Светозар КАЗАНДЖИЕВ

 

 

Той е сред безспорните поети на България. Този рицар на словото се ражда на 29 април 1935 г. в Троян . През 1953 завършва гимназия в София, а през 1957 – библиотекознание в СУ „Св. Климент Охридски“. От началото на 50-те години се занимава с литература и журналистика. Първите му изяви са във вестниците „Народна младеж“ и „Стършел“, в сп. „Младеж“ и сборниците „Смяна“. През 1957 започва работа в Българското радио, а от 1962 г. е редактор и гл.-редактор във вестник „Литературен фронт“.

Между 1975 и 1979 е първи зам.-председател на Комитета за изкуство и култура. Десет години (1979 – 1989) оглавява Съюза на българските писатели. Тогава организира Международните писателски срещи в София „Мирът – надежда на планетата“. През 1981 г. основава сп. „Факел“, а от 1991 г. е собственик на ИК „Орфей“.

Любомир Левчев е поет от „априлското поколение“, дошло в литературата и утвърдило се през 60-те години на ХХ век. Първата му книга (1957) носи заглавието „Звездите са мои”. Той е автор на още 75 книги, преведени на различни езици в 40 страни по света. Освен поезия, Левчев пише и проза. Поредицата „Романи от спомени“ включва: „Убий българина!“ „Ти си следващият“ и „Панихида за мъртвото време”. По негови сценарии и стихове са филмите: „Мълчаливи пътеки“, „Гибелта на Александър Велики“, „Сладко и горчиво“, „Поетическото изкуство“ и песните: „Да те жадувам“ на група „Сигнал“, „След любов“ на Борис Гуджунов и „Колко е лесно да бъдеш влюбен“ на Стефан Данаилов…

След смяната на върха на партията-държава през 1989, Любомир Левчев напуска политиката, въпреки че е активен функционер на БКП и депутат в VІ-ото, VII-ото, VIII-ото и ІХ-ото Народно събрание. „Хората се отвращават от политиците, защото виждат в тях алчност, лицемерие, несправедливост. Стар съм за тази реанимирана младост, казва поетът”. За да се разграничи от лъжата потърси спокойствие в село Полковник Серафимово. Там се зареждаше с енергия и пишеше своите стихове, но не преставаше да се вълнува от проблемите на обществото.

Щастлив съм, че цяло десетилетие от моя живот премина в неговата орбита. Това ми позволи да съм участник в създаването на Дружество на СБП в Смолян, да бъда близо до Международните писателски срещи, да се запозная с големи имена от световната литература, да стана свидетел на съживяването на една 300-годишна къща в с. Полковник Серафимово, която той превърна в дом за творчество и приятелства, да присъствам на много артистични прояви тук и в столицата…

По негова идея организирахме в Смолян Младежка писателска среща, на която посрещнахме 37 творци от Европа, Азия и Америка. Сред тях под номер седемнайсет в списъка беше още никому неизвестният турски писател Орхан Памук, впоследствие станал носител на Нобелова награда за литература. Орбитата се разпадна, когато коварна болест го върза за инвалидната количка и започна да му „шепти” за смъртта.

Левчев бе сложен, дълбок, непредвидим характер, изплъзващ се през лабиринта на думите. Умееше талантливо да пише, вълнуващо да говори и многозначително да мълчи. На 24 май 2010 г. стояхме заедно на сцената на Родопския драматичен театър „Николай Хайтов”, той да получи званието „Почетен гражданин”, аз – Годишната награда на Община Смолян. В словото си поетът призна: „Защо вярвам на Родопите? Защо душата ми се е приютила тук? Защото нашият край е една от последните крепости, където все още се опазва и спасява природата, въпреки погребалната песен на брадвите и бетонните ковчези. Тук все още мога да видя девствени лесове и природни, а не виртуални хора, създадени от изкуствена материя… Не искам да звуча носталгично или пасторално. Не е такава моята вяра. Образно казано, гледайки към младия месец в чистото небе, той ми напомня буквата С, която значи Свобода, а пълнолунието – буквата О ме изпълва със смисъла на Отечеството. Природата на буквите събира човешките души, а не ги разделя и противопоставя. Ако престанем сами да се разделяме и проклинаме, тогава никой няма да ни раздели и пропилее. И без да сме светци като безсмъртните Кирил и Методий, поне ще бъдем братя. Братя българи – така са започвали словата си нашите възрожденци. Аз пък с тези думи ще завърша”.

