РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Иван ГРАНИТСКИ
1.
Провидението реши да ме ощастливи с дългогодишно и плодотворно приятелство и познанство с един от най-големите български поети на XX век – Любомир Левчев. Личност, извънредно сложна и многопластова като талант, гражданска позиция и обществена активност. Тепърва литературните критици и историци ще разсъждават за впечатляващото му лирическо, есеистично и публицистично творчество, но е несъмнено, че през втората половина на XX век литературният процес и литературният живот са неразривно свързани с неговата личност и творческа активност.
Още първите книги на поета „Звездите са мои“ (1957), „Завинаги“ (1960), „Позиция“ (1962) и „Но преди да остарея“ (1964), предизвикаха голям интерес сред читателите и литературната критика. Но някои от лирическите сбирки бяха посрещнати и със залпов критически огън, а след излизането на „Интелигентска поема“ (1963) авторът дори беше обвинен в шизофренно раздвояване на личността от една високопоставена тогава политическа персона.
Нека припомним, че Любомир Левчев се появи на литературната сцена заедно с още неколцина ярки дарования като Никола Инджов, Владимир Башев, Стефан Цанев, Константин Павлов, Иван Динков. Много тясно приятелство свързваше години наред Любомир Левчев, Стефан Цанев и Константин Павлов. По-късно пътищата им се разделиха и по остроумната бележка на един друг поет Любомир Левчев емигрира във властта, Стефан Цанев в поезията, а Константин Павлов емигрира в себе си…
60-те години на миналия век положиха началото на социално-политически раздвижвания в българското общество, свързани с относително размразяване и демократизиране на системата. Процесите, разбира се, бяха общи за страните от бившия социалистически блок. В България вятърът на промяната най-първо бе усетен от споменатите талантливи поети. Тяхното творчество беше поредна ярка пулсация на индивидуално поетическо самосъзнание и представляваше продължение на енергията на поетите от 40-те години. Тук говорим за автори като: Никола Вапцаров и Богомил Райнов, Александър Вутимски и Валери Петров, Веселин Ханчев и Александър Геров, Иван Пейчев и Божидар Божилов…
След известни перипетии в професионалната кариера на Любомир Левчев съдбата му предопредели бързо възкачване в поредица от високи обществени и литературни постове – пръв заместник-председател на Националния съвет на Отечествения фронт, зам.-председател на Комитета за култура и председател на Съюза на българските писатели. Без съмнение най-плодотворен е десетгодишния период, през който Левчев оглавяваше СБП – става дума за годините 1979 – 1989. Време разломно и заредено със значителни социални напрежения и трансформации.
Напълно обяснимо за онова време бе привличането на най-талантливи личности – писатели, художници, архитекти, музиканти, актьори, режисьори, учени и пр. – във висшето управление на културата и образованието. Тогавашното политическо ръководство на страната ясно разбираше, че такава сложна материя като културата и образованието, трябва да бъде ръководена от най-подготвените в това отношение фигури. Именно тогава бяха издигнати като председатели на творчески съюзи ярки личности като: Светлин Русев – председател на Съюза на българските художници, Леда Милева – председател на Съюза на българските преводачи, Любомир Левчев – председател на Съюза на българските писатели, Любомир Кабакчиев – председател на Съюза на българските артисти, Георги Стоилов – председател на Съюза на българските архитекти, Александър Йосифов – председател на Съюза на българските композитори и пр. и пр.
Би могло да се каже, че периодът от началото на 60-те до края на 80-години на миналия век действително е Златен век за развитието на българската култура и изкуство. Затова най-голяма роля имат творческите съюзи и плодотворната атмосфера, която те създаваха.
2.
Някои нискочели пишмандемократи след началото на така наречените демократични промени си позволяваха да критикуват Любомир Левчев (както и другите споменати председатели на творчески съюзи) доста неоснователно и грубо тенденциозно. Главните упреци се състояха в това, че те са обслужвали политическата линия на властващата тогава комунистическа партия. Най-силните атаки се отправяха срещу Светлин Русев и Любомир Левчев. Бъдещите изследователи и историци ще могат да направят след време по-обективен и подробен анализ на това драматично десетилетие, както и на ролята и мястото на споменатите двама ярки творци…
През споменатия период художествените галерии в България най-щедро и последователно попълваха своите фондове с творби на стотици съвременни отечествени живописци и скулптори. Общите художествени изложби, които организираше СБХ, бяха мотор за разгръщането на редица плодотворни тенденции и пластически търсения на авторите. Художествената критика бе издигната на завидно равнище.
