Боян АНГЕЛОВ
Страхил Ерменков чрез стихотворенията, включени в книгата му „Реката на живота“ /издателство „Български писател“, 2025/, оформя своята биография на творец, комуто мелодиите и словесността са подчинени в еднаква степен. Музикант и филолог по професия, той обагря звуците с невидимото присъствие на фонемите и превръща семантиката във функция на вътрешния ритъм, който е в неизменен синхрон с движението на небесните сфери. Не случайно в едно от стихотворенията си поетът споделя:
Живея с болката на този свят
и в раните му се оглеждам,
а беше пролет и бях още млад,
и дишах с толкова надежди.
„Наранен свят“
Поезията на Страхил Ерменков не остава в пределите на емоционалната разсъдъчност, защото тя обуславя неговата социална ангажираност към случващото се и към отминали периоди от отечественото битие. Избрал е и своето място – да бъде „под хълмите на времето“, което винаги е отредено за войниците на съвестта. Поетът е усетил със сетивата и интуицията си „смъртната прегръдка на войната“ и ужаса, че нейните пипала са толкова близо до нас. Разпънатият на кръст свят сякаш не обещава вече спокойствие и отрада, а очаква да спрем бушуващия океан от злоба и ненавист.
Тази поетична книга не съдържа само и единствено апокалипчтични картини, но минорните тонове преобладават, защото са родени от безизходицата и породилите я несправедливости. Все пак съществуват предели, където поетът търси и среща успокоение. Намира го чрез мелодията на езика – ненатраплив, разбираем и пестелив, а всъщност – толкова обаятелен в своята непосредственост.
„Реката на живота“ е книга-равносметка, в която Страхил Ерменков споделя с нас свои съкровени пориви и емоции, издигащи словото до степента на разговор с нетленността.
Пожелавам на тази книга и на нейния автор добър и безпроблемен път към читателските сърца!
Боян АНГЕЛОВ
СТРАХИЛ ЕРМЕНКОВ
стихотворения
РЕТРО ТАНЦИ
Един забравен грамофон
и разкордирано пиано,
танго и валс с неверен тон
събуждат спомените само.
И плочите са тъжни днес,
със прашен слой са те покрити,
и имат жребия злочест
да са им преброени дните.
И се преплитат валс с танго
с несигурни и нервни стъпки,
и осъзнаваме едно –
съвсем лишени сме от тръпки.
В самотата – безнадеждна,
в една реалност без заблуди
сам всеки в себе си се вглежда:
различни сме, но не и други.
ЛЮБОВ СЛЕД ДЪЖДА
От облака заситни летен дъжд
и падна тихо на земята,
и всичко стана свежо изведнъж,
проблесна лъч във тъмнината.
И стъпките на влюбени край нас
оттекваха сред тишината,
в пространството, разпънато в несвяст,
гнездо бе свила тишината.
Едва ли някой иска да е сам
и без любов в живота да остане,
и като камъка, студен и ням,
с тревата да живее само.
Ала и тя жадува за любов,
не се живей без нея лесно,
на вятъра изпраща своя зов,
за да я навестява често.
ИЗБОР
Нощта лениво се протегна
в постелята на своя мрак,
на никого не бе потребна
до следващата вечер пак.
И хоризонтът твърде рано
със поглед търсеше земя,
и с допира на свойто рамо
усети странна топлина.
И закипя живот отново.
След нощния накъсан сън,
дочух и музика, и слово,
и птици, пеещи навън.
Прекрасен, залезът в жарава
ще гасне бавно над света,
но ако трябва да решавам,
знам – изгрева ще избера.
ПЪТЕКА СЛЕД СПОМЕНА
Зад прозорците дебнат завеси от мрак,
напоени със делници сиви,
в самотата угасват надежди без знак –
все несбъднати, винаги живи.
От трапезата празнична само трохи
се надсмиват над дните ни прашни
и убиваме скуката в свойте души
със горчилка от празните чаши.
И се лутаме тъжни в безлунната нощ,
в лабиринта на своето време;
хоризонтът далечен е винаги нов
и във него надеждата дреме.
Знаем – с утрото идва делникът нов,
щом луната остане далеко
и, че рана остава след всяка любов,
а след спомена – само пътека.
ГРОЗДОБЕР
Посред гроздобера дъжд заваля.
Селски коли по разкаляни пътища
бавно пресичаха глухи поля
и се промъкваха между стърнища.
Набраздиха до болка земята,
покриха лицето ѝ с бръчки от кал,
вятър луд профуча край гората,
сякаш момък за среща бе закъснял.
А след ден слънцето се показа,
разкъса неистово мрачен чембер
и прогони всяка омраза,
дълбоко наситила облака чер.
И започна в зори гроздоберът.
Ръцете тежаха от гроздове златни;
спряха колите в близката мера,
преди да се върнат в село обратно.
Греят зърната в златист кехлибар,
в капка роса се пречупват лъчите,
в щедри отблясъци в скъпия дар.
Тая нощ тука били са звездите.