Петър МИХАЙЛОВ

Петата стихосбирка на Даниела Добрева

На 25. 06. 2024  в уютната Къща за гости – ж. к. „Младост“ се състоя премиерата на петата поетическа книга на Даниела Добрева. Представянето направи утвърдената майсторка на словото – Надя Попова: „Дълбока поезия! Умна, дълбока, прочувствена емоция, но и мярка същевременно“. А проф. Александър Крумов добави: „Страданието е водещото чувство и неговото превъзмогване. Този човек – мъжът – е изпълнен от жената, затова иска нищо“. Книгата е стилна и откъм шрифтове, и от художествено оформление. Корицата е дело на Полина Стойчева. Редактор е Даниела Куманова – дългогодишен преподавател по български език и литература. Тялото се състои от около 80 страниции и побира 70 творби, които са разделени в три основни дяла: Живот „зад“ живота, Сезони, Докато бяхме един без друг. Сезони се състои от най-много стихотворения, разпределени по следния начин: Пролет – от 6; Лято – от 15; Есен – от 12 и Зима – от 7, общо са 40. В средата се намира този поетически цикъл и сякаш задава основата на книгата – цикличността, времето, промяната. Преходността на живота, мигновеността му. Постоянното търсене на красота, хармония и съвършенство. Силно изповедна лирика. Откровена, безискусна, но подкупваща със своята искреност. Изящна, типично женска по направата си. Жената, даваща начало и на пространството, и на времето. Жената – раждаща, обичаща, плачеща. Жената, възпитаваща и задаваща ценностно-цивилизационния код. Това е основното усещане и вероятно именно то придава чувството за цялостност на книгата. Приглушеното, стаеното е основен говорен белег в тази стихосбирка. Шепотът може да е много по-въздействащ от силния децибел. Кротостта може да стресне. Именно тази женска деликатност, нежност, стаеност придава на думите, на поетическото слово въобще особен колорит. Усещането за свобода е друга водеща тема, равностойна на първата. Свобода не само в изказа, но и в умението да се заиграва със смисъла на словото – игра на чисто лексикално ниво: „чо/вечни“, „не(с)мееш“, това са по-простичките форми, преминава се през по-усложнените: „ЗОВръщане“, „зам(г)ина“, „об(л)ича“, „п(у)(ро)стота“, и в последствие – стигайки до виртуозитета  на акростиха „липсваш ми“ и анаграмата „имшавспил“. Дори на ниво думи книгата е сложна, но единна в тази сложност. Същевременно срещаме остаряла дума като щение – богат език има тази поезия! Сложен регистър, полифоничен – многогласен, но еднотембров.

Изборът и понасяне на отговорността за този съзнателен избор – изключително ценно и дисциплиниращо мислене-поведение в нашите безотговорни дни („Живот „зад“ живота“). И винаги нашето съзнание трябва да помни, че животът е мимолетен, преходен – самите ние сме преходни и мимолетни. Самозабравянето е бичът на нашата епоха. Разбира се, философският елемент в поезията е ясно отличим – Платон, но и Библията – апропо, така близки в света на идеите и полето на душата – безсмъртна и свободна. А и в природата на жената – действително безсмъртна (давайки само и единствено Тя живот) и свободна – стихийна, обичаща, мислеща, отстояващата и бранеща тази свобода. Изключително силно Даниела Добрева изгражда поантите си: „Оставаме двамата – ние сме и Времето, и крилете“ (Криле и време), „тук съм и чакам – преплувай сълзите ми…“. Светът на идеите, свързването на душите – било по Платон, или по женски – се отразява и в онези частички от квантовата физика, които са свързани по между си и вероятно удържат както нашия свят, така и Вселената, а вероятно – и нас самите.

Защото всичко е свързано по между си, всичко се стреми към хармония и у-единение – човекът така е създаден да търси подреденост и сам да създава ред около себе си. В този смисъл – „За един мъж, който не иска нищо“ – е подредена, хармонична книга, осмисляща Битието (ни). Хубаво е да споменем, че авторката пише от ранна възраст – когато е на 12 в час по география. Това ранно съзряване е най-вероятно причината за терапевтично използване на стиховете на  Даниела Добрева. Самата тя споделя, че се стреми към целта: „Да докосвам хората, които четат“.

Това е безискусна и честна поезия, която настоява: Да бъде човек истински; Да не крие чувствата си; да се само-обича; Да сме без маски; Да не сме лицемерни, защото животът е истински („Какво е да си жив…“). Това е поезия за спасението – защото то е като дишането, просто и естествено („Защо са блажени нищите“). Християнският пласт е особено силен: прошката е висш човешки стремеж, тя е пречистваща по своята сила („Не е само за тялото“). Като това не е поза, а съкровена изповед, чиста, убедена вяра – „Милост“. Особена мекота се среща – валс на снежинките и липса на студ („Опашка“). Човешкото се събира в дъха и в прегръдката. Те ни правят по-добри. Майката е припозната в кокичето, топлината, съня („Отдавна“)[1]. Силни елементи на тази поезия са светлината, огънят, водата, сълзата, луната, розата – т.е. красивото и чистото се сливат, за да пречистят, за да докарат на човека катарзис. Същевременно разчитаме идеята, че женското начало ще спаси света, а и самата героиня, самия човек: „Момичето дълбоко в мене ме спаси“ („Момичето, скрито дълбоко“). Безмълвието и неизговореното също е особено по своята роля – вглъбеност, съзерцателност, концентрираност – липсват празните приказки, всичко е изказано, защото трябва да се сподели. Дом се прави бавно – не се бърза. Спомням си баба ми казваше: „Къща цял живот се гради“… Специфично е това копнение по бавното, по адажиото, по разтеглянето на мига, по неговото забавяне и истинско, максимално изживяване.

Действително основните теми: Любов, вярност, изоставяне, предателство – това са интимни отношения между хората, но тази книга е заземена, а не витаеща в облаците.  Макар че случващото се е отвъд видимото – но то е логично, подредено, човешко-земно.  Хората са свързани по между си без да знаят (именно като квантови частички!). Поставят се въпроси като: Нищото – какво е нищо? (реално, Нищото е всичко – „Разговор за нищо“); Какво мога да знам?;  Какво върша?;  В какво вярвам?;  Какво е човекът? Екзистенциални въпроси. Отговорите получаваме интуитивно, копнежно, стихийно – чрез любовта, чрез обичта, чрез красотата (чрез взрив от красота, чрез избухване в красота!), чрез бавното адажио на някоя каденца (музиката и хармонията в нея!)– осмисляйки всичко около нас, ала и нас самите. Стигайки до щастието – тук сме, има ни, живеем, чувстваме, обичаме и сме обичани. Така съвсем естествено се стига до състоянието на щастие и пълнота. Точно това успява да даде новата книга на Даниела Добрева. А това е повече от успех.