БОЯН АНГЕЛОВ
Наистина, за да имаме тази дата, символизираща Освобождението на България от османското робство, свой значим принос имат и трима истински любородци: Екзарх Антим I (1816 – 1888 ), Драган Цанков (1828 – 1911) и Марко Балабанов (1837 – 1921).
В ранното лято на 1876 година Първият български екзарх свиква нарочно събрание на всички известни негови съотечественици, живеещи в османската столица. И споделя разочарованието си от страхливостта на няколкото слушбаши при Високата порта. Пред останали след събранието съмишленици не скрива огорчението от неслучилото се единодушие за специално писмо до султана, което се защити народа ни от зверствата на башибозука и редовната войска при потушаването на Априлското въстание. След това Екзархът тайно моли цариградския юрист Марко Балабанов да запознае руския посланик граф Игнатиев с катастрофалния резултат. На другия ден визитата е осъществена и Игнатиев вече знае какви настроения владеят българските цариградски първенци.
През смутните майски дни на 1876 г. външният министър на Османската империя Рашид паша посещава М. Балабанов в дома му на о-в Халки. Чрез застъпничеството на високопоставения правителствен чиновник иска да продължи издаването на забранения от цензурата свой вестник, макар вече с името „XIX век“. Министърът на външните дела е възпитан и добронамерен, дори не крие русофилските си убеждения. Предмет на разговора става положението на българите в Империята, а разсъжденията му са държавнически, без сянка на високомерие и ислямски фанатизъм. Рашид паша припомня заслугите на починалия княз Стефан Богориди и неговия ученик Гаврил Кръстевич към Високата порта, определя ги като високообразовани мъже, отговорни пред султанското правителство и сънародниците си. Подобна е оценката му и за хаджи Иванчо Пенчович. Министърът учтиво кани редактора на „XIX век“ да гостува в дома му. Няколко дни по-късно (20 май) М. Балабанов се среща с Рашид паша и описва пред него зловещи картини от потушаването на Средногорското въстание. Моли го да обуздае върлуващите разбойнически банди и редовния аскер, избиващи с нечовешка жестокост хиляди невинни същества. Министърът загрижено отговаря, че и той не се чувства в безопасност, защото по върховете на властта вилнее върхушка, водеща Империята към гибел. Думите му са пророчески. Няколко дни по-късно (3 юни) Рашид паша и още няколко османски министри са посечени от черкези по време на правителствено заседание.
Месеците след разгрома на въстанието са неспокойно съдбоносни за цариградските българи. Никой не е сигурен за живота си, а новините изобилстват от потресаващи примери. Наши и чужди вестници описват злодействата, извършвани над българите. Едуин Пиърс, представител на английския либерален вестник „Дейли нюз“ („Дневни новини“) дава обективна оценка за злощастните дни и месеци. Американския професор по естествени науки в Робърт колеж д-р Алберт Лонг снабдява английския журналист с актуални новини и безкористно подпомага пострадалите.
Екзарх Антим I и българският цариградски елит узнават безутешната истина, че властимащите нямат намерение да подобрят злата народна участ. Безсилни са и акредитираните в Османската империя чужди дипломати, които съчувстват на страданията, но само уведомяват правителствата си с дипломатически ноти и чрез журналистически статии запознават цивилизования свят с неописуемите злодеяния на поробителя. По предложение на британския външен министър лорд Едуард Дерби в Цариград е съставена анкетна комисия за разследване на престъпленията, извършени при потушението на Априлското въстание. В нея са включени: американският военен кореспондент Джанюариъс Макгахан, първият секретар на английското посолство в Цариград Уолтър Беринг и американският генерален консул в османската столица Юджийн Скайлър. Докато британският посланик Хенри Елиът се стреми с позволени и непозволени средства да скрие от английското обществено мнение турските жестокости, Макгахан изпраща от Пловдив покъртителни кореспонденции и става пример за морална доблест и личностно достойнство. Споменатият вече „Дейли нюз“ публикува видяното от анкетната комисия, непознато на света по жестокост и безчовечие. Макгахан е възхитен от интелигентността и предприемчивостта на българите, от високата им образованост и религиозна търпимост. Те са готови за свободата си, но поробителят отвръща с азиатска ярост. На 2 август безстрашният американски журналист посещава Батак и вижда събрани ведно деветте кръга на ада – близо 5000 трупа на беззащитни жертви! Уолтър Беринг нарича това многолюдно родопско село „Долината на смъртта“ и назовава броя на жертвите-християни – 15 000!!!
В последната събота на юли 1876 екзархът кани Марко Балабанов и двамата провеждат таен разговор. За по-голяма конспиративност говорят на гръцки език. Учителят Антим бащински беседва с прилежния си ученик от Халкинската семинария Марко Балабанов и му разкрива идеята си за бъдеща тайна мисия в Европа. Клисурският юрист трябва да се срещне с влиятелни политически кръгове във Великобритания, Франция, Германия, Италия, Австро-Унгария и Русия. Екзархът го уверява верява, че ще получи от него писмени напътствия за съставяне на мемоар с описание на турските зверства и с молба до коронованите особи за освобождение от робската тирания. В неделя (1 август) домът на Димитър Ив. Гешов и Марко Балабанов на о-в Халки е посетен от неканени гости. Тези неочаквани посетители са Драган Цанков, Найден Геров и д-р Георги Вълкович. Към тях се присъединява живеещият на острова Тодор Бурмов. Шестимата говорят тихо, шепнешком почти, обсъждат елементите на тайната мисия. Всеки поотделно е запознат с идеята на екзарха и тя е станала тяхна висша цел. Определени са двамата делегати – Др. Цанков и М. Балабанов, който разбира за другия емисар от напътствената бележка, донесена му от цариградските гости.