***

Още не бях гимназист, когато избухна неговата звезда. Той беше вече известен поет – млад, амбициозен, модерен, порочно талантлив… Първата му книга „Звездите са мои” бе първата ми среща с различен от познатия начин на изразяване. Левчев пишеше като никой друг с думи, които използвахме всички. Тогава започнах да възприемам поезията освен като наслада от словото и като вкус към литературата. Неовършаната ми душа вярваше с цялата си наивност в думите, правеше първи опити да надникне зад метафорите. Тези стихове подхранваха като симид красивата ми наивност. Младежката искреност, с която бяха написани, изповедността и самочувствието кондензирано в тях, гражданското пристрастие и все още мутиращия глас на поета, ги правеха особено близки на моето настроение, нагласа, разбиране.

Впоследствие, като човек който опитва да направлява съдбата си, продължих да опознавам поета чрез неговия глас, долитащ с книгите, вестниците, електронните медии. Работата на културното поприще ми даваше възможност да насочвам пътищата си към неговата личност. По онова време той беше председател на Съюза на българските писатели. Нуждаех се от подкрепата му за учредяване на Дружество на СБП в Смолян. Писмата, които му пишех, носеха все организационни послания. Настоявах да се случи нещо в „моето” време и то да промени нещата към добро, както за мен, тъй и за колегите ми.

На 13 януари 1982, в родната къща на поета-антифашист Кирил Маджаров (кв. Устово), учредихме Дружество на писателите. На следващия ден, за да узаконят „рождеството”, освен партийното и държавно ръководство на края, в представителната зала на ОК на БКП, дойдоха специално от София Любомир Левчев, Лъчезар Еленков, Лиляна Стефанова, Николай Петев. Същата година Смолян стана за първи път домакин на Националния празник на поезията. Впоследствие, още шест пъти, градът беше столица на изящното слово. През декември 1987 г. организирахме Международна писателска среща в Младежкия дом…

Малко след тази изобилна година, Лили Сребрева, учителка по литература, покани Левчев в с. Баните, за да му разкаже притча за дървото, обгорено от светкавица, изправено на една височина срещу селото, за да напомня на хората, каква е съдбата на непокорните. Вероятно тези срещи с планината събудиха в него отдавнашни спомени, „подмамили” го да купи къща в село Полковник Серафимово. Някак съвсем естествено служебните контакти запалиха огъня на личното приятелство между нас.

Когато ме прецени що за „птица” съм, предложи да отида в Москва и да завърша Литературния институт „Максим Горки”. Бях му споделил, че това е мечтата ми. Ала ударих на камък. Секретарят по организационните въпроси на Окръжния комитет на БКП ме спря с мотива, че ме готвят за партиен работник и трябва да завърша АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) в София, а не някакъв си там литературен институт. Сетих се, че мечтите за това са мечти, за да не се сбъдват. Бях влязъл вече в хватката на партийната номенклатура. Разочарован и огорчен, споделих с Левчев, че се разделям с голямата си мечта. „Тогава ми дай друг, за да го съгласувам с твоите началници”. Предложих му Елена Алекова.

Международната младежка писателска среща в Смолян, две години преди промяната на 10 ноември 1989-а, беше на тема: „Новото политическо мислене и бъдещето на литературата”. Тя бе пореден удар по залостената врата към широкия свят. Дискусията между писатели, дошли от три континента, общите надежди, различните тревоги, изпълваха със смисъл разговора, който не само ни разпалваше, но и обединяваше.

Бях тридесет и пет годишен, все още млад за онези, които определяха кой колко доверие може да носи, затова окуражен от собствената си интуиция, по време на вечерята в стола на Окръжния народен съвет го бомбардирах с въпроси, все свързани с литературата. Любопитен бях да узная, защо е избрал за тема новото политическо мислене, когато всичко си вървеше по старому, както и, възможно ли е писателят да не мисли за настоящето?

