РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Георги Н.НИКОЛОВ
ЗА НАУКАТА, СИЛАТА НА ДУХА И ПОДВИГА НА ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ
Филмовото творчество на тандема проф. Златимир Коларов като сценарист и доц. Валентина Фиданова-Коларова – режисьор, членове и на Съюза на българските писатели, е впечатляващо и разнолико. Част от силните им анализират теми, непосредствено свързани със съвременната медицина и нейните открития. Други носят пулса на съвременността в трудната ѝ битност и карат зрителите да преосмислят неща, оставащи привидно встрани от делника. Но… само привидно.
В разглежданите тук филми бих искал да откроя името и на оператора Здравко Ружев, главен асистент в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Защото несъмненото му професионално майсторство ги прави да бъдат запомнящи се и да намерят място в пренаситената ни от информация памет.
За филма „Болестта на царете“ – подаграта, ще бъда кратък. Тук думата имат основно хората с бели престилки. Но пък в документалния „Забрава“, с участието на проф. Веселин Борисов, проф. Радослав Гайдарски, д-р Неделя Щонова и др., сетивата и душата се сливат в тревожен химн на тъжния възторг. Сценарият е фактологично познат: спомен за подвига на д-р Стефан Черкезов, извадил четиридесет и седем души от горящ автобус на 15-ти август 1963 г. – Голяма Богородица и починал от обгарянията. И в края на мъчителния си финал успял с тихо удовлетворение да промълви: „Показах се като истински лекар…“
Къде е в наши дни мястото на тази огнена епопея? На тази себеотдаденост в името на ближния и Хипократовата клетва? Сцените, избрани от Здравко Ружев в сюжетната градация показват разрухата на родния дом на героя; неподдържания му гроб, проядения от дупки и ръжда паметник пред Окръжната болница на Велико Търново. И разговорите със случайни люде кой е „той“ и какво важно е сторил – тъжни илюстрации за твърдението, че доброто бързо се забравя, а злото се помни до живот. Филм за силата, смелостта и саможертвата, така умело запечатани върху лентата от Здравко Ружев. А още, благодарение на него, както и разбира се, на Златимир и Валя: филм – пример за живите. Размисъл за оцелелите, преклонение пред героя с тъга и болка от забравата и неблагодарността. Филм за разликата между загинал при изпълнение на служебен дълг, когато си длъжен да рискуваш по кодекса на избраната професия. И загинал, когато си можел да избираш да помогнеш, или да избягаш и да се скриеш и си избрал първата възможност. Филм… но само за мислещи съвременници с човешки сърца.
Какъвто е и другият филм, на който непременно искам да се спра – „Митко“. Отново изсечен от достоверни факти върху стената на документалното изкуство от Златимир, Валя и Здравко. Но кой е Митко, освен поредна рожба на ужасната си, (не)предречена съдба? Анотациите сухо информират: „През 2004 г. Димитър Андонов губи двата си крака над коленете след съдово заболяване, но и за миг не изпада в униние – възстановява спрялото да съществува „Дружество на инвалидите“ в гр. Девня със сто и четиридесет членове сега, спомага за създаването на „Център дневна грижа за възрастни хора с физически увреждания в Община Девня“ за сто и четиридесет инвалиди от града, в който получават закуска и обяд, възможност за занимания по интереси и спорт във фитнес залата на Центъра, организира спортни състезания, екскурзии в страната и чужбина, модни ревюта, изложби и много други дейности за членовете на дружеството и най-важното – живее пълноценно и помага на много други да го направят като него; безспорен пример за борбеност и непримиримост не само за болните, най-вече за здравите.“ С какво е значим този филм, богато наситен със сцени и кадри от Здравко Ружев?
Преди всичко – с неподправената си хуманност. И с искрящото внушение, че животът ни е даден, за да го наситим със смисъл и полезно съдържание. И сценарият, и визуалното му решение, изключват всяко фалшиво състрадание и умиление, от една страна. А от друга – евентуалните изводи за героизъм, който трябва да се възвеличава с гръмки фанфари. „Митко“ е олицетворение за силата на човешкия дух, поставен не само в екстремална ситуация. Не само в мъчителна борба на личността сама със себе си. При това в цивилизационния, забързан хаос на съвремието, сред който рядко усмивка озарява лицата ни. Ставаме съпричастни на нещо „немислимо“: как ежедневните тегоби и болки каляват собственото „Аз“ не само да съществува биологично. Уж само за себе си и в тежест на околните, а да бъде съзидател в центъра на обществото. Да израства до централна, водеща фигура по пътя към социалния и духовен оптимизъм. Да води след себе си и да премоделира сивия ден на мнозина в право да си поредната мъничка планета от мажорни чувства, мисли и идеи… сред които унинието отдавна е ненужен спомен.
Филмите с оператор Здравко Ружев са възходяща поредица от визуални диалози със и за същността на съвременника ни днес. Вслушан в ехото на редица прежни поколения, но вграден в хоризонта на столетието за бъдеще, радости и скърби. Част от обществената пирамида, която сам е създал за дар на идните поколения. Тези и други ясни внушения откривам в създаденото от него и искрено ги препоръчвам на зрителите от различни възрасти. Не крия, че сред отделните сцени, макар само и тук, и там, откривам и самия себе си…