Марко Балабанов приема задачата с радост и загриженост, защото оставя съпруга с две невръстни деца – шестгодишна дъщера и осем месечен син. Знае, че мисията е опасна, дори смъртоносна, ако узнае османската полиция целите им. Получава от тъста си Димитър Гешов уверение, че ще бъде грижовен към семейството му. Групата решава двамата делегати да тръгнат по различни пътища. Драган Цанков ще отплува по море до Варна, после – с влак до Русе и оттам ще стигне Букурещ и Виена. Марко Балабанов ще тръгне също с кораб, но до Триест, а след това – с влак до столицата на Австро-Унгария. За по-голяма сигурност никой от делегатите няма да носи придружителни писма. Ще ги получат по дипломатическата поща в някоя от европейските столици. И двамата притежават официални османски документи, тъй като Цанков е цензор по печата при Високата порта, а Балабанов – административен служител в Екзархията.
Два дни по-късно М. Балабанов стъпва на борда на френския кораб „Еttorе“. Взел е със себе своя шурей Иван Д. Гешов и невръстния младеж Георги Кожухаров, сирак след клането в Батак, когото обещал да заведе при българските търговци във Виена. Пет дни по-рано за Букурещ е тръгнал Драган Цанков и там се среща с Евлоги Георгиев. От него получава парична подкрепа за бъдещата мисия.
На 13 август по обяд корабът „Еttorе“ акостира в Триест. Градът по онова време е най-голямото и най-важно австрийско пристанище. В следобедните часове М Балабанов обикаля улиците на града, чиято европейска архитектура съжителства с ориенталския чар на крайните квартали. Вечерта тримата българи тръгват с влак за Виена и на следващия ден слизат на южната ѝ гара. Посрещнати са от Драган Цанков и българските търговци, които им оказват уважително гостоприемство. Според предварителния план делегатите трябва да получат от Цариград официални придружителни писма, ала нищо такова не се случва. Виенските търговци ги водят на тайно събрание, където разбират, че българският генерал на руска служба Иван Кишелски (1826 – 1880) е в Белград със задача да организира бунтовнически чети за сражения с османската армия. На 16 август двамата цариградски емисари посещават автора на прочутото съчинение „Дунавска България“ Феликс Каниц. Възторженият българофил ги насърчава към неотстъпчивост в исканията и им напомня да разрешат един от най-важните и сложни въпроси – определяне на справедливи граници за бъдещата българска държава.
На 23 август двамата тайни пратеници се срещат с проф. Марин Дринов, дошъл специално от Прага да види и поздрави смелите мъже. Вечерта на същия ден Марко Балабанов заминава с влак за Париж, а Драган Цанков остава във Виена с очакването да пристигнат официалните придружителни писма. Балабанов остава сам в Париж до 8 септември. Няколко пъти се среща с Александър Екзарх, който по това време е аташе в парижкото посолството на Османската империя. Ловкият дипломат и заслужил за българската кауза възрожденец остава очарован от благородната мисия и споделя пред клисурския общественик, че не храни никаква доверие в изявената готовност на Високата порта да проведе реформи, с които де облекчи теглата на българите. Ал. Екзарх му припомня и за своите напразни усилия за създаване на Добруджанско автономно княжество след края на Кримската война.
На 8 септември във френската столица пристига и Драган Цанков, напуснал Виена, без да дочака бленуваните препоръчителни писма. Двамата емисари посещават Ал. Екзарх и редакциите на няколко парижки вестника, но само редакторите на „Le Temps“ и „La Liberte“ изразяват съчувствие и състрадание към българското злощастие.
Екзархийските делегати пристигат в Лондон на 11/23 септември и веднага започват да търсят официалните препоръки, без които по-нататъшната им мисия е обречена. Посещават руското посолство, но там получават отрицателен отговор. Срещат се с директора на в-к „Дейли нюз“, чийто страници вече са отделили гостоприемно място за материали, защитаващи българските мъченици. Той ги посреща любезно и изразява искрените си съчувствия, но изказва и съмнение дали Уилям Гладстон ще ги приеме без препоръки, макар вече да е изразил категорично симпатиите си към снародниците им. Междувременно двамата мисионери се озовават в Англия не само без препоръчителни писма, но и без достатъчно финансови средства, затова изоставят хотела и наемат евтина квартира. Решават М. Балабанов да замине за Манчестър и посети намиращите се там български търговци. На 15/27 септември той пристига в центъра на английската текстилна индустрия. Вече е получено уведомително писмо от Димитър Ив. Гешов за мисията, с която са натоварени от Екзархията зет му и Драган Цанков. Българите запознават М. Балабанов с известния търговец С. Хаджиополу. Той веднага го води при гръцкия предприемач Рали, собственик на просперираща търговска къща. Гръцката диаспора се отнася с нескрита симпатия към благородната мисия. М. Балабанов получава и писмо, адресирано до манчестърския депутат от консервативната партия. Хаджиополу от своя страна дава на Балабанов препоръки до живеещи в Лондон известни гръцки търговци, индустриалци и интелектуалци.