Същото може да се каже за литературната критика в изданията на Съюза на българските писатели (издателство „Български писател“, вестник „Литературен фронт“, списанията „Пламък“ и „Септември“), който разгръщаше удивителна енергия в популяризирането на творческата активност на най-талантливите български писатели. Особено трябва да подчертаем значението, което придобиха писателските дружества в Окръжните градове. Те издаваха свои алманаси, вестници и литературни издания. Подготвяха мащабни литературни четения, литературни десанти с гостуване на значими български творци и годишни обсъждания на литературната продукция.
Цяло десетилетие СБП организираше така наречените априлски литературни дискусии в Парк-хотел „Москва“, които се превръщаха не само в преглед на текущата литературна продукция, но и в лаборатория за споделяне на нови художествени идеи, проследяване на развойни тенденции в литературния процес и пр., и пр. Специално трябва да припомним поредица от гостувания на писатели от Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, ГДР, Румъния, Югославия, Гърция, Турция и редица азиатски и европейски страни, на които бяха представяни нови техни творби, провеждаха се задълбочени дискусии за връзката на културите и отделните творци и за взаимните им художествени търсения.
Тъжно е, че след началото на така наречените демократични промени, и литературната, и художествената критика бяха съзнателно неглижирани, постепенно спряха да излизат редица литературни списания и вестници и територията на критиката бе драстично ограничена и орязана. Но, струва ни се, това никак не бе случайно, защото новото време очевидно не се интересуваше от сериозните художествени и критически анализи, опасявайки се, че в тези анализи ще се появи критика на новите социални и политически процеси, които се представяха като необратими и едва ли не като последен стадий от разгръщането на световната история.
3.
Нека сега се върнем към поета Любомир Левчев. И най-големите му недоброжелатели не могат да отрекат, че заредената с философски послания и внушения поезия на Левчев ярко е осветила втората половина на XX век и началото на XXI век. Трябва да подчертаем естетико-художествения пробив, който поета извърши със стихосбирките си „Бавен марш“ (1984), „Седмата смърт“ (1989), „Пръстен от пръст“ (1999), „Пепел от светлина“ (2005), „Кон със зелени крила“ (2009). В най-силна степен именно този поет отразяваше бравурния дух на епохата. Той се интересуваше от трансформациите и невидимите процеси в общественото, индивидуалното и екзистенциалното време.
Най-ярко това проличава в поемата на Любомир Левчев „Островът и всичко останало“ (с репродукции от мегапроекта на художника Николай Майсторов), конструирана в девет части, които ни поразяват с изобилието на многопластови внушения – митология, история, многобройни философски препратки, алюзии, скрити цитати от световни поети и мислители.
Поетът се пита защо историята не е позволила да се осъществи благородната идея за Острова на слънцето, мечтаната Аркадия, новата Атлантида, съвършеното утопично общество или държава (на духа), за което са мечтали векове наред Томас Мор и Томазо Кампанела, Сен Симон и Шарл Фурие, Маркс и Енгелс, Каутски и Бернщайн… Въпреки огромните усилия на най-светлите умове на човечеството, въпреки безбройните жертви, неизчислими страдания и сътресения, обществото на социалната справедливост, братството и равенството, все още изглежда непостижимо. А защо, щом неговата главна цел е да въздигне Човека като самоцел на социалното развитие, постигната мечтана индивидуална свобода и нравствено съвършенство?
Авторът наблюдава рисунките на историята (алюзия за Блес Паскал), загадъчните знаци, образите, които тя налага като неотменен печат върху душата на отделния човек и на цели общества. Мержелеят се полудевойки, полуриби, полуптици, реални исторически личности и митологически образи, хилядолетията летят, а лирическият герой не различава гласовете им. Може би защото рисунките са полагани върху менливия океан на времето. Възправен на глобалния бряг, поетът чува гласовете отвъд и гласовете, идещи от бъдещето, но не успява нито да ги запише, нито да разбере тайните им кодирани послания.
Любомир Левчев се пита защо „корабът на нашето предишно заблуждение“ не само не е разбит, но е възседнал рифа на настоящето и упорно ни гледа. Разрушена е илюзията за поредния остров на блажените, но лирическият герой не губи вярата си и плува към призрака, дирейки спасителни платна, въжета. Или по-точно търсейки вечната книга Библията и фенера, фенерът на Словото, който може да покаже единствения верен изход.
