ВАЛЕРИЙ Д.ПОЩАРОВ
Вариации на критическото мислене
ЕМИЛ СТОЙЧЕВ – ЖИВОПИСНАТА ИМПЕРИЯ
Той е безспорен (и у нас, и далеч зад границите ни) корифей на модерната живопис. Ще са нужни страници, за да споменем многобройните признания от почетната витрина на художника. Носител на всички възможни държавни награди, както и такива на професионалната гилдия у нас, отличия от международни изложби, почетни членства в уважавани международни арт асоциации. Доктор Хонорис Кауза на Художествената академия в София. Негови творби са в значими музеи и колекции в цял свят. Но винаги ще потръпвам от вълнение и възторг при спомена за оня есенен Париж на 1993 г., когато от красивите стари афишарки по Шан з’ Елизе около Лувър и Орсе, големи постери приканваха ценителите към изложба на българския художник Емил Стойчев. В салоните на двореца „Багател“ беше подредена негова внушителна експозиция от картини, а събитието беше под патронажа на кмета на Париж. Тогава в тази роля бе Жак Ширак, бъдещ президент на Франция. При откриването на изложбата пред културния и политическия елит бе произнесена фразата: „Маестро Стойчев, благодарим Ви, че избрахте Париж за сцена на Вашето вълнуващо творчество!“ Последваха рецензии и отзиви от водещи имена на френската критика, като Клод Боайор, проф. Демишел и др. В многобройните интервюта Емил Стойчев държеше да се отбелязва, че е български художник. Беше единственият съвременен източноевропейски артист с изложба в залите на двореца; единственият българин, поканен в световно известната аукционна къща „Друо“, да представя негови творби. Художникът, започнал кариерата си от малка прихлупена стаичка в квартал „Красна поляна“, беше влязъл през Триумфалната арка в световната столица на изкуството.
Днес, в навечерието на 90-годишнината на този планетарен творец, е респектиращо неговото творческо дълголетие. Подобно на Матис, Пикасо, Хуан Миро, той всеки Божи ден е пред статива в ателието си. В отшелническата килия за свещенодействие. Там, където преди повече от 60 години, започва раждането на един уникален идео-пластичен свят, който днес наричаме „Светът Стойчев“. „Килията“, която той превърна в крепост на творческата си свобода. И не само на своята, защото свободата не е личностно притежание, а е отстоявана от личности. На пръв поглед – крехки и раними, като Емил, Лика Янко, Иван Вукадинов…
НАЧАЛОТО НА ПЪТЯ…
Когато говори за него, Емил никога не скрива утаеното в душата му огорчение… Рано осъзнава, че съдбата му в този живот е единствено да бъде художник. Работи като изпълнител на декорите в стария Театър зад канала и кандидатства в Художествената академия. Не го приемат, но е непоколебим, че отново ще опита. Тогава баща му му казва нещо, което ще остане като завет в живота му: „Не чукай отново на врата, която веднъж ти е затворена.“ И синът ще следва неотклонно този завет. Никога няма да моли за нечие благоволение; няма с лакти да пробива в артистичните среди; няма да търси лобита и гурута; няма да угодничи пред велможите на деня, от което и политическо време да са те; няма да хленчи за ордени, медали, признания. То, признанието, ще идва бавно, но убедително, за да преходи в слава.