Депутатът от консервативната партия Хуго Бърлей с удоволствие изпраща писмо до външния министър на Великобритания лорд Дерби с молба да приеме двамата български делегати. Балабанов е опиянен от щастие. Благодарен е на съдбата, но и на състрадателните търговци и политици. Завръща се в Лондон рано сутринта на 17/29 септември, а в 11 часа двамата българи са при руския посланик граф Шувалов, който одобрява получения от тях „Мемоар“, но ги съветва да запознаят с него и посланиците в Лондон на Великите сили. Препоръчва им да напишат и писмо до английската кралица.
На следващия ден (събота) делегатите отново са на аудиенция при граф Шувалов и му връчват официално „Мемоар“-а. Той го приема с благодарност и ги уверява, че веднага ще бъде изпратен до руския император. Изказва готовността си да помага с всичко, което им е необходимо. Гордостта на двамата българи не им позволява да разкажат за техните финансови затруднения, затова писмено се обръщат към Евлоги Георгиев за парична помощ. Той вече е написал остро писмо до руския консул в Пловдив Найден Геров защо никъде в Европа посолствата на братската славянска държава не за осведомени за тайната българска мисия. По-късно обаче букурещкият търговец благодари писмено за сумата от 150 лири, която Н. Геров изпраща на Др. Цанков. Чрез търговската къща на братя Паница във Виена Евлоги Георгиев предоставя 4 500 франка на делегатите за всекидневни нужди.
Особено впечатлителна е аудиенцията на 20 септември при лорд Дерби, който внимателно изслушва изложението им, след като вече е прочел „Мемоар“-а. Уверява ги в добронамереността на правителството към българския народ, но промяна в турското управление е невъзможна и ще се търсят пътища по мирен път да се разрешат сложните проблеми на Балканите. Министърът обещава да предаде българския документ, придружен с писмено обръщение от 16 септември към британската кралица Виктория.
На другия ден „Дейли нюз“ и много други английски вестници уведомяват читателите си за посещението на българска делегация при външния министър. Тази новина води до светкавичен резултат. Двамата храбри мъже получават стотици телеграми, писма и покани за гостувания. В огромното си болшинство тези искрени изблици на състрадание са изпратени от членове и симпатизанти на либералната партия. Писмата са не само лични, но и от изпратени представители на различни дружества и организации. Всеобщият плам от добродетелна съпричастност кара българските делегати да отправят чрез директора на „Дейли нюз“ „Благодарствен адрес до английския народ“, в който четем, че „…ако някога българите въздъхнат свободно; ако сполучат те един ден да се отърват от робското иго, което тежи върху им пет столетия; ако те придобият правото да живеят не като народ от роби, а като свободен народ със свое самоуправление: честта от тая сполука ще се дължи в голяма част и на благородния английски народ; ние покорно му благодарим…“
В деня на визитата при лорд Дерби българските делегати изпращат по един екземпляр от „Мемоар“-а до някои от най-популярните френски и немски вестници: парижките „Journal des Debats“, „La Franse“, „Le Temps“, брюкселския „Le Nord“, мюнхенския „Algemeine Zeitung“. Уведомяват и верния им съидейник Феликс Каниц за успеха на мисията.
Българските мисионери не могат физически да откликнат на всички протести и митинги, които английската общественост организира в защита на българската кауза. Поканени са от кмета на Лондон. Той се отнася вежливо към тях и изказва искрени съчувствия за нещастието, сполетяло сънародниците им. На 27 септември присъстват на банкет, организиран в тяхна чест в залите на луксозния хотел „Уестминстър“ от либералната партия. Пред притаилата дъх публика М. Балабанов държи на изящен френски език вдъхновена, продължителна и безстрашна реч. След банкета делегатите са заведени в Хайд парк, където присъстват на многохиляден митинг в защита на България. След вдъхновените речи на десетките оратори, М. Балабанов и Др. Цанков с просълзени зеници отправят към неизброимото множество трогателни слова на английски език. А приятелските срещи и уверенията за безапелационна подкрепа не секват и през следващите дни.
На 30 септември делегацията посещава Бирмингам. Тя е посрещната от депутата Чембърлейн, краен либерал от партията на Гладстон. Местният вестник “Дейли пост“ съобщава за вдъхновяващите слова на Марко Балабанов в защита на българската кауза. Ораторът е посрещнат и изпратен с несекващи овации. Похвални благодарствени писма пристигат и от съотечествениците им в Цариград, окрилени от успеха на мисията.
Знаменателна остава срещата на емисарите с предводителя на опозицията Уилям Гладстон. На 3/15 октомври той изпраща до тях писмо с молба да получи отговор дали са настъпили в България промени в обществения ред и дали все още се вършат престъпления спрямо българите; съществуват ли социалните и морални средства за установяване на автономно народно правителство и има ли достатъчно подготвени и достойни хора, които да застанат начело на такова самоуправление. След като не получава отговор, Гладстон отива в лондонската квартира на двамата българи, но и там не ги намира. Ето защо изпраща още две писма, с които ги уведомява, че ще ги чака в дома своя приятел лорд Гренвил в четвъртък, в 12,30 часа на 14/27 октомври. Срещата е неописуемо трогателна! Марко Балабанов не намира достатъчно възторжени думи, за да изрази възхитата си от възрастния политик, който разпалено защитава мечтата си да види България с добро автономно управление. „Тъй свърши – отбелязва в спомените си Балабанов – незабравимото ни свиждане с незабравимия Гладстон. На тръгване ние останахме смаяни, като видяхме, че Гладстон не само ни изпроводи до вън от вратата на стаята, но ни и помогна да си облечем зимните горни дрехи. При настойчивото ни отказване да допуснем тази по никой начин незаслужена от нас любезност, той ни забележи да не противостоим, че това било английски обичай. Тръпки ни побиха и сълзи поросиха лицата при тази прощавка и при излизането из дома на този велик държавен мъж, велик човеколюбец и велик християнин. Като смаяни и неми от тази постъпка се гледахме ние няколко минути един други на улицата, на която излязохме.“
Не само тези срещи повдигат духовете на двамата делегати. Навсякъде, където се срещат с приятелски настроени англичани, трябва да отговарят на неизброими въпроси. Дори получават напътствия да не се съгласяват, ако бъде предложено образуването на малка автономна българска държава. Чуват се и препоръки да се тръгне към обединение на България със Сърбия, Босна и Черна гора, за да се образува голяма и мощна християнска държава.