Той се усмихна мефистофелски и започна: „Някога Блез Паскал беше казал: „Ние никога не мислим за настоящето и така губим единственото време, което ни принадлежи”. Не съм съгласен с философа. Ако анализираме нашите мисли, ще видим, че те са свързани преди всичко с днешния, с вчерашния и по-малко с утрешния ден. Писателят е длъжен да мисли за бъдещето, за ползата от написаното, както след пет минути, така и след 50 години. Той трябва да е ясновидец. Та нали Гео Милев написа с кръвта на сърцето: „Всичко писано от поети и философи ще се сбъдне!” Новото политическо мислене е издигнато от Михаил Горбачов, като елемент от новата доктрина за мир. Така, че пред съдбата на бъдещето сме отговорни всички. Но не колективно отговорни, а персонално като творци и граждани на своето отечество. Мисленето е ново, ако е наднационално, общочовешко, засягащо живота на всеки”.

А какво да правим с онези, продължавах да питам, демонстрирайки младежка еманципираност от партийния канон, които претендират да са първи граждани на своето време? „Заслужилите ще подкрепим, другите, така или иначе ще бъдат забравени. Те са толкова високо в своето себелюбие, че не си струва да тревожим тяхното автобезсмъртие. Тук не става дума само за творците на словото”. Вие минавате за авангарден, модерен, поет, ярък представител на Априлското поколение в литературата, кажете ми как възприемате подобни квалификации? Каква е Вашата самопреценка?

Вече малко раздразнен, но все така великодушен, той вдигна чаша, същото направих и аз, и след като отпихме от водката, ме погледна право в очите: „Никога не съм се афиширал като писател. Поезията не може да бъде професия. Поезията е страст. Все едно да приемете любовта за професия… Творецът е строга индивидуалност, работата му – също. Древните оратори, когато заставали пред публика, избирали един човек от множеството, гледали го в очите и говорили. Когато онзи задрямвал, спирали. Така е и в литературата”.

При Вас как се получава, ставах все по-любопитен, сигурно и досаден? „Аз винаги избирам жена, за да й се харесам естествено, и я гледам право в очите… Тук става, в чужбина подобни номера не минават. Най-трудно публикувах свои стихове в Англия. Старата госпожа не допуска лесно до себе си чужди поети. Преди време големият скулптур Хенри Мур пожела да илюстрира книжка с моя поезия. Това ме поласка, помислих си, че мога да мина с неговия авторитет, но се излъгах. Разколебаха го. Тогава преводачът, за да изкара някой лев за труда си, отпечата стиховете в списание на Оксфордския университет. Чак след това излязоха в самостоятнелна книжка… Интересът към моята поезия е интерес към чувствата, вложени в нея. Западните ценители искат да разгадаят що за човек е човекът на социализма – терорист, комформист, наркотрафикант, глупак? Чрез нея изследват душевността на моето поколение, на моя народ, на моето време…”

А критиката? – прекъснах го. „Критиката най-често е рекламна. Докато съм някакъв фактор в обществото, ще съм „голям” поет, а след това?! Нямам заблуди, аз съм среден писател, каквито има доста у нас. До това заключение съм стигнал след определен размисъл за ролята на поезията и въобще на литературата в живота. Ако аз съм голям поет, Ботев какъв е, Яворов, Вапцаров? Според мен големите творци принадлежат на повече от един народ – Омир, Петрарка, Шекспир, Байрон, Пушкин, Гьоте…”

Понеже продължавах да се вълнувам от темата на Младежката писателска среща, той ми разказа как преди време участвал в едно литературно бианале в Белгия. Дискутирали бъдещето на литературата. Неговото изказване било най-ретроградно, защото твърдял, че и след сто години, поезията пак ще тече от сърцето. Тя не може да се пише от компютър-ординатор. Според Левчев компютърът е инструмент на знаковия език. При него водата е Н2О и нищо повече. Изкуството е сътворено от метафори, от полутонове…

