Боян АНГЕЛОВ

На прага сме на 24 май – празник свещен и светозарен. Празник на богоносното българско слово, озарило света с нетленната си  обаятелност. А съвсем наскоро (преди няколко месеца само) се навършиха 1130 години от Преславския събор, станал върховно събитие за Първата българска държава и за България въобще като държава. Тогава цар Борис Покръстител сваля от трона първородния си син Владимир Расате, защото дръзнал отново да върне езичеството в пределите на Отечеството. Борис ослепява Владимир, хвърля го в тъмница и на негово място възкачва на царския трон третия свой син Симеон – човек храбр и любомъдър, изучил философия и дипломация в прославената Магнаурска школа на Константинопол. И други българолюбиви дела извършва Борис на този Събор – прогонва византийските духовници и на тяхно място поставя българи, премества столицата от Плиска в Преслав, обявява българския за официален църковен и държавен език навсякъде в царството ни.

Това духовно дело поставя началото на Златния век за родната култура. Прилежно е описано в хрониките на Регинон – абат на Прюмския манастир. Ала най-пространно за събитието на събитията – раждането на българския език – пише Йоан Екзарх в своя авторизиран превод на „Шестоднев“ от Василий Велики. Изявил се като най-ерудиран философ на Симеоновия век, Йоан Екзарх превежда и „Небеса“ от Йоан Дамаскин, ала в тези класически творби на византийската богословска литература внася поредица от оригинални интерпретаци и концепции. Този български средновековен   писател и философ създава категориален апарат, използван от по-късните славянски теоретични мислители. Йоан Екзарх поставя началото и на антропологическото направление в българската философска култура, намерило през епохата на Възраждането ни продължение, изразено чрез концепциите на д-р Иван Селимински и Любен Каравелов. Най-стар препис на българския „Шестоднев“ е Хилендарският от 1263 година, а познатите още 48 преписа доказват огромната  популярност на това произведение през Средновековието.

Като представител на апофатизма, според който Божието битие е вечно, абсолютно и неопределимо, Йоан Екзарх се явява продължител на идеите, наследени от Филон Александрийски, Климент Александрийски и Псевдо-Дионисий Ареопагит. Българският средновековен писател се противопоставя на античните мислители и обвинява в неправомерност техните космогонични и есхатологични схващания. За да защити сткарозаветното „Битие“ той порицава древните философи, защото теориите им се противопоставят една на друга, отричайки се взаимно. Йоан Екзарх не се страхува да се противопостави дори на Аристотел за схващанията му за лишения от материя пети елемент и за вселената, която не е възникнала и не може да бъде унижощена. Сравнява тези разсъждения с морската пяна, разпръскваща се, преди да придобие форма. Йоан Екзарх влиза в спор и с Платон в стремежа си да докаже несъстоятелността на трансцендентния свят на идеите, защото творец на материята е Бог и от нея създава всички подобия и форми. Философската проблематика, застъпена в „Шестоднев“ и „Небеса“ кореспондира с аспекти от почти всички значими антични учения – натурфилософия, атомизъм, платонизъм, перипатетизъм, гностико-дуализъм, манихейство, неоплатонизъм… През годините на нашето Възраждане тези творби стават прозорец към наследството на една далечна епоха. В своята публична лекция „Епохата на Симеон Велики или златният век на българите“, произнесена в салона на централното Болградско училище на 24 май 1868 г. и отпечатана в първия брой на сп. „Общ труд“, Тодор Икономов определя Йоан Екзарх като най-големия фирлософ на Първото българско царство  и го поставя веднага след солунските първоучители и св. Климент Охридски по заслуги и ерудиция: „Всичко – пише той – що не се находи нито у Василия Велики, нито у Севериана Гевалски, нито у Йоана Златоуста – всичко това принадлежи на Йоана Екзарха. Той никак не пренебрегвал при това и древните елински философи, изучавал Платона, Аристотеля, Талеса, Парменида, Демокрита, Диогена…“