Двамата делегати получават и писмо от женския комитет в Единбург, от което разбират, че прошение с подписите на 48 845 жени от Англия и Ирландия е предадено на кралица Виктория с молба да се сложи край на турската варварщина. Едновременно с това прошение единбургските жени изпращат и съболезнователно писмо до българските жени, съчувствайки на страданията им.
По същото време Високата порта се опитва да омаловажи ролята на българската делегация в Лондон. Англофилът д-р Стоян Чомаков опитва да събере подписи за благодарствен адрес към султана поради получената амнистия, но среща неумолима съпротива. След като през април 1876 е направил неуспешен опит да свали от власт екзарх Антим I с формалния предтекст за изтичащ мандат, успява да спечели доверието на Мидхат паша и му съдейства за провеждането на някои частични реформи из българските земи. Чомаков сътрудничи и на посланик Елиот, изпратил дипломатически писма до английстоко външно министерство, в които подробно обяснява, че делегатите М. Балабанов и Др. Цанков не представлявали българския народ, а само тях си. В противовес на тези неверни и клеветнически сведения, американският консул в Цариград Юджин Скайлър пише до близкия си приятел Ч. Дилке (член на английския парламент): „Понеже турското посолство в Лондон е разпръснало разни слухове по отношение характера на г. г. Балабанов и Цанков и е твърдяло, че на тях трябва да се гледа просто като на частни лица, действащи за своя сметка, то българският Екзарх ме помоли да кажа, че той и всички по-първи българи признават г. г. Балабанов и Цанков за свои представители и за тълкуватели на техните желани. Господин Балабанов аз познавам лично; и двамата са с възвишен характер.“
На 30 октомври екзархийските делегати получават писмо от секретаря на Бенджамин Дизраели с уверение, че британският министър-председател също желае участта на българите да се подобри, но за това е нужно съгласието на великите сили.
Три дни по-късно Евлоги Георгиев с телеграма се обръща към делегатите с въпроса не е ли време да напуснат Англия, за да продължат народното дело в другите европейски държави. Любезността и доброто възпитание изискват благодарност към всички, помогнали за успеха на мисията и двамата отечествени емисари посещават отново редакцията на „Дейли нюз“, пътуват до Манчестър и Ливерпул за среща с българските и гръцки търговци, станали вче техни верни приятели. Напускат островната държава с надеждата, че светът е пълен с нравствено богати хора.
* * *
На 8/20 ноември делегатите пристигат в Париж. Вече са снабдени с препоръчителни писма до знаменити личности. Особено плодотворно е посещението им при известния публицист и журналист Емил дьо Жирарден, стопанин и главен редактор на в-к „La Franсe“. М. Балабанов е редовен читател на вестника, знае за симпатиите на редактора му към Русия и за неговата ненавист към Османската империя. Великият французин усмихнато споделя, че българите имат в лицето на руския император Александър II могъщ покровител. Уверява ги в лоялността на французите и в решимостта на страната му да не оказва военна помощ на Турция, както е правила това през Кримската война. Жирарден живо се интересува дали България разполага с интелектуален елит, който да застане начело на бъдещата автономия. Всички въпроси, възникнали по време на срещата, карат делегатите да отговорят писмено на 11/23 ноември, а то е публикувано на следващия ден в „La Franсe“. М. Балабанов и Др. Цанков са категорични в твърдението си, че България от север на юг се простира от Дунав, през Стара планина до границите с Тесалия и Епир, а от запад на изток е разположена между Ниш и Бургас, достигайки земите след Одрин. Що се отнася за наличието на подготвени интелектуалци, делегатите веднага могат да обнародват над тридесет имена на българи, образовани в Германия, Франция, Австрия, Англия, Италия и Русия. Това все още не смеят да направят от съображения за сигурност, защото османските власти ще обвинят тези хора в държавна измяна. В изложението си българските емисари имат общо мнение – началник на автономната българска държава не трябва да е българин, а европеец „честен, справедлив, деятелен и въодушевен от най-добри намерения за мирното развитие на един трудолюбив народ.“
Осигурено от влиятелни френски приятели, посещението им при външния министър дук Деказ също се оказва плодотворно. Министърът отговаря потвърдително на въпроса запознат ли е с „Мемоар“-а и, след като изслушва емоционалното изложение на Балабанов за българските несрети, съветва делегатите да се свържат с европейските представители на Цариградската мирна конференция.