Но пътят ще бъде дълъг и труден. А тогава, в началото на 60-те, атмосферата на артистичния живот в България е наситена с напрежение и неизвестности. Не напразно Димитър Аврамов описва тези години като драматични („Летопис на едно драматично десетилетие“). Националната младежка изложба през 1961 г. е своеобразен рубикон в битката на едно младо, разкрепостено изкуство, битка с академизма и догматичните постулати на социалистическия реализъм. Макар и сред оспорване, стигащо до отрицание, изгряват звездите на Георги Баев, на пловдивската петорка Димитър Киров – Георги Божилов – Йоан Левиев – Христо Стефанов – Енчо Пиронков, на Светлин Русев. Стойчев участва с две картини. За тях при обсъжданията се говори по-малко, но отрицателите го „пришиват“ към „формалистите и чуждопоклонниците“. Това не впечатлява толкова младия художник, окрилен от факта, че участва в такъв форум, до който са допуснати само 160 живописци от цялата страна. Чуват се адмириращите гласове на Кирил Кръстев, Дечко Узунов, Стоян Сотиров. Емил Стойчев подготвя малка самостоятелна изложба. Специалистите забелязват необичайната живопис и изградени композиции, които често противоречат на правилата. Остава убедителното усещане, че се задава един модерен живописец. Сред посетителите на изложбата е и Вера Недкова, която му казва искрени, насърчителни думи и купува една картина. Но… възторг и огорчение вървят често ръка за ръка. По разпореждане „отгоре“ изложбата е закрита по-рано, с аргумента: „формализъм, отдалечен от идеалите на нашето общество“. И днес художникът признава, че е бил съкрушен и унизен. И в този момент, като знак на съдбата, се появява един човек, когото Емил не познава, а само е чувал за него. Това е Богомил Райнов – интелектуалецът и писателят, четящ лекции в Художествената академия, личността, обгърната в мистицизъм и легенди… Разхвърля мълчаливо събраните за изнасяне картини, гледа ги дълго и внимателно една по една. Естетът с парижка школа и нюх на Амброаз Волар и Канвайлер, казва, че купува всички работи. Шокът за Емил Стойчев е огромен! Но това е само началото. Богомил Райнов започва периодично да чука на вратата на малката къщичка в Красна поляна и е любопитен за развитието на младия художник. Малко по-късно води и Людмила Живкова. Макар и мълчаливо, без коментари и суперлативи, Богомил Райнов дава голям кураж на младия Стойчев. И не само, а и така важните пари, с които да гледа семейството си и малката си дъщеря.
В края на 60-те Емил Стойчев е все повече утвърждаващо се име в новата модерна българска живопис. Започва да печели награди в Полша, Германия, Франция. Издига все по-високи стени и пази ревностно своя свят, с пълната осъзнатост за мисията си в живота.
СВЕТЪТ „СТОЙЧЕВ“
Днес палитрата на художника е със запазена марка и е обект на анализи от много наши и чужди художествени критици. Но зад това стои дългогодишното усърдие за проникване във вселената на цветовете и изучаването на взаимоотношенията им. Да се изгражда хармония на цветовете се учи във всяка художествена гимназия, но да владееш толерантността на тяхната взаимопоносимост, а понякога и провокативно да ги противопоставяш, е по силите на големия модерен художник. Имам една любима картина – „Дамата от Шато Винсент“. Фон – синьо в синьо. Виолетова дреха и охрени ръце, друга – полуабстрактна розова ръка, пресича мистична пирамида в стойчевското петролно зелено. И всичко – убедително завладяващо с колорита си и дифузиращо през тънкия „восъчен“ слой на повърхността. Критиката никога не е успявала да постави художника в рамките на познатите ни „-изми“. Много отдавна в един разговор с Кирил Кръстев той определя творчеството си като фантастичен реализъм. И се шегува, че не иска да го обличат само в един костюм, който критиците вадят от гардероба.
Спомням си една мисъл на Жорж Брак, че никога не е осъзнавал кубизма, защото с това би го изчерпал. Просто това е било нещото, което прави. Стойчев не прилича на никого и съм сигурен, че никой не може да го наподобява. Светът му е неподражаем. Условността на видимото, ситуирането на обекти в пространството по общоприет начин, сглобената до изсушеност форма, симетрията и пропорцията – това ли са постулатите на единствената естетика, изградена от човека?! А светът на въображението и фантазността? Само в сънищата си ли можем да го живеем? Реалността в картините на Стойчев е магична и приказна, въпреки нескрития си вътрешен драматизъм. Там не могат да съществуват неодушевени персонажи. Клетката за птици, метрономът, веещата се завеса, парцаливите облаци, аморфният силует в картината „Къщата на Лудия“ – всички те са активно действащи лица в една абсурдна пиеса. Всъщност, престъпно е да говорим с такава конкретика за елементи в творбите на Стойчев. При него битийните ни понятия и определения за нещата са изведени и закодирани в знаци и символи. Понякога неразбираеми и невидими на пръв поглед, но винаги въздействащи на интуитивно ниво.