Превърнато от Борис Покръстител в официална религия, християнството става главна причина за тясното взаимопроникване на българската и византийската култури. Св. Константин Кирил Философ дава първото в славянската литература определение за философията. В него ясно се очертава влиянието на платонови и аристотелови съждения, които идват чрез посредничеството на неоплатоника Порфирий (235 – 305). Дейците на Българското възраждане високо ценят и делото на Св. Климент Охридски, защитник на монотеизма и автор на ценни творби с агиографски и богословски характер. Във своя първи брой възрожденското списание „Български книжици“ (излизало в Цариград от 1858 до 1862 г. и редактирано от Димитър Мутев) отпечатва житието на охридския архиепископ Теофилакт за св. Климент.

Сияйното българско слово намира своята благодатна почва под покровителството на първите наши архиепископи. А те са: Методий – рожден брат на св. Константин Кирил Философ и възвисен за архиепископ на Моравия Панонска; Горазд, ръкоположен от Методий и изгонен от немския епископ Вихинг; Климент – епископ на Тивериопол и по-късно упълномощен от цар Борис да управлява духовно третия дял на Българското царство (от Солун до Канина река); Доростолският епископ Дамян, при когото църквата ни става автокефална, а той е обявен от император Роман Лакапин за патриарх Български; Герман – духовен управител на Воден и Преспа; управителите на Ахрида (Охрид) Филип и Йоан…

Създателите на българското слово не само превеждат от гръцки най-важните християнски творби, но и страстно защитават чистотата на православната вяра. Методиевият ученик Константин Преславски превежда „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски (273 – 303), известен като Бащата на православието. Този авторизиран превод е своеобразна рецепция на разгорялата се през III в. остра политическа борба между мистицизма и рационализма, довела до утвърждаването на Никейския Символ на вярата. Християнската антиномия за единството на Бога и троичността на неговите образи, проявяваща се в монотеизъм, свързан с тритеизма, в зората на появяването си става почти непреодолима за осмисляне. През първите векове на новото летоброене широко разпространение придобива субординисткото учение, градиращо ипостасите на Св. Троица. Подчиненото положение на Бога Син спрямо Бога Отец, както и подчинението на Св. Дух на двата предходни ипостаса, съчетано с предписанието на всичко възвишено, ценно и честно като притежание на Логоса, разкрива тясната обвързаност на антични философски концепции като източник на това раннохристиянско направление. Най-видните му представители изграждат строга субординация, насочена и против разпространеното тогава монархианство, приемащо, че Иисус е обикновен човек, изпълнен с Божествена мощ. Стремежът към рационализиране на догмата за Св. Троица намира завършен израз в учението на Ориген, а преди него Ириней Лионски прави опити да докаже единството на демиурга с християнския бог. В Оригеновата догматична теолого-философска теория се съдържа възгледът за раждането на Бога Син от Бога Отец като непрекъснато продължаващ акт. Така с помощта на античния идеалистически рационализъм традицията да се обявява християнството за логически акт е доведена до виртуозност. И на фона на ожесточената разпра между субординисти и монархиани се налага учението на Арий, защищаващо трансцендентността на Бога и неговото неучастие в раждането и триипостасната разчлененост. Арианството отрича равенството между Син и Отец, причислявайки Иисус Христос към сътворените същества, ала притежаващ превъзходството да бъде създаден по-рано от всички и всичко, и всичко да е създадено чрез него.

Българският превод на тези слова са написани с възторжената цел да докажат непогрешимостта на православието, тъй като победата над  арианската ерес по време на Първия никейски събор през 325 г. всъщност е олбявена за тържество на фидеизма над рационализма. Съставеният от Първия събор и допълнен от догмите на Втория константинополски събор Символ на Вярата помага не само за укрепването на Византия като империя, но служи и за полагане основинте на православното направление в християнството. Приемането на догмата за раждането на Богя Син от Бог Отец като „неизказана“ тайна, неспособна да се обясни от несъвършения човешки разум, ляга в основата на Никейския символ.