Срещите с висши френски политици и политолози не приключват след аудиенцията при външния министър. Приема ги висшият държавник Тиер, леко разочарован от желанието на делегатите отечеството им да стане автономно княжество. Споделя им, че нито обединилите се княжества Влашко и Молдова, нито Гръцкото кралство, нито Сръбското и Черногорското княжества са донесли на поданиците им повече свобода и благосъстояние. Съветва ги да не бързат с автономията, а да издействат от османското правителство особена администрация с увеличени пълномощия и едва тогава, след като узреят за свободата си, да мислят за автономия.
Знаменитият републиканец Леон Мишел Гамбета оказва любезен прием на българските представители и ги уверява, че Франция при всички случаи ще заеме страната на християнските народи, но едва ли би тръгнала на война с Османската империя.
На 17/29 ноември двамата емисари пристигат в Торино. Българските дипломати имат за Италия препоръчително писмо от Евлоги Георгиев до живеещия в Рим сенатор граф Распони, зет на румънския княз Гика. На 20 ноември вече са в дома на Распони, който ги посреща с изключителна любезност и два дни по-късно им урежда среща с министър-председателя Депретис. „Уважаемият старец, – отбелязва в спомените си Марко Балабанов – след като ни изслуша с очевидна интересност, пое думата и ни каза, че Италия не може да се отнася другояче освен със симпатия към всички злострадащи народи, че тя особено съчувства сега на българския народ, тъй жестоко пострадал, и че ние трябва да бъдем уверени в добрите разположения, в добрата воля на Италия. От друга страна, правителството, ни каза, залага всячески за постигането на едно действително подобрение в участта на нашия народ и то няма да престане да действа в тоя дух, докато не се стигне това подобрение…“
Любезният и добродетелен граф Распони не престава да сътрудничи по възхитителен начин на двамата емисари. Води ги в италианския сенат и ги настанява в дипломатическата ложа, откъдето те наблюдават работата на камарата; урежда им в редакцията на в-к „Дирито“ среща с известни политици и публицисти; съдейства за визита при министъра на външните работи Мелегари. Италианските приятели на българските делегати са въодушевени от благородна мисия и дори имат готовност да ги срещнат с Джузепе Гарибалди, но М. Балабанов отклонява предложението, тъй като мисията е миротворческа, а подобна среща ще се използва от туркофилите по превратен начин.
Във Виена екзархийският емисар Марко Балабанов пристига на 28 ноември сутринта. Там го чака другарят му Драган Цанков. През същия ден получават окуражителни писма и телеграми от следващи в Загреб български студенти. Двамата делегати посещават живеещия в австрийската столица княз Емануил Богориди (внук на Стефан Богориди), който усилено изучава български език и също е загрижен за тежката съдба на съотечествениците му. Срещат се и с прославения генерал Михаил Черняев, който се подготвя да замине за Русия след злополучната Сръбско-турска война. Генералът не скрива пред тях възхищението си от героизма на българските доброволци и убедено твърди, че само пълномащабна война ще донесе истинска свобода на сънародниците им.
Тъй като Феликс Каниц не успява да уреди среща с външния министър на Австро-Унгария граф Дюла Андраши, делегатите се отдават на приятелски срещи с българската диаспора във Виена, най-вече с братята Паница, Димитър Анев, Никола Ковачев, Георги Киселов… Вечерта на 30 ноември делегатите се отправят към Берлин.
Пет дни по-късно те са приети от германския външен министър Бернхард Ернст фон Бюлов, който ги уверява в немската доброжелателност към българския народ. А на следващия ден – 6/18 декември – са посрщнати от канцлера Ото фон Бисмарк. Балабанов си спомня всяка дума от беседата му с този велик държавен мъж: „Както знаете, ни каза Бисмарк, и както ви е вече съобщено, Германия наистина съчувства на вас и германското правителство, мога да ви уверя повторно и аз, върши все що е възможно, за да докара работата до един добър край. В цариградската Конференция се е изработила една програма във ваша полза. Това е една голяма печалба. Вие ще си имате управители и съдии християни… Германия желае искрено работата да се свърши миролюбиво и затова тя гледа, тя се старае да докара в съгласие всичките сили.“ Делегатите са впечатлени и от категоричната му позиция да поддържа с всички средства решението от първия етап на Цариградската конференция (18 ноември – 6 декември 1876 г.) за създаването на автономна България.
В Берлин двамата емисари са посрещнати радушно в редакциите на влиятелните немски вестници „National Zeitung“ u „Norddeutsche Algemeine Zeitung“, публикували десетки материали за тежкото положение на българския народ след потушаването на Априлското въстание.
Подготвителният етап на Цариградската мирна конференция допуска участието само на представители на шестте велики сили. Предложеният от граф Игнатиев и съгласуван с Юджийн Скайлър и княз Церетелев план за бъдещата Българска автономия включва областите Тракия, Мизия и Македония. Австро-Унгария и консервативното правителство в Англия са против толкова голяма по площ и население държава и предлагат други варианти, всеки от които противоречи на изконните отечествени тежнения. Пред българските делегати застава дилемата дали да се завърнат в Англия, за да спечелят там още повече привърженици, или да продължат. Евлоги Георгиев категорично забранява връщането им на острова и настойчиво ги моли да тръгнат към Русия, която единствена е взела решение да помогне за свободата ни, използвайки всички средства – дипломатически и военни.
