РОЗА МАКСИМОВА
МОРЕТО
Морето. Мистериозно, непостоянно, необятно – вълнува поетите, разказва истории, не оставя сърцето безразлично. Един ден е тихо и спокойно, като голямо огледало, кристално прозрачно. И някой малък залив от скука нашепва безброй тайни – момичешки, моряшки, пиратски. Или пък величествен скалист нос, ням свидетел на тежки съдби, розови изгреви и огнени залези. На другия ден всичко изведнъж се променя. Нахлува поривист вятър и подгонва вълните към брега. Водата става мътнозелена, понякога тъмносиня и дори поразително черна. Не се виждат риби, раковини или пясък: има само неистови вълни, разбиващи се със сила и грохот в брега, сърдити за нещо свое или пък на хората, които причиняват болка на морето. Тогава сме безсилни и толкова нищожни, наблюдаваме безмълвно силата му и можем само да научим уроците, които то ни дава.
То винаги е невероятно. Примамливо ласкаво, бурно и свирепо. И може би всичко това ни привлича – тук всичко е истинско. Тук забравяме тревоги, беди, суети. Тук сме сами със себе си; тук се пречистваме и събираме парчетата на душата си.
Влюбени или разлюбени, щастливи или нещастни, разплакани или усмихнати – за всички то е дом, в който душите се сгушват и търсят спасение.
„Отблясък е морето от цвета на очите ти“ – казва младата поетеса Елиа Тилева, Данна Донку го „пази в сърцето като стая“, а за Димитър Драганов „морето е целувка на баща“.
ДАННА ДОНКУ (1984)
ЗАВРЪЩАНЕ
Пазя те в сърцето като стая,
пълна с неувяхващи цветя.
С полъха на бриз от късно лято
моят път ме връща у дома.
Там, където детството оставих,
седнало пред моята врата,
следите ми са още в този пясък –
в стъпките на босите деца.
Отново връщам се при тебе
и отново съм дете –
oтдалече ме посрещат
две обичащи ръце!
Отново връщам се при тебе –
като въздух дишам те!
Искам вечно да остана
на вълните ти, море!
При тебе връщам се!
Далеч от теб и времето е спряло,
една вълна не може без брега –
където и да съм, ще бъдем цяло!
Обичам всяка среща у дома!
От тебе шепа слънце ще си взема,
но нека ти оставя своя глас –
така ще знам, че моето богатство
завинаги ме чака във Бургас!
Отново връщам се при тебе
и отново съм дете –
oтдалече ме посрещат
две обичащи ръце!
Отново връщам се при тебе –
като въздух дишам те!
Искам вечно да остана
на вълните ти, море!
При тебе връщам се!
ДИМИТЪР ДРАГАНОВ (1999)
МОРЕТО Е ЦЕЛУВКА НА БАЩА
Не е измислица морето
и щастието съществува!
Христо Фотев („Измислица ли е морето?“)
Когато ме прегръщаш, съм куплет. Вълните ти ме галят и целуват.
Превръщаш ме с дихание в поет. Косите ти в съня си ги жадувам.
Сънувам, че сме двама тази нощ. Говоря ти. Не искаш да ме чуеш.
Понякога вилнееш – тъмен, лош! Ти ударно в душата ще нахлуеш!
Наричаш ме по име и крещиш! Очите ти червени ме нападат.
Обичаш ме! Тъгуваш, но блестиш и бавно ми зачиташ „Илиада“.
Море си ти – родено на Земя… Море си ти – дете на Боговете…
Целува те усмихната дъга. Със словото рисувам ветровете.
Обичат те рапаните и знам, че лятото е твоята любима.
Докосва се до топлата ти длан и всеки миг е равен на година.
На пясъка е легнала сълза, а чайките прелитат и се смеят.
Бургас ти подарява светлина и пее до рибарите на кея.
Когато ме прегръщаш, се топя, но търся те на моята планета.
Море си ти – въздишка на жена и възгласи на хиляди момчета!
Сънувам, че когато полетя, водата ще ме моли да остана.
Морето е целувка на баща, която от небето е желана!
ЕЛИА ТИЛЕВА (2003)
***
Бяла диря като рана. Слънце. Морска пяна.
Отблясък е морето от цвета на очите ти.
В зеницата му дълбока бързам да удавя
солените тревоги с вятъра на дните си.
Бих оставила с любов да ме погълне цяла,
дишането ми да дирижира в морско синьо;
да удави жаждата ми, пареща и бяла
в дълбините невъзможни на безброй години;
да засипе с пясъка жадуваните ласки,
и сълзите – капчици море – да изсуши,
да ме върне чиста и невинна като блясък,
уловен от слънцето за миг в повърхността му.
Бяла диря като рана. Сол и морска пяна.
Огледало на небето, синият ми полет.
Плавам над вълните като изморена чайка,
за момент отказала се да лети нагоре;
пожелала да е риба или морско конче,
или водорасло мъничко дори, но само
морско-синьото безбрежие да чувства свое,
заедно с дъха солен, спокоен на безкрая.
Отблясък е морето от цвета на очите ти.
Бих оставила с любов да ме погълне цяла.
Да ме върне на брега познат – добра и чиста.
Надалече плавала. Обичала. Живяла.