Това удивило присъстващите инженери, техници, конструктори. Уловил скептичния им поглед, той попитал Иля Пригужин, какво не може да прави компютърът? „Не може да вярва, не може да се надява, не може да обича” – отговорил големият учен. На свой ред българинът се усмихнал: „Кажете ми тогава що за изкуство ще бъде това изкуство без дъщерите на Мъдростта – Вяра, Надежда, Любов? Знаете ли, продължил гордо и достойно поетът, в библиотеката си държа една златиста книжка, лека като празна кутия. В нея вместо бонбони лежи диск. Издателят „Мултимедия енциклопедия” ни уверява, че металната пластинка съдържа пълно събраните съчиненията на Александър Сергеевич Пушкин плюс всичко, свързано с него под общо заглавие „В огледалото на две столетия”. Пушкин е жив, а техническата новост е остаряла до смърт. Ще възразите, знам, старата новост ще я смени друга новост. Да, но поетът е незаменим. Книгата – също. Тя притежава своя магия, която я пази от гибел. Ще бъда честен, заключил Л. Левчев, бих желал и през ХХII век поезията да си остане поезия, защото това би означавало, че човекът ще си остане човек”.

За бъдеще говорихме и при посещението в Смолян на част от Нобеловия комитет, който Левчев доведе през есента на 2010 г. Беше мъглив, дъждовен ноември и вместо на моста в центъра на града, разказът ми за Родопския край се състоя в представителната зала на общината. Както беше прието, информирах хоспис емеритус (почетните гости) за вчерашния и днешния ден на планината, наблягайки повече на робското минало, за да изпъква постигнатото сега. Имах самочувствие, че се справям добре, първо, защото го правех за кой ли път и второ – мъжете ме гледаха уважително, без някаква особена реакция.

Когато се завъртя приказката за историята, културата и литературата, един от действителните членове на Кралската шведска академия на науките изтъкна, че обикновено малките народи имат навик да се обръщат непрекъснато към историята си и да търсят там оправдание за всички свои беди. Това не е продуктивно, нито актуално, говореше възрастният професор, но… Скандинавските народи също са малки, но те много рядко се обръщат назад и взират в своята история. Погледът им е обърнат напред, към бъдещето. Може би това е изворът на техния оптимизъм…

***

Любомир Левчев е автор на книгите: „Звездите са мои”. Стихотворения (1957), „Завинаги”. Стихотворения (1960), „Позиция”. Стихотворения“ (1962), „Но преди да остарея”. Стихотворения (1964), „Пристрастия”. Стихотворения (1966), „Обсерватория”. Стихотворения (1967), „Рецитал”. Стихотворения (1968), „Стрелбище”. Стихотворения (1971), „Дневник за изгаряне”. Стихотворения (1973), „Звездопът”. Поеми (1973), „Самосъд”. Стихотворения из десет книги (1975), „Свобода”. Стихотворения (1975), „Изход”. Стихотворения (1976), „Поздрав към огъня”. Стихотворения (1976), „Откъс”. Стихотворения (1980), „Заклинания”. Стихотворения (1981), „Самосъд ’83”. Стихотворения из четиринадесет книги (1983), „Лък”. Стихотворения (1983), „Работническа кръв”. Стихотворения (1984), „Бавен марш и други стихотворения” (1984), „Поетическото изкуство”. Съвети (1986), „Метроном”. Стихотворения (1986), „Убий българина”. Роман (1988), „Седмата смърт”. Стихотворения (1989), „Отвъд”. Стихотворения (1994), „Небесен срив”. Стихотворения (1996), „Пръстен от пръст” (1999), „Селена” (2001) „Ти си следващият”. Роман (2001) „Вечерен акт”. Стихотворения (2003), „Пепел от светлина”. Стихотворения (2005), „Окончания”. Стихотворения (2006), „Писма от Ада”. Есета (2008), „Кон със зелени крила”. Стихотворения (2009), „Капризната игра на времената”. Стихотворения (2010), „Панихида за мъртвото време”. Роман (2011), „Седемдесет и седем стихотворения” (2012), „Тъжна светлина”. Стихотворения (2013) „В невидимата кула”. Любовна лирика (2014)…