Делегатите пътуват с влак от Берлин и късно вечерта на 8/20 декември пристигат в руската столица Санкт-Петербург. Преди обяд на следващия ден вече са в министерството на външните работи, където се срещат с княз Александър Горчаков (1798 – 1883), канцлер и външен министър на Руската империя. Той е напълно запознат с тяхната мисия и ги очаква с нетърпение. Внимателно изслушва интересните разкази на делегатите за постигнатото благоразположение от западноевропейските правителства. Възрастният политик не крие своето критично отношение към консервативното правителство на Дизраели, не веднъж доказало туркофилските си пристрастия; със сдържано задоволство слуша за уверенията на Бисмарк, че ще помага на българската кауза и добавя „както всякога, така и сега, това ще се види на дело, защото от слова и обещания ние сме наситени…“ Руският канцлер бърза да уведоми делегатите за непреклонната воля на императора да доведе до край освободителното дело, защото по Божия промисъл и по предание се явява покровител на всички християни, а не само на славянските народи. Споделя безспокойството си за липсата на подходящ българин, който да застане начело на бъдещата автономна държава. М. Балабанов предлага този човек да бъде Гаврил Кръстевич, но Горчаков изразява съмненията си в почтенността въобще на българите, заемащи високи постове в Османската империя.
Кулминацията на българската мисия е на 11/23 декември (събота) в 13 часа. Делегатите влизат в Зимния дворец за среща с император Александър II, познат на света като Царя Освободител, заради премахнатото от него крепостничество в Русия. Царят ги посреща прав, ръкува се с тях, без да им позволи да целунат ръката му. Разговарят на френски език и с почтително внимание изслушва разказите на смелите българи. След това, с просълзени очи и с решителна твърдост на гласа, отсича: „Аз обичам мира и желая да се свърши всичко миролюбиво. Не зная какво мислят да правят другите, в случай че Турция не приеме доброволно това, що ѝ се предлага, но аз няма да се задоволя тоз път с голи думи и голи обещания. Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз желая това от все сърце и, ако другите се задоволят само с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си. Съобщете това, което ви казвам, на ония, които ви са изпратили.“
Думите на Александър II сякаш дават криле на Марко Балабанов и на другаря му. Те присъстват на официална вечеря, организирана от княз Горчаков. На нея канцлерът е поканил сина си Константин заедно със съпругата му, внучка на княз Стефан Богориди. Увлечен в разговора за бъдещата автономия, канцлерът не забравя да спомене името на посланика в Цариград граф Игнатиев, който за него е двигател на процеса за разрешаването на българския въпрос.
Пълни с надежди и добродетелност срещи българските делегати имат с великия княз Константин Николаевич, брат на императора и бъдещ главнокомандващ Кавказкия фронт през Освободителната война. Особено важно е гостуването им в дома на княз Николай Черкаски, вече определен за началник на Гражданското управление, ако Русия обяви война на Османската империя и войските ѝ завладеят българските земи. На 14 декември делегатите са приети в двореца Аненков от престолонаследника Александър Александрович, бъдещият император Александър III. В процеса на разговора тридесетгодишният младеж пита гостите си може ли Русия да разчита на български доброволци, за участие в бойните действия срещу османската войска и не скрива радостта си от утвърдителния отговор на двамата мъже.
Два дни по-късно Марко Балабанов и Драган Цанков вече пътуват за Москва и там се срещат с московските българи Райко Жинзифов, Константин Станишев, д-р Константин Везенков (няколко месеца по-късно – лекар на Трета опълченска дружина)… Посещават и главния редактор на в-к „Московские ведомости“ Михаил Катков, знаменит руски публицист, който открито им заявява, че вижда войната като единствена възможност за българското освобождение. Срещите стават все повече и все по-чести. Гостуват на големия българофил и председател на Московския славянски комитет Иван С. Аксаков и той ги запознава със съпругата си Александра Фьодоровна, дъщера на поета Фьодор Тютчев. Тя пък ги завежда в дома на Екатерина Тютчева, сестра на безсмъртния руски поет. Благотворни са разговорите на делегати с Александър Рачински, бивш руски консул във Варна, и с московския генерал-губернатор княз Владимир Долгоруков. Московските българи канят своите съотечественици на прощална вечеря в гостилница „Ермитаж“, а след това им устройват разходка в дълбокия сняг на Подмосковието с шейни, теглени от тройки коне.
Вечерта на 18/30 декември емисарите тръгват от Московската гара към Виена. Всички московски българи са дошли да ги изпратят, а Петко Каравелов дружелюбно потупва клисурския дипломат по рамото и пророчески отронва:
-Ние скоро може би ще се срещнем в България и ще работим за нея наедно!
* * *
Във Виена българската двучленна делегация пристига на 21 декември. Първото им посещение е в дома на Феликс Каниц, който вече е уредил среща с австро-унгарския външен министър граф Андраши. При него са в 12 часа на 24 декември. С дипломатична вежливост и открита дружелюбност министърът ги запознава с официалното имперско становище по Източния въпрос. Андраши ги уверява, че е скъсал с политиката на предшествениците си и вярва в постепенното и миролюбиво подобрение на живота по българските земи.
