Маргарта МАРТИНОВА
ПОИСКАЙ ДЕНЯ СИ, ЗА ДА ПОЛУЧИШ ЖИВОТА СИ!
За Георги Константинов и неговата книга със стихове „НЕСГЪВАЕМ ЧОВЕК“ – като пътуване през „Спирките“* на времето
Не искам този ден
безследно да прелитне покрай мен
с безчувствената скорост на експреса.
Деня си искам! – Всеки негов час
със бавни стъпки през деня ми да премине
и с ново чувство, със различен глас
да сложи в мен следи незабравими.“
„Деня си искам“
През Маяковски и Гео Милев, от Франсоа Вийон до Веселин Ханчев и още много други, поезията носи своята историчност. Ако едни идеи се разпространяват чрез философските писания за 100 години, чрез художествената литература – за десет години и чрез сатирата – за пет, то поезията го прави за мигове, равни на прераждане.
„РАЗТЕГАТЕЛНАТА“ ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ
Историческата памет може да се простира хилядолетия назад, но в днешни дни виждаме и колко къса може да бъде тя. Как изгревът и залезът в нея се доближават и се сливат в една черта, от която нищо не може да се види в детайл, да се прозре в развитие, да се прецени истинността. Тази черта е паметта на днешното младо поколение, на днешното средно поколение. И на преходното поколение с „частична деменция“ за причинно-следствената връзка на събитията.
Животът ни дава поука такава:
Лъжливото слово си отмъщава.
И по-нататък:
тук истина идва, връхлита в уюта ни,
реда на лъжливите думи разбутва,
руши под нозете ни устои основни.
И прави ни жалки… И даже виновни…
„Дяволският кръг“
Историческите факти може са разнопосочни като шесторъката Шива, Триглавия змей, Буболечката на Камю с многото отделени една от друга реалности. Но драматизмът при прехода между две епохи е родил едни от най-силните стихове в световната и българската поезия. И независимо, че понякога поетите са искали да избягат от него, да потърсят нов живот и нова битност в чужди страни, шлейфът от спомени, навици, пристрастия и привързаности, е следвал тяхната същност. И не е позволявал да принадлежат изцяло на мястото и времето, в което са се пренесли.
Могъл си, но не си извисил свойто аз.
Зачеркваш мига
да се превърнеш в история…
Затуй малко личности светят над нас
и са толкова много баналните хора.
„Защо точно днес?“
НОВИТЕ РЕАЛИИ СА ХЛЪЗГАВ ТЕРЕН
За драмата на несъответствието между личностни нагласи и нови реалии в такива преходни моменти Есенин пише: „Любимая, меня Вы не любили. Не знали Вы что в сомнище люцком я был как лошадь, загнаная в мыле, пришпореная смелым ездаком“. И като подкрепа на тезата в тези стихове – за хлъзгавия терен, и като олицетворение на триединството: „личност съдба и епоха“, лирическият герой в стихосбирката на поета Георги Константинов “НЕСГЪВАЕМ ЧОВЕК“, преминал през пързалката на времето, остава изправен.
Бих предложила: „Който, през всичките тези години, „за миг поне, за час поне“ не се е сгънал – да вдигне ръка!“ Да, Георги Константинов може спокойно да го направи, „да вдигне ръка“! Човекът от стиховете му гледа към себе си, изправен в средата на водовъртежа на живота ни и едновременно застанал откъм мъдрата дистанция на времето. Тази идея е илюстрирана и чрез оформлението на корицата: Там е „несгъваемият човек“, който не е със самочувствието на бог. Той не съди, не укорява. Той изживява:
Презирай дребните житейски страсти,
подлите властолюбиви игри.
В полет към истината е твоето щастие –
в теб ще повярват много хора добри.
„Щом си излитнал“
Този „Несгъваем човек“ няма себичността на дявола (гявола). Той не подвежда, не подмамва, не топи. Той, макар и немлад, продължава да изгражда себе си, издържайки на сблъсъка с всяко стъпало, с всеки виток на стълбата за нагоре, която се оказа, че води надолу. И така израства по много по-различен начин, отколкото днес израстват част от поколението на младите творци, поколението на хейтърите, на формалистите или на освободените от форми и правила поетически ексхибиционисти.
Ако творецът само мрази,
хаби талант неоправдано.
И слага сам на себе си черта.
Омразата не е създала нещо гениално.
Големите шедьоври е създала любовта.
„Опит за разгадаване на изкуството“
АНАМНЕЗА И РУПОР НА ЕПОХАТА
Стиховете в книгата звучат изповедно – до болка, до оголен нерв. Много често приличат на разговор с близък приятел, но всъщност те имат дълбочината и силата на анамнеза на епохата, на дисекция на упованието. На рупор, зовящ към присъединяване към изконните човешки добродетели и извечните ценности, които трябва да притежава личността, за да надгражда над здрава основа.
Какво животът ме научи и то не се отучва?
Каквото има да се случи, то винаги се случва.
И по-нататък:
Съдба! Усмихната и тъжна! Не някаква наука…
По-важно е да се издържа на скръб и на сполука.“
„Везни“
Не, с тези си съждения не съм се отделила от стиховете в книгата. Не съм преминала в абстрактните полета на „всичкоказването“. Но няма да ровим дума по дума, рима по рима и да обясняваме какви „хватки“ е използвал поета. Защото има гласове, които се издигат над нивото на „шеф и кройка“ и се превръщат в твоя, на читателя, мисъл. В твой взор, в твое разкаяние и пречистване, когато се слееш с героя до вик, до сълзи. И „щом се спусне завесата“ и катарзисът отшуми, си казваш: „Добре, че не аз съм преживял всичко това. Дали щях да оцелея!“
Над мен тъмнее болката от хилядите рани
и вятърът солен е от неизсъхнали сълзи.
На хоризонта свети кърваво сияние.
Но знам, че няма вечно това да продължи.
„Среднощна надежда“
„Несгъваем човек“ е книга със стихове за човека – оцелял и надмогнал епохата. За епохата, неуспяла сгъне на две човека. За симбиозата между двете, в която ще се открият не само част от съвременниците, но и всеки поотделно, независимо възрастта. Всеки, който си задава въпроси и търси отговори! Просто – трябва да я прочете!
–––––––––––––––––
* Препратка към 14-те „Спирки“ по Кръстния път.