***

Левчев знаеше, че стиховете, които повтаряме цял живот, се пишат на един дъх. Като фин талант и вещ познавач на думите, той бе сред надарените творци, които с лекота създават шедьоври и с фантазията си обличат във форма най-съкровените човешки мечти. Проповядваше чрез тях да обичаме яростно. Защото, като продукт на цивилизацията на омразата, от клюкарката в квартала до световните политици, всички ненавиждат човека. Затова трябва да обичаме яростно. Още Ботев ни учи силно да любим и силно да мразим. И да не възвеличаваме образа на врага. Всеки път, когато ни е водил страха, сме срещали по пътя си беди и страдания. С подобно предупреждение напуска живота през 1985 г. и големият немски писател, носител на Нобелова награда, Хайнрих Бьол.

Любомир Левчев забелязваше, че младите писатели говорят повече за политика, колкото за литература, но не се впечатляваше особено, защото знаеше, че бъдещето на литературата ще е силно политизирано. Това не е толкова страшно. Подобни примери има във всички епохи. Писателят не може да бъде откъснат нито от своя народ, нито от своето време. Руският поет Евгени Евтушенко, голям приятел на Левчев, някъде беше казал, че народите раждат своите поети, за да разберат себе си.

В началото на 90-те години на ХХ век някаква демонична сила започна да тегли поета към Родопите. В планината се чувстваше в себе си. Разказваше, че връзката му с нея е отпреди още да се роди. Баща му като млад лекар и майка му като млада учителка, идват в Чепеларе през 1933-а и остават на работа там около две години. Тогава, в дома на Вангелови, където била квартирата им, е заченат бъдещият поет на България. Майка му е споделяла, че тези две години били най-хубавите от младостта й. За Левчев планината бе обител на реликтов дух, а хората – светилища. Удивляваше се как природата говори чрез тях. Беше щастлив, че тук все още среща естественият човек.

В едно интервю признава: „С Родопите се избрахме взаимно. Аз търсех място за самоизгнание, а планината имаше нужда от човешки живот. Така се намерихме. В края на ХХ и началото на ХХI век вече бягах от тази моя проклета съдба. Реших, че трябва да си намеря сам съдба и тя да ме съчини. Един такъв скитник като мен заслужава накрая да повярва, че се е раждал много пъти, докато открие люлката на Орфей… В село Полковник Серафимово възникна творчески център – двойник на американския „Грифис Арт Център” в Ню Лондон. Всяка година артисти от отвъд океана пребивават в България и стават нейни заклети приятели. А моят приятел Руси Куртлаков – художник и бизнесмен, чрез фотоапарата си откри, че цветовете и формите на пейзажа в Родопите удивително приличат на американския Ню Инглънд – земята на поета Робърт Фрост…”

Старата къща в с. Полковник Серафимово, чийто ключ беше хвърлил в кладенеца, за да е вечно отворена, се превърна в пристан. Идваха много артисти, художници, учени. Сред тях американските поети Уйлям Мередит, носител на наградата „Пулицър” и Ричард Хартайс, художниците Марк МакКий и Джулия Павоне, авторът на „Време разделно” Антон Дончев, литературният критик и издател Иван Гранитски, режисьорът Крикор Азарян… Сърдеше се, че рядко го навестяваме ние, смолянските „левчовисти”, на което му отвръщахме, че прекалено много гости има около него. „Да броиш приятелствата, наистина ми се струва невъзможно и дори опасно – усмихваше се той. Аз пазя до днес една наивна черта – приемам непознатите за приятели. Това ми дава кураж да обичам света и живота”.

По негова идея и подкрепа в Полковник Серафимово се родиха фондация „Орфей”, Американски артистичен център „Грифис”, Творчески дом „Шерън хаус”… Освен янки, в селото заживяха англичани, ирландци, италианци. Задокеански художници, след като бяха представяли свои колекции в Ню Йорк и Ню Джърси, в Чикаго и Кънектикът, идваха тук и ги показваха в Серафимово и Смолян. Съселяни му станаха поетът Цветан Марангозов, цигуларят Минчо Минчев, професорите Атанас Атанасов и Иван Черноземски… Неотдавна една журналистка написа в някой от ежедневните вестници, че село Полковник Серафимово е „Българският Ваймар”.

