Трендафил ВАСИЛЕВ

Николай Хайтов беше необикновена личност!

Във взаимоотношенията си с хората беше естествен, прям и искрен, без суетност и надменност, горд, но достъпен, добронамерен и затова – обаятелен и привлекателен. Словото му – казано и писано – с образен и гъвкав език, лаконично, с ясна мисъл и позиция – завладяващо и въздействащо. Беше силен характер, с непоклатими убеждения, с високо чувство за достойнство, верен на думите си, трудолюбив, ревнив към времето си, устойчив на клевети и интриги, отговорен, упорит, грижовен. Той беше фанатичен родолюбец, непоколебим защитник на отечеството, на българския народ и език, на българската природа и история. И на святата истина… Като прибавим към всичките тези качества могъщия му талант, неговото име и творчество на писател и публицист заемат видно и трайно място в българската литература, в националната ни духовност, със заслужена всенародна почит.

С Никола Хайтов имах дългогодишно приятелство от седемдесетте години на миналия век до последните му дни. Преди да станем близки съм имал срещи с него. През седемдесетте години го потърсих и му предложих да напише материали за списание „Армейска младеж“, където работех. Първият беше във връзка с участието на воините от БНА в залесителната кампания през Седмицата на гората, той написа великолепното есе „Залесяването е отбрана“. Другият беше по повод 140-годишнината от рождението на Васил Левски и неговата публикация за образа и делото на Апостола беше най-вълнуващото четиво в броя.

Нашето приятелство започна по-късно след едно негово писмо до мен. Прочел в пресата мои стихове и в писмото изказваше похвални думи за поезията ми. Заинтересувал се кой съм, що съм, получил информация и адреса ми и от родното си село Яврово изпратил паметно писмо. То беше вълнуващо преживяване за мен. Думите на големия писател бяха признание и насърчение за творчеството ми. В писмото имаше и покана есента да го посетя в редакцията на списание „Родопи“. И действително тази среща се състоя. Той ме посрещна радушно, припомнихме си за нашите предишни срещи, когато работех в сп. „Армейска младеж“. Съобщих му, че сега съм на работа във Военно издателство. Заинтересува се къде съм роден, какви са родителите ми, откъде е коренът ми. Когато разбра, че съм родом от с. Момино, Хасковско, а съседното село е Криво поле, Хайтов сподели, че селото му е известно чрез родения в него български възрожденец, поборник, книжар и писател Нестор Марков. По негови записки – едни от малкото документални материали за кърджалийството, той е написал очерка си за Емин ага от известната негова книга „Родопски властелини“. Сподели също, че въпреки желанието си за посети родното село на Нестор Марков, не му се е удала такава възможност. Аз го поканих да гостува в нашия край и това се осъществи по-късно.

Последваха нови срещи, взаимни гостувания, в които се опознахме и сближихме. Разговаряхме за книги, за писатели, за книгоиздателската работа, за родния ми край, откъдето започваше планината Родопа. Имахме срещи, които животът и работата ни налагаше и бяхме нужни един на друг. Ще разкажа за по-значителните от тях, в които най-пълно се оглежда образът на големия писател.

През деветдесетте години станах управител на ИК „Иван Вазов“, бившето издателство „Отечествен фронт“. Хайтов ме посети и поздрави за новата длъжност. Често се обръщах към него за консултации по издателския план и той ми беше изключително полезен. Включихме и издадохме и негова книга – том шести на дневника му. Бях редактор на книгата, запознах се с целия дневник и изпитах удоволствие от съвместната ни работа. Водихме интересни за мен разговори за сполуките и несполуките в творчеството. В дневника му е целият живот на писателя, едва когато го прочетох, разбрах защо е написал такива знаменити книги. Биографията му е уникална – какво ли не е правил, какво ли не е преживял, къде ли не си е блъскал главата.

През 1996 г. в нашия край се чества 160 години от рождението и 80 години от смъртта на видния български възрожденец Нестор Марков. Тържествата се състояха в родното село на именития българин Криво поле. Като земляк и учил в прогимназията на Криво поле, бях включен в Инициативния комитет за честването. Предложих да поканим Николай Хайтов и поех ангажимент да осигуря идването му. Очаквах, че той ще прояви интерес към това събитие, защото, както се разбра, творчеството му се кръстосваше с писанията на възрожденеца. Дадох поканата на Хайтов, разказах му за организацията на тържествата и пътуването и той прие с готовност.

На 3-ти юни бяхме в с. Криво поле. Състоя се тържество с доклад и приветствия. Хайтов произнесе вълнуващо слово, докосна се до важни неща, към които всеки българин е съпричастен: за родолюбието, за коравия български дух, за връзката ни със земята и гората. Поднесохме венци на паметника на възрожденеца, подарихме книги на читалището и училището. След митинга имаше тържествен обяд, на който Хайтов отново говори и отговори на множество въпроси. Гостувахме и в дома на Тянко Манолов, дългогодишен кмет и летописец на селото.

