Затова Словото идва само със знанието и когато придобиеш знание, постигаш и словото
В Деня на книгата /23 април/ кърджалийският писател и поет Иванко Маринов празнува своя 71 рожден ден. Автор е на десетина книги с поезия и проза. Есеистичният двутомник “Градът кръстопът”, специфична и уникална история на Кърджали, му донесе годишната награда на Съюза на българските писатели за 2006 г., както и отличието на Съюза на краеведите в България – “Заслужил краевед”. Член на СБП. И въпреки че сега стои малко в сянка, поради заболяването си, той продължава да върви чрез мъдрите си текстовете, към които ще се връщаме често, към хоризонта на своята душа. Защото за него движението на вътрешните словесни пластове никога не спира. И сега, когато е в период на словесно съзряване чрез мълчание, съм сигурна, че още живее с чувството на доживотна обреченост на книгата.
Не случайно, беше и директор повече от 20 години на кърджалийската Регионална библиотека „Н. Й. Вапцаров”. Не случайно отдели толкова много време да подкрепя и редактира наши млади автори. Не случайно, творчеството му е очарователен пристан за непреходните жестове, обогатяващи митологията на класическата литературна бохема, пробягващи в книгите му с тъжна усмивка и тънка ирония, по думите на Петър Анастасов. А есеистичните му истории за родопския край, за легендите, преданията и митовете са доказателство за магическата способност на литературата да се превръща в украшение на паметта. Да води надалече и надълбоко в територията на мъдростта и човещината.
Иванко е написал много съкровени редове за словото, за книгата. И те са събрани най-вече в трите му тома “Небесни листа” /2004/. Едни от тях са: „…всъщност търсенето на Свещения Граал е ходене по мъките за изгубеното слово. За изгубения език. Загубено поради раздялата му с истината”.
На гръцки език думата „четене”, припомня Иванко, означава познавам нещо, видяно по-рано, т.е истинната божествена същност, изразявана чрез словото и езика. Любопитно е, че „език” на старобългарски пък означава „народ”. Но книгата е нещо повече от земно явление, казва той. А страниците на вселенската книга са небесни, те съдържат и историята на света, и тази на живота, изобщо. Затова още от древността тези, които са работили с книгите, са се радвали на особена почит. Калимах, например, библиотекарят на прочутата Александрийска библиотека на Птоломеите /ІІІ в. пр. н. е./, е бил възпитател на царските деца и е носил титлата „братовчед на фараона”. А пък първият известен досега библиотекар Шепсескафанах, управлявал библиотека в египетския град Гиза, бил наричан „началник на дома на писмеността”, както свидетелстват надписите над гроба му.
Но и тогава, и сега почитта си е едно, а четенето – съвсем друго. Още преди две-три хиляди години глинена плочка от Вавилон констатира това, което ни е ясно и днес, а именно: “Странни времена настанаха, всички пишат, никой не чете…” Така че нищо ново под небето. Макар че вече ясно се забелязва известен напредък по отношение на скритата истина за словото и за езика.
Английският писател Булвер-Литон говорел, че библиотеките трябва да подреждат в каталозите си книгите не по областите на знанието, а по хорските болести и слабости, защото книгата е лекарство, а библиотеката – аптека, защото книгата лекувала всички болести, в това число и телесните. Тази теза, имаща своите корени в древността, днес се потвърждава и от науката. Вече със сигурност се знае, че досегът с поезията действа освобождаващо, ритъмът в нея стимулиращо, а добрите книги са форма на терапия. Затова вече в много страни се използват тези свойства на книгите за лечителски цели. И библиотерапията вече се разраства бързо като професия. Над половината от английските библиотеки се занимават с някаква форма на терапевтична дейност по модела „книги по предписание”. И все повече хора биват насочвани от личните си лекари към местните библиотеки за „лекарства за четене” – литература, подходяща за тяхното състояние.
Организацията „Лапидюс” насърчава прилагането на литературните изкуства за развитие на личността и обединява усилията на писатели и медици в тази посока. Този процес изглежда нов и дързък, но всъщност е много стар, тъй като винаги се е знаело, че книгите ни правят духовно добри и подхранват нашето добро „аз”. Още Платон казва, че музите са ни дали изкуствата не за безсмислено удоволствие, а като средство да внесем хармония в душевното си равновесие, когато то е нарушено. Не случайно Аполон е богът и на поезията, и на медицината. И лечебниците са били разположени до театрите и библиотеките. Доста по-късно Пруст определя книгата като оптически инструмент, даващ възможност на читателя да открие в себе си онова, което не би открил сам, т.е. самия себе си. Затова в “Книгата на Златните Правила” се казва, че Словото идва само със знанието. И че, когато придобиеш знание, постигаш и словото. Слагаш край на разлъката между словесния „аз” и истината, ни припомня Иванко Маринов.
Лили Фероли
С удобно римуваната дилема: я “книжката”, я “мишката”?!
Било е и друг път.
И всуе бедната книжица носи удари като троянката Касандра.
Но “и това ще мине”, се чете на вътрешната страна на пръстена на Соломон.
***
Сега да видим що е четенето? – според психолозите.
Боза работа, първосигнален рефлекс на очите “да тичат” по редовете.
Така да е.
И като е така, и като напоследък сме повечето “първосигнални”, дали пък аджеба и повече четем?
***
А чудесната книга?!
Ами тя е доста така, гроги; най-вече българската.
“Мила Родино…”
Да станем ли на крака, Дончо Цончев!
И дали площад “Славейков” е блаженото островче, или такова по време на Потопа? До него зиме-лете свирят две слепи китари, с акордеон: “Продават се, мамо, белите манастири.”
За жълти стотинки в паничката.
Иванко Маринов