Времето обаче течеше неумолимо. И променяше облика на планината. Оказа се, че дори такива колоси на духа не могат да спрат демографския и миграционен тайфун. За едно десетилетие Серафимово намаля от 2000 жители на 200. Това принуди поетът да „да вплете” драмата в стих:

КАТО ЧЕ ЛИ

 

„…и знам, че страшен, страшен, страшен,

и знам, че страшен дъжд ще падне.”

Боб Дилън

Като че ли се кани да вали.

Самотна капка дъжд в прахта избухва.

Не съм виждал по-голяма

сълза –

учудва се вятърът. –

Но защо плаче? Нали

всички сме прахосани?

Като че ли седя под навеса

на стара автобусна спирка.

Но всъщност всичко е затрупано

под свлачище на изветряло време.

Последният рейс е заминал.

А с него – и последният учител

Какво да прави тука?

Вече няма деца.

Настъпва

вторична неграмотност.

Старият плуг е забравил

как се оре.

Старият път е забравил

къде отвежда.

Само старата Земя още помни. Но

като че ли тук не е на Земята.

Преди да тръгне Даскала бил мрачен.

От магазинчето си купил

цигари, ала само, колкото

да развали пари за път.

Не купил хляб.

Било е ясно всичко

Преди да тръгне, дълго гледал

от моста Мирабо, под който

тече безшумно Алами дере.

И любовта тече. И селянки

си хвърлят бедните боклуци.

-Учителю, къде отиваш? –

запитал каменарят Петър.

-Спокойно! –

отговорил Даскала. –

Върнете си естествените граници!

Ще дойдат нови времена.

Ще дойде рейсът

и от него

ще слезе новият Учител…

Облакът слиза и…

Като че ли се кани да вали.

Село Полковник Серафимово

***

Литературната критика определя Любомир Левчев като най-вълнуващия лирик от Априлското поколение в изкуството. Поет, чиито стихове проникват в нас тихо и неусетно ни завладяват. Мъдрец, чийто мисли се разхождат свободно във Всемира. Обществен глас, който отеква като камбана и влияе върху литературния вкус на поколения българи, изкушени от художественото слово… Убеден съм, че неговото име, ако не днес, то утре ще стане част от безсмъртието. Левчев е творец от първата фаланга на българската и европейската култура. Световно име! Той даде нов смисъл на социалистическата поезия. Надари я с повече виталност, модерност, съвременост. Превърна я в блестящ израз на чувствата, в необикновен синтез от метафори, мъдрост, истина. Поезия дълбока, нежна, силна, събрала в себе си духът на нацията, поезия, която ни доближава до общочовешкия изблик, наречен култура. Ето едно, произволно избрано от мен стихотворение, образец на онова, което имам предвид:

 

АЗ, КОЙТО НЕ ИЗБЯГАХ ОТ ПОМПЕЙ

 

Смъртта е тайнство. Страх… Но край едва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферите, кристалните сигнали

аз, който не избягах от Помпей.

Преди разкопките да ме разкрият

свит като ембрион, тих, вкаменен

аз просто устоях срещу стихиите.

И забравимото се вкопчи в мен.

Аз гледах как вий бягате надолу

към лодки и спасителни лъжи.

Окрали храмовете, вий се молехте

грехът на чужда памет да тежи.

Човеци. Зверове… Изчезна всичко.

Как хубав бе пустинният Помпей!

При мен останаха две-три тревички.

И слава допълзя като злодей.

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах,

аз, който не избягах от Помпей.

Левчев казваше, че поетът може да вярва в едно или друго, може да приема дадена вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази – все едно какво и колко пъти. Поетът има право да бъде всичко с изключение на едно – да не бъде поет!

Авторът на „Задочни репортажи”, Георги Марков казва в едно свое радиоесе: „Искам да спомена като много интересен случай поетът Любомир Левчев. Безспорно един от най-надарените поети в днешната българска литература (ХХ век), при това дълбоко свързан с комунистическата идеология. Като чете стиховете на Левчев, човек може да види илюстрирана драмата на този поет. Едва ли има у нас друг, в чието творчество да се редуват най-силни поетични откровения и празни декларации. Едно непрекъснато сражение на таланта с пороя на обезличаващата действителност”.

