Анжела ДИМЧЕВА

ФИКЦИОНАЛЕН СВЯТ, ПОРАЗЯВАЩ С ДОСТОВЕРНОСТТА СИ

За „Пазителят и Кобрата“от Йордан Колев (втора част от трилогията „Пазителят и Кобрата“)

 Шпионският трилър се появява сравнително рядко в родното литературно пространство. Често при него се преплитат елементи от психологическия роман и криминалния наратив. И ако в жанра на чисто криминалните романи или разкази в най-ново време имаме такива талантливи автори като Димитър Пеев, Донка Петрунова, Весела Люцканова, Георги Стоев, Павлина Павлова, Тео Буковски, то в шпионския жанр преобладават преводните заглавия.

Бих определила сюжетирането на Йордан Колев като български вариант на Робърт Лъндъм, който е признат за един от кралете на трилъра. Подобна на неговата поредица за шпионина Борн („Самоличността на Борн“, „Превъзходството на Борн“ и „Ултиматумът на Борн“) Йордан Колев е замислил своя поредица с главен герой Борис Николов, озаглавявайки трилогията „Хилядолетната битка“.

Първият том „Лабиринт“ е исторически и приключенски роман, който отвежда читателя до места в Сирия, свързани със християнството, като действието се развива в два времеви пласта – в миналото и настоящето. Тук сюжетът се завърта около няколко мистерии:  появата на белег на врата на героя, тайнствена пещера и лабиринтът в нея, трима тамплиери, натоварени с тайна мисия от Великия магистър на Ордена на храма след падането на Йерусалим в ръцете на неверниците в края на 12. век. Особена е ролята на тримата Пазители, които стават безсмъртни – един от тях е Борис.

Втората част от трилогията, озаглавена „Пазителят и Кобрата“, започва в България в наше време с тривиална житейска история на връщането на Борис в родното село, но зад всяка страница прозира психологическо напрежение, породено от миналото на героя. Той се чувства следен от американското разузнаване, притиснат от някаква неизмерима тайна, крие се, полага неимоверни усилия да изчезне. Шпионската история е вградена в любовна канава, тайни от миналото, повтарящи се агресивни действия от агенти от ЦРУ, които прилагат високите технологии, за да го сломят и да го накарат да говори.

По принцип основната задача пред писателя на шпионския сюжет е да завърже сложен възел от няколко интриги, които след това да разплете за удоволствие на читателя. Йордан Колев успява да ни изненада в този аспект, добавяйки нови и нови герои, ситуации, фабулни отклонения. Разказът се води от трето лице, но на моменти в курсив авторът дава вътрешния монолог на Борис Николов, който се наблюдава, самоанализира, визира бъдещи ходове на противниците в шпионската игра, дори любовта му към Невена подлежи на авторепликиране. „Какъв Пазител съм, щом се оставих да ме влачи течението и да чакам безметежно края?“ – изповядва се той.

Авторът го характеризира така: „Съдбата му беше определила роля, която нито бе предполагал, нито бе пожелавал. Нямаше право на мечти, на бъдеще. Но пък вече беше простосмъртен, като всички около него“. Борис непрекъснато си задава въпроса „Кой съм аз? Защо съм обречен да се събуждам за живот отново и отново, на различни места и в различно време? В какво съм съгрешил? Или с какво съм го заслужил?“.

Писателят умее да изгражда образа на всеки герой в течение на сюжета. Той не бърза с цялостната портретна, емоционална и психологическа характеристика на персонажите. Постепенно читателят визуализира цялостния облик на Борис, брат му Спас, агент Емили Евънс, дядо Митре, Невена, Девлин.