***

Честването на 24 май като Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура, и на славянската книжовност идва от далечното Средновековие, за да се впише във възрожденския „Месяцослов или календар вечний“ на панагюрския войнуган Велко Королеев (1798 – 1903). Той разбира за този ден (11 май по стар стил), докато бил на служба при княз Стефан Богориди и Гаврил Кръстевич. От двамата велики българи и от стари книги ръкописни научава Королеев, че Методий и Константин-Кирил Философ са братя едноутробни и родом българи от град Солун. Тиражът на книгата е внушителен – 3000 екземпляра. Респектиращ е и обемът – 199 страници. Королеев състявя този календар повече от десет години, а за успешния завършек на делото помага и близостта му с богатия бегликчийски род Чалъковци, търгуващ от десетилетия с животни в Цариград и ползващ се с широки султански привилегии. Спомоществовател на „Месецослова“ става и епископът на българската църква в Цариград Стефан Ковачевич, дарил 200 гроша за обнародването на „Вечния календар“. Знатни цариградски българи също помагат за изданието – Атанас Гранитски, Димитър и Георги Тошкович, Гавраил Муравенов, Георги Золотович, Димитраки Гешооглу… С голяма почит Велко Королеев се отнася към двама негови съграждани – Кръстьо Червенков и Тинчо Варляков – оказали особена помощ при отпечатването на книгата. Колкото очарователно, толкова и естествено е присъствието на десетки панагюрци, подкрепили с лепта от 4 до 20 гроша начинанието на Королеев. В спомоществователския списък виждаме имената на: главния учител Йордан Ненов, на неговите прилежни помощници Марин Дринов и Нешо Бончев, на учители и ученици от класното училище, на свещеници и търговци, на занаятчии и скотовъдци,  на калфи и чираци… И „Календар вечний“ става отворен духовен прозорец за знания и благочестие в онези злощастни за народа ни години. В обширния си предговор Велко Королеев е записал: „…Но ви моля, Вас учителите и Вие учениците, чеда на България, да приемете тази книжка и да ми простите за написаното, колкото и да има грешки, защото когато ние учехме в ония тежки времена, нямаше в България нито едно училище или един образован учител, който да ни изучи. Предаваха ни само Буквар, Часослов и Псалтир и всичкото ни преподаваха повърхностно и аз недостойният изучих само Буквара и Часослова, и да мога да пиша правилно не можах да се науча, та затова може да има много грешки…“

Делото на солунските братя Кирил и Методий, признати за светци от православната и католическата църкви, въздигнати и като покровители на Европа, е наша нетленна национална гордост. Създадената от тях глаголица, приличаща на надвесен към земята сладоносен грозд, и сътворената от учениците им българска кирилица, наподобяваща изпъстрена с цветя уханна градина, са най-ценното ни достояние. Не е случайност, че българската кирилица е призната за една от трите азбуки на обединена Европа, наред с гръцката и латиницата. Нима не трябва да сме горди, че създадената в България от Светите седмочисленици богоносна кирилска писменост и книжовност става основа на литературните славянски езици, че днес на нея пишат и четат близо 300 милиона човешки същества – в България и Русия, в Сърбия и Беларус, в Украйна и Казахстан, в Узбекистан и Монголия…

Когато ни е трудно, мълчешком повтаряме  „Азбучна молитва“, молейки се да бъдем избавени от „фараонска злоба“ и да получим „херувимска сила“ от словото българско, което е слово Божествено и слово Богоносно.

В този ден изпитваме духовната сила на българската книжовност. Посредством кирилските букви рисуваме надежди и зачеркваме омрази! Това е ден съкровен и сакрален, защото съдържа и тайнописите на добротворството. Да пребъде този ден!