Юнски ден, ден голям, по молба на Хайтов отскочихме до близкото село Кралево, където писателят се срещна с Петко Делчев, негов ревностен читател – първият, който му е изпратил благодарствено писмо. Намерихме Петко на лозето с жена си и той, като видя Хайтов, се разплака. Не можеше да повярва, че големият писател е дошъл да го види в родното му село… Отскочихме и до моето родно село Момино, което е на три километра от Криво поле. Хайтов искаше да види селото, родната ми къща. Тя вече беше безлюдна, преди няколко месеца починаха един след друг мама и татко. Отключих, разгледахме стаите, двора, поседнахме пред къщата. Аз заразправях, че баща ми е родом от Беломорска Тракия, гледаше филма „Капитан Петко войвода“ със сълзи на очи и колко много би се зарадвал да види сега Хайтов в своя дом. „Забавили сме се, значи“ – отсече писателят. После се позамисли, обърна се към мен и каза с тъжни очи: „Все бързаме занякъде, все бързаме, а за тия, дето са ни родили, винаги закъсняваме!“.

От това посещение си тръгнахме с отлични впечатления и преживявания.

В края на деветдесетте години създадох издателство „Българска книжница“ и едно от изданията беше за Кукленския манастир – цветен албум с историята на манастира и фотографии. Посетих дома на Хайтов, занесох му книгата. Той се зарадва много, разглежда я дълго и видимо развълнуван ми каза следното: „Гледай какво нещо е животът! Като малък, десет-дванадесетгодишно дете, пасяхме добитък и често стигахме до Кукленския манастир. Над него живееше в една колиба изгонен от игумена монах, отец Аверкий. На огън, който не видях да загасне, той си готвеше храна, живееше от диви плодове и подаяния. Беше страстен пушач и ние, говедарчетата, му набирахме от нивите изсъхнали тютюневи листа и му ги носехме. В замяна на това той ни разказваше  страшни работи за робството. Една от тези истории беше за Караиван и дъщеря му Мария, за козия рог. И тази история, която описах по-късно в разказ, създаде се и филм, ме направи като писател и творец известен широко по света… Ха, кажи, че в тоя занаят – писането, нещата не са незнайни и непредвидими“.

Имах няколко незабравими срещи с Хайтов, когато той се разболя. За пръв път разбрах за неговата болест на 9 декември 2001 г. Тогава в читалище „Наука“, сега назовано на неговото име, бе представена книгата „Който има ухо да чуе“. Той сподели, че писането на тази книга му е струвало доста душевни терзания. Накрая каза, че се е разболял от анемия, надяваше се, че болестта ще бъде овладяна. След премиерата поговорихме двамата, той ме покани да се срещнем и да обсъдим издаване на негови книги. Видяхме се няколко пъти в дома му на ул. „Люботрън“. Каза ми, че е разделил творчеството си на 12 тома, намерил е пари и че иска аз и издателството ми „Българска книжница“ да издадем книгите. Направихме някакъв предварителен разчет, запознах се с обема на изданията и след една седмица му дадох оферта. Той я прие и започнахме работа, първо неговата и след това моята.

На тия виждания той ми говореше и за болестта си, каза ми, че анемията е преминала в левкемия и му преливат кръв. Говореше спокойно за състоянието си. „Отивам си! – ми каза. – Не знам колко време имам още – месеци ли, година ли. Искам да свърша доста неща. Имам да довършвам книгата с документи и свидетелства за гроба на Левски, автобиографичната ми повест „През сито и решето“… Дано ми стигне времето!“

Така се стигна до нашата последна среща – на 28 юни 2002 г., петък. Болестта го беше омаломощила. Не можа да стане от фотьойла. Разговаряхме близо час. Жени ме поглеждаше, приканваше ме да го щадя и да прекратя срещата, но той ме задържаше, усещаше, че това е може би последното ни виждане. Последните думи, които чух от Николай Хайтов бяха: „Тази болест, дето ме мъчи втора година, съвсем ме удари. Нямам сили вече, от десет дни не мога да работя. Дано да завърша „През сито и решето“… Не се страхувам от смъртта, това ще да е някаква болка. Толкова мъки съм преживял и туй ще преживея. Не страдам от това, че си отивам, всеки, който се е родил, е стигнал до смъртта. Болно ми е, че не можах да напиша книгата за Апостола. От писане 15 години за гроба му не можах да напиша книгата за живия Левски. А това е по-важното, което исках да кажа. Стоят 12 папки с материали за живота и делото на Апостола и ще останат така…“.

Накрая ми каза, че няма сили и време да се занимава с издаването на книгите и ще ги остави на близките си – каквото решат да направят за тях. Тръгнах си, обещахме си скоро да се видим пак.

След два дни, на 30 юни, неделя, Николай Хайтов почина.