прегръдка, както обгръща българите-шампиони в различни краища на света. Националната ни светиня, сътворена от три цвята по идея на Георги Раковски, гони с плясъка си лошите мисли и подли ръчички, опитали да осквернят духа и надеждата, заложени в нея.

Един познат „лампион” откровено заекна: „Аз не съм горд с националното знаме, гордея се с умните българи”. Казвам заекна, защото той лъже. Българите, с които иска да се „гордее”, прославили отечеството, още със слизането от самолета, развяват националния флаг или тръпнат на подиума, докато се въздига под звуците на „Мила Родино”. Ослепен от омраза, той няма как да забележи сълзите на радост в очите на истински умните и безумно смелите българи, прегърнали знамето като мечта.

Такива са лампионите с „особени белези”, изгарящи от жажда за власт. За тях няма светини, отечество, племе, национална гордост, отвръщат се от всичко, което им напомня за корена, смятат, че са гражданин на света. Приемат парите за свой господар. Лампионите са просто слуги. Лесно разпознаваеми, като предателя. Затова трябва да бдим! Те изтръпват от радост, когато ги забележат, когато техният вой провокира някакво оскърбление по адрес на България.

Така беше със статията на „Дойче веле” и коментарът на „Франс прес”: „Една щръкнала мачта в планината на Южна България превърна най-бедната държава на ЕС с най-висок флагов пилон в общността. Този факт изпълва едни хора с гордост, други с подигравки…”. Дедите на същите тези, които днес ехидно ни се присмиват, преди 145 години свикаха Берлинския конгрес и откраднаха Свободата на Родопа. Същите те, с бели ръкавици и златни ливреи оковаха планината във вериги и отново я хвърлиха в османските зандани за 34 години.

„Умните” и „красивите” имат най-голям интерес от разделение в бществото. Само тогава могат да се докопат до власт, притичвайки и пропълзявайки край ъглите. Сакралните „Обединение” и „Ние българите” са празни думи за тях. Ето защо родопчани не пожелаха да ги последват, без значение дали вярват в Христос или в Аллах. Те почитат своите богове, но прегърнати на върха, много повече обичат Орфей. Затова песните, гайдите и хората им са тъй прочувствено вдъхновяващи. Затова преди 125 години създават Роженския събор. И искат всеки да знае, че тук пеенето и свиренето е въпрос на чест и достойнство, ако щете и на принадлежност към племето. А що се отнася до знамето, то винаги е било в нас, потрепвало е над разголеното сърце на Родопа, пламнало на седловината, готово да изпее или изплаче песните на България.

10 август 2023 г.