С радост Марко Балабанов посреща във Виена пристигналото от Цариград негово семейство. Малко по-късно в австрийската столица идва и тъстът му Димитър Ив. Гешов, придружен от другата негова дъщеря Елена и от сина си Иван Д. Гешов. Коледните празници и новата 1877 година Марко Балабанов посреща с най-близките си хора, но грижите за отечествената съдба остават. На 3 януари Драган Цанков отпътува за Букурещ и европейската им мисия стига сякаш своя естествен завършек, но така е само привидно, тъй като английската и австрийска дипломации усилено работят против предложения от граф Игнатиев проект за устройство на българската автономия. По примера на Босна и Херцеговина те пледират за образуването на две автономни области със смесено управление, включващо християни и мюсюлмани. На 11 декември започва вторият етап от Цариградската конференция и в същия ден Високата порта обявява новата османска конституция, която уж давала религиозни свободи и гарантирала равнопоставеност между народите в Империята. Вдъхновител на тези псевдореформи е Мидхат паша, печално известен със своята свирепост и българофобия. В самото начало на 1877 посланици на Великите сили представят смекчен вариант за реформи, предвиждащи назначаването на губернатори в България, Херцеговина и Босна с мандат от пет години, създаване на християнски и мюсюлмански милиции и забрана на башибозушките формирования. Османската империя отказва категорично тези предложения и на 10 януари конференцията е закрита, без да постигне някакъв резултат.
На 25 януари Марко Балабанов получава във Виена купчина писма, сред които и шест прошения на жители от Татар-Пазарджишката кааза до шестте Велики сили. „Ние българите, – пишат просителите – които сме болшинство в Т. Пазарджишкия окръг, безразлично против съвестта си ли, или под натиска на силата и на страха сме подписали такъв един адрес, явяваме на Ваше превъзходителство, че ние не даваме никаква вяра на конституционните обещания на турското правителство и протестираме против начина, който употреби това правителство, за да вземе насила подписите ни, които заради това ние и считаме за никога недадени и без всякаква сила. Ние сме твърдо убедени, че вън от проектите на великите сили никакви други промени не може да има, които да облагополучат българския народ…“
Руският посланик в австрийската столица Новиков приема Балабанов по начин, различен от състоялата се на 17 август 1876 г. първа тяхна среща. Вече не е така сдържан, а широко усмихнат и изпълнен с доброжелателност. Знае за аудиенцията на делегатите при руския император и при канцлера Горчаков, запознат е и с решителната царска воля българите да получат пълна свобода, дори ако трябва да се пролива кръв за нея. Новиков не пропуска да отправи забележка към униатските тежнения на Драган Цанков, но Балабанов дипломатично отговаря, че сега най-важното е българите да се отърват от османската тирания, а другарят му вече имал по-различно отношение към унията.
Руската дипломация прави всичко възможно за предотврятяване на бъдеща война с Османската империя и в продължение на два месеца (февруари и март) посланикът в Цариград граф Игнатиев предприема обиколка в столиците на петте Велики сили: Берлин, Виена, Рим, Лондон и Париж. Усилията остават без резултат, но М. Балабанов успява да се срещне няколко пъти с руския дипломат при престоя му във Виена. Граф Игнатиев идва в австрийската столица на 4/16 март заедно със съпругата си. В разговорите си с българския емисар той не скрива възхититата си от усилията на Гладстон и неговата либерална партия за облекчаването на българското злощастие, но депутатите ѝ са малцинство в парламента и не могат да променят туркофилската политика на Дизраели.
През тези неспокойни месеци връзката между двамата делегати не прекъсва. Драган Цанков уведомява другаря си за случващото се в Букурещ, а Марко Балабанов изпраща новини от политическото сърце на Австро-Унгария. Той посещава живеещия в околностите на Виена световноизвестен публицист и историк Ами Буе, французин по произход, но избрал Австро-Унгария за своя втора родина. Този знаменит европеец неведнъж е изразявал отрицателната си позиция към Кримската война, довела до стабилизацията на Османската империя, чиято цел е да потиска с тиранична жестокост десетки народи.
На 12/24 април, след като са изчерпани всички дипломатически средства, руският император Александър II обявява с Божието благоволение свещена война против османския поробител. А двамата европейски делегати са повикани в щаба на ръководеното от княз Черкаски Гражданско управление, за да бъдат назначени като вицегубернатори в освободените български земи.
На 14/27 юни авангардните войскови части на ген. Драгомиров извършват десант на две места: при Зимнич и Свищов. По построените два понтонни моста преминават 280 000 руски войници и 7 500 български опълченци. Общото командване е поверено на великия княз Николай Николаевич (брат на царя Освободител), а Източният отряд се командва от престолонаследника Александър Александрович и има задачата да отблъсне евентуално настъпление на турските войски, дислоцирани с Североизточна България. Във войната се включва и корпус от 20 000 румънски войници, предвождани от бъдещия крал Карол I и под военното ръководство на руския генерал Аркадий Столипин (1822 – 1899), по-късно назначен за губернатор на Пловдивска област и Одринския санджак. След злополучния Берлинския договор този генерал има изключителни заслуги за съхраняване на българските граждански и религиозни правдини при управлението на откъснатата от живата плът на Отечеството област Източна Румелия.
Марко Балабанов получава високата административна длъжност вицегубернатор на Свищов, чийто губернатор е копривщенецът Найден Геров, бивш руски консул в Пловдив. Отговорността е огромна, защото през Свищов минава главният път на Дунавската армия – боеприпаси и хранителни провизии за войската. В губернския щаб помощници на клисурския политик са: Иван Вазов като губернски регистратор и четиринадесетгодишния Алеко Константинов като писар. По-късно М. Балабанов съдейства Алеко да продължи обучението си в Русия (Николаевския лицей и Юридическия факултет на Новорусийския университет).
