Благовеста КАСАБОВА

Стихотворенията на Мария В. Николова, включени   в новата ѝ книга „Запалвам снеговете още“ са красиви, а в съдържанието им е излъчена  и неподправена интимност. И не само в новата ѝ книга, а  в цялостната ѝ поезия. Четейки стиховете на Мария Николова,  човек се преобразява, става по-чистосърдечен и изпълнен с любов. Започва да се взира в полета на птиците, в лъкатушенето на реките, в грейналите макове, поляни и да се връща към детството, към близките на сърцето му хора.

Във всяка нова поетична книга тя доизгражда образите и символите, обогатява ги с нови цветове и звуци, с нови чувства и настроения и така постига по-многообразно изображение на теми, размисли, асоциации, тоналност. Вътрешното Аз на Мария Николова т.е. душата ѝ, е в хармония  с външната картина, която понякога е носталгична, друг път жизнерадостно осветена. И така се откроява умението да борави с детайла, който уплътнява картината и я синхронизира с моментно преживяване или настроение.

В някои от поетичните си творби Мария Николова се докосва до неуютните страни на живота, но и до белия цвят на вишните, поема аромата на цветята, слуша ромоленето на ручея, тихия шепот на снежинките, прочистващите струи на дъжда, замайващия въздух на пролетното утро, спонтанните пориви на вятъра. Използваните още символи са и реката, морето, ливадите, сълзите, небето, огънят, пътят, слънцето. Лайтмотива обаче в „Запалвам снеговете още“ е любовта  – впрочем тя е лайтмотива на по-голяма част от стихосбирката ѝ. Често тя е ключът на щастието, на себеустояването като начин на живот. Затова любовното чувство е устойчиво вплетено в посланието на творбата. То може да е и асоциация, и минало преживяване, и моментно усещане.

Изплашена, изгубена съм вече.

И как без слънце, огън и небе.

Ключът е там и теб очаква вечер.

Светът без теб какво ще ми даде.

Снежинка съм, все още не стопена,

залутано дантелено перце.

Без теб на този свят му е студено –

той пак живее, ала без сърце.

В стиховете от „Запалвам снеговете още“, наред с озарението, което носи любовта, се прокрадва и меланхолна тъга, тя в някои случаи е предизвестие от спомен, в друг е просто състояние на духа, а и на мисълта, по-точно на прозрението за несбъдване, за пропуснато или несторено, и че не винаги красотата е постижима. Тъгата обаче не обезверява поетесата, тя продължава да търси и да мечтае за ново хармонично начало.

Като крехък и раним поет, Мария се стреми да разкрие, чрез собствените си сетива, доброто и красивото в живота около себе си и по-точно живота на човека изпълнен с любов. Ще допълня, че тънката чувствителност на поетесата не успява да повлияе на постоянството на характера ѝ, на личностното ѝ поведение, което несъмнено се отразява и върху поезията ѝ.

В „Запалвам снеговете още“ преобладават метафори, образи и символика, те изграждат не само външната, но и вътрешната структура на стиховете. Думите са заредени с напрежение – на най-натоварено е то в любовните творби. В тях метафорите са някак си по-нетрадиционни. Примерно: житейски трънаци, дъжд над есенни пожари, одрипяла кръв, разтопено облаче, мътни пътеки, бръснещи порои, къпини с големи очи, път игличен, къклица с лилави очи, щурците с нестихващите си протяжни песни.

Сега е време на щурците,

в разцъфнали метличини запяват,

опъват тънките си струни,

в очите им и тъмното изгрява.

А вятърът унесено танцува,

издул платнищата попътни.

Калинка мъничка пътува

в пътеките на мойте длани.

Аз искам с нея да политна

над мостовете стигнали до края.

Импресията, образния щрих, лъчезарното емоционално настроение при Мария не са спонтанен порив или мигновено изживяване, те са вътрешно изживяване, размисъл, усещане на мига, духовна радост. Споделя го – изчистих душата си, като новородена е…

В „Запалвам снеговете още“ срещаме и спомени, в по-голямата си част романтични отражения на красивото или тъжно преживяно време, отлетяло в небесата, но оставило незаличими следи в душата ѝ. Те са и изповед за непомръкващи истини – единно цяло от въображение и реалност.

Ако вникнем в същностното съдържание на стиховете от новата стихосбирка на Мария Николова, ще усетим и подтекството ѝ послание – че света около нас  и вътре  в нас  е изграден от конфликти  между духовно и материално, добро и зло, любов и омраза, ласка и тревога, молитва и безверие – т.е. дуалистичното начало на човека и света на още от сътворението не е променено. Независимо от уязвимостта си и болките по житейския и творчески си път, Мария Николова продължава да търси необятни небеса, слънчеви изгреви, златни есенни пожари, приласкаващата  белота на снега, да минава по трънливите житейски пътеки, за да открива любовта, защото тя – любовта – е не само продължение на живота, тя е  неговото безсмъртие, а безсмъртието е да продължаваш да вървиш напред, да следваш  себе си и да вярваш в идеала си.

Не се плаши, върви в дъжда,

какво от туй, че ще те драска,

пресичай калната межда.

Недей унивай, не плачи,

вдигни към слънцето очи,

не виждаш ли – със теб говори.

А през стиховете си Мария говори изповедно със своите читатели!

––––––––––––––

Мария Николова                        

„Подпалвам снеговете още“

Издателство „Българска книжница“ С. 2023