Задаващите се трусове във властта бяха усетени доста проницателно в поезията на Любомир Левчев и когато след промените хора с лакейски манталитет, обслужващи предишната власт с раболепен устрем, започнаха да подхвърлят инсинуации и клевети срещу поета, той написа и няколко романа, в които представи своята гледна точка за преломните десетилетия от края на миналия век. Най-силни бяха посланията на „Панихида за мъртвото време“, който представляваше своеобразен авторов самосъд, драматичната история на повече от четири десетилетия, в които авторът е бил свидетел на крушенията на една социално-политическа система и собствените му усилия да съдейства тя да бъде реформирана и подобрена, за да се осъществят идеите за бъдещо справедливо устройство на обществото…
Но ако за поетичното и романовото творчество на Левчев е писано и говорено много, съвсем недостатъчно е осветлена неговата дейност като председател на СБП. Трябва да подчертаем, че Любомир Левчев имаше стратегическо виждане за ролята и значението на СБП за развитието на литературния процес и литературния живот. При цялото уважение, което имаше към по-възрастните писатели, Левчев заложи на по-младата генерация писатели и подкрепяше активно издаването на дебютните книги на десетки и десетки поети, белетристи, литературни критици и драматурзи. Обвиняваха го, че е създал корпус за бързо реагиране на тези млади автори, едва ли не, за да му бъдат лична гвардия от хвалители и сподвижници. Тези обвинения бяха не само плоски и глуповати, но и дълбоко неверни. Любомир Левчев се интересуваше от стратегическото развитие на литературния процес, занимаваше го постоянно проблема как да се активизират в социален и духовен план талантите на младите автори. Затова толкова много залагаше на децентрализацията на културния живот и ролята на писателските дружества в страната.
И сега, четири десетилетия по-късно ние виждаме плодовете на неговите усилия. Между водещите имена на съвременната българска литература са именно онези, които Любомир Левчев безрезервно подкрепяше и подпомагаше литературното им развитие. Става дума за автори като Добромир Тонев, Валентина Радинска, Иван Есенски, Надя Попова, Бойко Ламбовски, Боян Ангелов, Панко Анчев, Маргарита Петкова, Георги Цанков, Иван Странджев, Николай Петев, Ива Николова, Виктор Пасков, Румен Балабанов, Владимир Попов, Валентин Пламенов, Валери Стефанов, Христо Славов, Зоя Василева, Венко Евтимов, Неделчо Ганев, Роза Боянова, Георги Борисов, Христо Стефанов, Валери Станков, Христо Карастоянов, Веселин Стоянов, Румен Денев, Любомир Котев, Филип Хорозов, Недялко Славов, Веселин Сариев, Златомир Златанов, Иван Методиев, Ивайло Диманов, Камелия Кондова, Николай Табаков… и пр, и пр.
4.
Ние като че ли позабравихме огромното значение и роля на международните писателски срещи, които привличаха най-добрите световни писатели няколко години поред да разсъждават в България, в столицата София, за основните геополитически процеси в света, за бъдещето на планетата, за спецификата на литературните процеси и пр., и пр. Несъмнено мотор и духовен двигател беше Любомир Левчев. По време на международните писателски срещи българските автори не само съизмерваха своя талант и художествените търсения с творбите на световните майстори, но и имаха незабравими лични срещи и разговори с такива титани на художественото слово като Гор Видал, Ърскин Колдуел, Уилям Сароян, Джон Чийвър, Валентин Распутин, Андрей Вознесенски, Ерве Базен, Джон Ъпдайк, Янис Рицос, Рафаел Алберти, Салваторе Куазимодо, Аркадий Ваксберг, Ернесто Карденал, Андре Стил, Иняцио Бутита, Никифорос Вретакос, Владимир Солоухин, Бернт Енгелман, Джеймс Олдридж, Уилям Мередит, Владимир Соколов и т.н.
Международните писателски срещи допринесоха за установяването на уникални връзки между различни писателски съюзи от света. Подготвиха се десетки антологии с поезия, проза и критика, издадени от издателствата „Народна култура“, „Хр. Г. Данов“, „Георги Бакалов“, „Български писател“ и т.н. Тук трябва да посочим изключителната роля на директорите на издателство „Георги Бакалов“ – Панко Анчев, „Народна култура“ – Вера Ганчева и „Хр. Г. Данов“ – Петър Анастасов. Самите те ярки творци, но и талантливи организатори на литературния процес и живот. Около тези издателства се формираха мощни екипи от преводачи, редактори и литературни изследователи, които за две десетилетия представиха на българската публика върховете на световната художествена и научна литература.
5.