Освободителната руско-турска война приключва победоносно, но тази победа е постигната с цената на 202 000 загинали руски военослужещи и с кръвта на повече от 50 000 невинни български жертви. Капитулацията на Османската империя с подписания на 19 февруари/3 март 1878 Сан-Стефански договор, ревизиран и с бездушна бруталност потъпкан чрез решенията на Берлинския конгрес от юли с. г. Според влезлите в сила клаузи на Берлинската договореност, продължителността на Временното руско управление се намалява от две години на девет месеца, а съгласно чл. 1 България става трибутарно княжество, поставено в подчинение на Османската империя. Източна Румелия получава статут на автономна османска провинция, Северна Добруджа преминава към територията на Румъния, а като интегрални части от Османската империя остават Македония, Източна и Западна Тракия.
Антим I, Марко Балабанов и Драган Цанков са покрусени от тези решения, но знаят, че такава е волята на петте Велики сили. Русия с нейните народи, дали огромни жертви за спасението на братята-славяни от азиатската тирания, също е покрусена. Славянофилските кръгове в Москва, Санкт Петербург и други руски градове осъждат примиренческата политика на Горчаков, а Иван Аксаков дори е прогонен от Москва след огнената му реч в защита на българския народ.
Марко Балабанов и Драган Цанков продължават отговорната си дейност в администрацията на Временното руско управление, преименувана в Имперски комисариат след Сан-Стефанския договор и след внезапната смърт на княз Черкаски. За имперски комисар е определен княз Александър Дондуков-Корсаков (1820 – 1893), герой от Кримската война. На 20 май 1878 Имперският комисариат се мести от Търново в Пловдив, а от 10 октомври – в София. Помощници на имперския комисар стават: Марин Дринов – министър на просвещението и духовните дела, ген.-майор Гресер – министър на вътрешните дела, С. И. Лукиянов – министър на съдебните дела, ген.-майор Золотарев – министър на военните дела и К. Бух – финансов министър.
Последователно М. Балабанов е вицегубернатор на Свищов, Русе и Търново. Избират го като свищовски делегат в Учредителното събрание, свикано в Търново на 10/23 януари 1879 г. Оформилата се група на старите (консерваторите) го счита за един от най-ерудираните свои представители. Три години по-възрастният от него Тодор Бурмов, опонентът му от времето на църковните разпри Тодор Икономов, приятелите му Григор Начович, Димитър Греков и Георги Вълкович, писателят Васил Друмев (митрополит Климент Търновски), младият Константин Стоилов съставят ядрото на тази партия. Техни политически опоненти са либералите с техните лидери: Петко Р. Славейков, Петко Каравелов и Драган Цанков.
Драган Цанков е избран за вицегубернатор на Търново, участва в Учердителното събрание, а през 1880 г. става един от създателите на Либералната партия. Последователно заема постовете външен и вътрешен министър.
След всеобщата амнистия Антим I се завръща от заточение и отново става Видински митрополит. Учредителното събрание го избира за свой Председател и на 16 април 1879 г. то приема Търновската конституция Според нея българският княз и неговото потомство не могат да изповядват друга вяра, освен православната, а Княжеството от църковна страна съставлява неразделна част от Българската православна област. Гражданският либерализъм на Конституцията се изразява и във възможността на неправославните християни и друговерците, живеещи постоянно или временно в Княжеството, да изповядват свободно вероизповеданието си, без това да нарушава действащите законите.
В дебатите по време на Учредителното събрание речите на Балабанов са ярки и остри, в тях прозира признателност към Русия, но и непреклонна воля бъдеща България да остане независима от външни влияния. Той подкрепя Александър Батенберг при утвърждаването му като държавен глава, подсказвайки с дипломатична обиграност важни политически ходове. Тъй като Търновската конституция не допуска благороднически титли и учредяване на отличия и ордени, а единствено създаване на отличителен знак за участие във война, българският княз използва тази конституционна възможност и на 1 януари 1880 г. въвежда ордена „За храброст“, с който са наградени опълченци и поборници. След суспендирането на Търновската конституция князът учредява и други отличия, сред които е орденът „Свети Александър“ в шест степени и голямо огърлие, обявен като държавно отличие на 25 декември 1881. Султан Абдул Хамид предлага на Батенберг да отмени ордена и вместо него да връчва висшите османски ордени „Меджидие“ и „Османие“, но князът е непреклонен. В разрешаването на този и на много други казуси проличават дипломатическите умения на Марко Балабанов в смекчаването на напрегнатите взаимоотношения между султана и княза.
Политическите пристрастия на Марко Балабанов еволюират и се доближават до идеалите, изповядани от Драган Цанков, който също постепенно се разграничава от крайните либерали. На 7 септември 1883 г. е осъществен компромис между либерали и консерватори. Начело на новия кабинет застава Драган Цанков, но поема и министерството на вътрешните дела, земеделието и търговията. Марко Балабанов отново поема външните дела и изповеданията, Григор Начович – финансите. Димитър Моллов става министър на просвещението, Константин Стоилов – на правосъдието. За военен министър е назначен руският генерал Александър Редигер, участник в Освободителната война.
Новото правителство успява да извърши редица благодатни и демократични дела. То обявява за недействителни законите за цензурата върху печата и за забрана на митингите и събранията, а всички осъдени по политически причини получават амнистия. Новият кабинет получава съгласието на Високата порта за строеж на железопътната линия София – Солун, което би осигурило по-лесен достъп до българското население в Македония.
Антим I, Драган Цанков и Марко Балабанов – трима български мъже с неизличими приноси за българската свобода. Нека им сторим поклон!