Заглавието на романа притежава символно значение – Пазителят е Борис, а Кобрата е ЦРУ в лицето на агент Евънс; отделни глави също носят алегорични или метафорични заглавия – „Игра на котка и мишка“, „Птичето излетя“, „В паралелния свят“, което също увеличава напрежението в интригата. Налице е и друг похват на автора – разказ в разказа, или по-скоро роман в романа: отделни епизоди от живота на Борис, случили се в първия том, са част от неговото амплоа на писател, като той записва на диктофон ключови моменти от своите приключения в Сирия. Тук, разбира се, важна е ролята на тамплиерите Ромен, Арну и Мишел, които разкриват скривалище и откриват свещени скрижали.

Йордан Колев притежава поетичен талант, вмъквайки в текста оригинални сравнения – „Мълчанието изпълни малката стая като радиационна мъгла“, или красиви описания: „Играта на синята светлина и сенките по стените на пещерата се превърнаха във великолепен танц“. По този иновативен начин шпионската операция се превръща в една мистериозна, но красива история, която на места е страшна, а на други ни зарежда с позитивизъм – въпреки сцените на разпити, отвличания, насилие, изтезания. И тук най-важен е въпросът за възкресението на героя, който винаги е оцелявал при всички схватки, атентати, взривявания.

Йордан Колев е пилот и неизменно в неговите книги се вмъкват и сюжети с летене, описани професионално, с кинематографична точност. Развитието на фабулата донася все нови и нови факти около досието Guardian of Secrets (Пазител на тайните), така че вниманието на читателя да не секва, защото „малките шпионски игри“ са всъщност епизоди от „голямата шпионска игра“ между Великите сили – САЩ и Русия. С майсторство са предадени техниките на разпити и изнудване чрез професионалния жаргон на тайните служби.

Романът притежава множество философски послания, като въпросът за вярата в Бог и божествената сила е основен: „Борис  видя за пръв път безсмислието на съпротивата. Трябваше да вярва. Това бе достатъчно. Вярата щеше да му покаже пътя през дебрите на този чужд, материален, първичен свят. В този момент той забрави за болките, за мъченията, за психическия тормоз, за абсолютната дезориентация в пространството и времето. Стана му леко на душата“.

Към края на романа сюжетът ни връща отново в топосите на първия том на трилогията в Сирия – с нови второстепенни герои, с екзотиката на Изтока, мъртвия пейзаж на пустинята, с автентичния зловещ вкус на войната, където се сблъскват интересите на руснаци и американци… И всичко това се случва заради тайната на пещерата и Лабиринта… Тук ни се разкриват механизмите на радикализация в ислямския свят – с методите на джихадистите, засадите, взривяванията и „грозната глава на войната“. Авторът умело използва военния жаргон, обрисува детайли от снаряжението, облеклото, психиката на действащи лица, като продължава да вмъква вътрешния монолог на главния си герой Борис: „Войната е забавление за откачалки. Тя е преди всичко смърт“. Предчувствията му са описани с емоционално-психологическа картинност и генерират напрежение в очакване на развръзката – това е особено видимо при нападението от  страна на руснаците и ликвидирането на американския отряд. Сюжетът навлиза в кулминацията на шпионската фабула и авторът я изиграва перфектно. Легендата за силата на живата вода, за безсмъртните посветени привнася магическо-тайнствен колорит на разказа. Раздвоението на главния герой, който е ту в ролята на Борис, ту се идентифицира с Исмаил, допълнително заплита интригата и проблясъците на миналото сгъстяват време-пространствения континуум. Кой и защо търси Светия граал? Загадката остава за третия том от трилогията. Защото Борис оживява отново, а Лабиринта все така крие тайните си само за Посветените.

Обобщаващите послания звучат афористично: „Борис отдавна бе разбрал, че куршумът не подбира. За него нямаше значение дали си доблестен воин, страхливец или старо куче, изяло торба сол на фронта“.

Радостно е, че на родния литературен хоризонт се появява такава книга – екшън шпионски роман, написан с образен език и достоверност на фактите. Сцените на бойните действия, двубоите в пещерата, хладнокръвната победа на Борис на финала са така майсторски визуализирани от автора, че са основа на готов сценарий за трилър от най-висок ранг.