Но може би най-интересни и интригуващи са духовните пътешествия на Левчев в неизбродните пространства на античната митология, история и изкуство. Още от юношеските си години той е неудържимо привлечен от философията и космогонията на орфизма и питагорейството. Чете и препрочита оцелелите до днес фрагменти на философи като Хераклит Ефески, Анаксагор, Демокрит, Парменид, Питагор, Емпедокъл, Платон, Аристотел, Прокл, Ямблих, Плотин, Филолай и пр. Идеята за безсмъртието на човешката душа, която прокламират питагорейците и орфиците магнетично притегля нашия автор. Посланията на орфизма, стигнали до нас чрез така наречените орфически химни, както и текстове върху златните ламели, поставени при погребенията на орфиците, даваха богата храна за размишления на нашия поет и няма да е пресилено ако кажем, че именно Любомир Левчев сред българските поети в средата на миналия и началото на този век, бе навлязъл най-дълбоко във философията и космогонията на орфизма.
Даже полушеговито, но и полусериозно при едно поредно национално преброяване на въпроса за религиозната принадлежност, той отговори: орфик. Но освен в поезията темата за орфизма се прокрадваше и в десетки статии и есета на поета, публикувани в различни вестници и по-късно събрани в няколко тома есеистика и публицистика. Към края на живота си заедно с най-големия специалист по история и митология на траките и орфизма – проф. Иван Маразов, Левчев издаде и специална книга, в която най-концептуално избистрено и подробно изложи своето разбиране за орфическата митология и космогония.
Имал съм стотици разговори насаме с този знаменит просветлен дух в родопското село „Полковник Серафимово“, където последните двадесет години от живота си прекарваше няколко месеца, особено през лятото. Той разсъждаваше пред мен на глас за идеята на орфиците за безсмъртието на човешката душа, възторгваше се от блестящата метафора на Платон какво е човекът – впряг с два жребеца – бял и черен. Белият символизира благородните ипостаси на душата, милосърдието, състраданието, любовта, добротворството, почтеността, храбростта, съразмерността, умереността, безкористието и пр., а черният тегли към бездните на подсъзнанието, където дремят мрачни и стародавни инстинкти, скверни помисли, разюздани пориви, накратко тържество на животинското и бездуховното начало.
Дълго разсъждавахме на глас с поета Любомир Левчев и се чудехме на поразителните паралели между моралните послания на орфиците и питагорейците /някои от текстовете на златните ламели или орфическите химни/, и новозаветния нравствен катехизис, както и езотеричните произведения на гностиците. Според поета историческият духовен процес е непрекъсваем – тайното знание се предава от уста на ухо на посветените и препредава от поколение през поколение. С това можем да си обясним удивителната прилика между ритуалите на древните мистериални школи и ритуалите на по-новите тайни общества според историческата традиция на египтяни, халдеи и антични гърци – розенкройцери, илюминати, масони и пр., и пр. Духът на древните мистериални послания, кондензирани по неподражаем начин в невидимите исторически пулсации, вълнуваше орфика Любомир Левчев и даваше храна на богатата му метафорично-образна система. Жалко, че не си водех бележки след стотиците невероятно интригуващи и плодотворни наши разговори в родопското село „Полковник Серафимово“.
Нека припомним, че веднага след политическите промени Любомир Левчев започна да издава списание „Орфей“, което впечатляваше не само с високия си литературен вкус, но и публикуваше най-ярки и често пъти провокативни в естетическия смисъл на думата творби на съвременни български творци. В същото време поетът учреди и академия за изящни изкуства с името „Орфей“ и в продължение на почти две десетилетия академията, както и списание „Орфей“, бяха център на своеобразни духовни предизвикателства и увлекателни пътешествия в историята на античната митология, философия, литература и изкуство.
6.
Любомир Левчев питаеше надежда за бъдещото развитие на България именно защото вярваше, че орфическата традиция не е прекъсната и в днешно време за нас, българите. Абсурдно би било, твърдеше той, народ с толкова богата и стара история като нашия, повече от 1500 години от началото на първата българска държава, и още толкова от времето на Орфей и Залмоксис, да няма светло бъдеще. Именно защото историята ни е възложила да пренесем посланията на няколко велики древни цивилизации в бъдещето (да споменем само тракийската, античната гръцка, прабългарската, римската, византийската, славянската). На нашия изстрадал народ се пада високата отговорност да пренесе техните послания и живия дух на тяхната мъдрост. Неслучайно Орфей е роден в Родопите, неслучайно с Родопите е свързан и Дионис, и там има десетки техни светилища и хероони – беше твърде убеден орфика и блестящия поет Любомир Левчев.
Талантливото му слово съхранява енергията на тази вяра за бъдещите поколения.