Стендал беше казал, че не отделя художника от мислителя, както не може да отдели художествената форма от художествената мисъл. Емил е мислител върху платното. Цикълът „Пластична конструкция на една илюзия“ е опит за визуална трансформация на чисто духовни категории. Но там са и уроците на един вече мъдър живописец. Картините „Меки сърца“ и „Ерозия“ са разпръснати късове от катастрофиралия цепелин с илюзии. Болезнената рефлективност на Емил Стойчев роди и темите „Нощен дневник“ и „Сънищата на политика“. За да ни подскаже, че душата му разговаря не само с мравките, пчелите и птиците, а може да бъде и гневна сред моралния вакуум на обществото. Защото изкуството на Емил е приказка и за морала.
Малцина знаят за авторските книги с текстове и рисунки на художника. Те са свенливото му съкровение, показано отчасти едва през 1995 г. в Галерията за чуждестранно изкуство в София. В грандиозната изложба за 60-годишнината му бяха поставени в стъклени витрини като реликви. Мисли, изписани и изрисувани от ръката Стойчева, бели стихове и мъдри откровения.
ПОБЕДИТЕЛИТЕ
…В един топъл пролетен предиобед на 2006 г. вървяхме и разговаряхме с Емил Стойчев по малките улички около музея „Кей Бранли“ в Париж. Не се бяхме виждали почти година. Тогава художникът живееше дълги месеци във френската столица. Винаги при срещите ни съм се стремял повече да слушам, знаейки, че има какво да чуя. Всички, които го познават, знаят, че той не е особено разточителен в приказките, но когато има тема, докосваща го емоционално, очите му се разтварят и оживяват, а думите идват отнякъде, от дълбините на душата му.
„Когато съм тук, понякога обичам да ходя в „Пер Лашез“ (б.а. – прочутото парижко гробище). Там лежат костите на Балзак и Аполинер, на Шопен и Едит Пиаф, на Жерико и Модиляни… Покланям се. Ние живеем с нашите мъртви. Понякога рано сутрин, когато все още не са тръгнали туристическите стада, ходя по уличките на Монмартър и Монпарнас. Взирам се за стъпките на ония, големите. Пренебрегнатите, отхвърляните, руганите, осмиваните, потъналите в бедност и нищета художници… Но не предали се! Визионерите и мисионерите на едно ново изкуство. Всички са били излъгани и измамени. Търговци на картини отблизо и далеч са потривали ръце след всяко „покушение“. Но днес кой е победителят? Пак някой печели милиони на техен гръб. Но победителите са те, защото са спечелили най-голямата и трудна битка – тази, за изкуството, което изповядват. С цената на всичко! Ненавиждани от академиците, днес тях ги преподават в академиите на цял свят. Истинският художник е империя! Крехка, ранима, но устойчива!”
…В гласа на Емил се преплитаха болезнено огорчение и триумфиращ патос. Дълго време осмислях тези му думи, изведени до сентенция. Самият той беше преминал през житейските си битки не с копие, а с върха на четката и с могъществото на таланта си. И с една пленителна мъдрост, като атавистично ехо на родовата му кръв. Потомък на прочути зографи от Кукуш, чиито изписани църкви изгарят при опожаряването на града през 1912 г., художникът от съвсем малък е закърмен с разказите на дядо си за онези трагични дни. И разбира, че този свят не се състои само от добро. Все пак над хълма над Кукуш оцелява малкото манастирче „Св. Георги“, чиито бели стени светят от една картина на Емил Стойчев в ателието му. Като надежда и упование, че в Голямата битка все пак Доброто ще побеждава…
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“