И сякаш да опровергае своя събрат по перо и приятел от младите си години, останал завинаги при своето верою, Левчев споделя: „Поезията има само един съавтор – Времето. То предизвиква промяната. Този невидим часовник променя всичко, а сам остава непроменен. В избраните ми съчинения (Издателство „Захари Стоянов”), ще видите, че аз не съм изменял на себе си. Изменяло се е само времето на тези десетилетия, които съм преживял…”

Определяйки себе си като орфист, а Орфей от финикийски означава „лечител със светлина”, той вярва, че поезията изпълва със светлина чувствата и настроението на хората. Осъзнал това качество на думите, древният певец, е започнал да слага думи на песните. Да ги използва за въздействие (лекуване). Въпреки, че в наше време, поезията действа по-скоро като заболяване от типа на лудостта. Поезията е като любовта. „Що се отнася до орфизма, тази религия наистина ми харесва по две главни причини: първо, че е култ към любовта, красотата и щастието, и второ, защото е една напълно мъртва религия, така че няма кой да те контролира, да те причестява или да те анатемосва. Но все пак, моето пристрастие към орфизма, е само една лична метафора”.

Баладите са най-високият жанр в социалистическия класицизъм. Тъкмо в тях, а не в одите пробват силите си най-изявените поети на епохата. Според Йордан Ефтимов, литературният критик, Любомир Левчев е властелинът на жанра. Неговата „Балада за стълбата” с абсолютизирането на човешките възможности, на възможностите на вярващия идеалист, на комунистката е толкова силна творба, че не е учудващо мястото, което получава в комунистическата йерархия. Тя има митопоетична сила от онзи вид, който се оглежда в стенописите на Сикейрос и Диего Ривера, в статуите на Ернст Неизвестни и Любомир Далчев. Дори напомня разказите на Борхес…

Баладата на Левчев работи с гротеската. Тя е блестящ пример за синтетичната поетика на социалистическите реалисти, пише по-нататък Евтимов, които без никакви притеснения от кича, смесват бурлеската и травестията и в крайна сметка възпяват действителността чрез гротеската:

Бесилките се люшкаха от смях.

Като деца се смееха палачите:

– Изкачвай се!

– Изкачвай се, другарко!

– Пред теб е стълбата на свободата!

Става дума за стълба, която е нарисувана върху стената на подземието, където се пречупват и умъртвяват съдбите на непокорните и „лудите”. Жената със счупени стави и разширени от болка зеници не разбира, че се блъска в стената, тя тръгва, удря се слепешката в хладния бетон, пада на пода, става и тръгва отново.

И изведнъж

замлъкнаха палачите.

Обезумяха сенките им гърбави –

женицата безименна се качваше

по нарисуваната стълба.

Изкачваше се.

Тиха.

И спокойна.

Величествена.

И недосегаема –

подобно кървава луна.

Стълбата е алегория на страданието. Левчев познава средновековното изкуство, но при него, по един специфичен, бих казал по оригинален начин фантастичното прониква в реалността, за да се възпламени у нас онова силно въздействие и онзи толкова могъщ алегоричен хронотоп на баладата.

Никакви възторжени думи не могат да се сравнят със силата на поетичния образ, издълбан върху платното на твореца, където въпреки сюреализма, художественият разум се въздига до истинска мъдрост. Образът е изваян с такава пластика, че е добил съвършенна художествена форма. Освен „Балада за комуниста” на Веселин Андреев и „Балада за човека” на Ханчев, балади пишат още Георги Джагаров, Младен Исаев, Александър Муратов, Евтим Евтимов… Сред тях, Левчев се извисява най-високо.

Българският народ е принуждаван преди, принуден е и днес да понася огромни жертви в името на една или друга цел, макар тази цел често да е съвсем илюзорна. Някога откъсването от Изтока и присъединяването му сега към Запада, утре, един Бог знае към кого другиго. А очевидно, най-напред той трябва да осъзнае, че е съдбовно важно да се присъедини към себе си. Въпреки Европа и европейските ценности, защото ние българите изконно сме европейски народ. Такива абсурди днес наричаме оксиморони. Понеже е ясно, че всяка свобода или несвобода има цена, то днешната свобода изисква да напуснем част от себе си. Вероятно целта, към която сме устремени, си струва. Затова нека стискаме зъби, но да не затваряме очи.

В грамотата, съпровождаща Международната награда „Уилям Мередит” за поезия, присъдена му през 2013 г. за книгата със стихове „Кон със зелени крила”, американците са написали: „Тази награда отбелязва ниговото словесно майсторство, остра наблюдателност, мъдра проницателност и мъжество; в неговите метафорични стихове звучи уникален глас между миналото и бъдещето, между Изтока и Запада, който преодолява крайностите”.

Препрочитайки стиховете на Левчев, ние препрочитаме времето. Откриваме неговото изменение и развитие. Няма друг съвременник, който така съдбовно да е свързан със своето време и толкова болезнено чувствителен към него. И докато в първите книги със стихове той е опиянен от живота, от възможността да бъде негов господар, от вярата в правилността на избрания път и светлостта на идеала, то с натрупване на години и строфи, започва да осъзнава, че човек и общество са неумолимо унищожени. Разбира, че пътят, вярата, идеалът са илюзии и мъртвородени надежди. Всеки в определен период от своя живот осъзнава в една или друга степен това.

На 84 години Любомир Левчев си тръгна от нас. Сбогувахме се в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, където е естественото място за преклонение пред делото на един забележителен майстор на словото. Той е най-висшият израз на съвременната българска поетична традиция и ако мнозина имат своите забележки към него, причината не е в поета, а в характера на времето. Последната му трибуна е в Алеята на творците в Централните софийски гробища.

 

***

Любомир Левчев е носител на множество национални и международни награди, между които: Златен медал за поезия на Френската академия и носител на званието „Рицар на поезията” (1985). Медал на Асоциацията на венецуелските писатели (1985). Наградите „Мате Залка” и „Борис Полевой” – Русия (1986). Голяма награда на института „Александър Пушкин” и Сорбоната (1989). Световна награда за мистична поезия „Фернандо Риело” (1993). Орден „Владимир Маяковски”, учреден от Съюза на писателите в Евразия и Съюза на писателите и преводачите в Русия. Диплом на литературно-обществената премия „Да светиш винаги” през 2009 г. „Златен венец” от Стружките вечери на поезията (2010). Носител е на най-висшето държавно отличие в Народна република България за принос в областта на науката, изкуствата и културата –Димитровска награда за 1972 г. На националната литературна награда за 1984 г. По повод на неговата 70-а годишнина, през 2006-а е награден с орден Стара планина – I степен. През 2008 г. получава националната награда „Христо Г. Данов” за цялостно творчество. Почетен гражданин е на Смолян от 2010-а и на София от 2015 г.

 

1987 – 2019 г.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

АЛЕКСАНДРОВА. Р., Левчев и цинизмът като стил и метод, e-vestnik.bg, 30 септември 2013, С.

ВИТАНОВА. П., Свобода извън попрището, интервю, сп. Тема, бр. 19, С., 2002

ДОЙНОВ. Пл., Версията „Левчев“, Литертурен вестник, бр. 28, 2013, С.

ЕВТИМОВ. Й., Стълбата на изпитанията, в. Култура, 2015, С.

КОВАЧЕВ. П., Радичков поиска да ми ударят 100 тояги, интервю, в. 24 часа, 17 май 2015, С.

МАРКОВ. Г., Писмо до Любомир Левчев, Електронно списание LiterNet, 10 септември 2006, С.

МАРКОВ. Т., На по-добрия ковач, в. „Труд“, 26 април 2010, С.

МИТЕВА. М., Хората се страхуват най-вече от неизвестността (Поезията е по-скоро заболяване, а не оздравяване), интервю, в. „Сега“, 27 април 2005, С.

ТОДОРОВА. Ев., МАТАНОВ. Ив., Свободата е самотно занимание, интервю, в. Стандарт, 23 април 2015, С.

ЦОНЧЕВ.Д., Истини за Любомир Левчев, по повод 70-годишнината на поета, в. Труд, 26 април, 2006, С.