ЗАДВИЖВАНЕ НА НЕСЪЗНАВАНОТО

GENEZYS – І  

 

Радослав ИГНАТОВ

 

ЗАДВИЖВАНЕ НА НЕСЪЗНАВАНОТО

 … И ето, дойде времето, в което започнах да схващам, че цялостната церемония на поетическото внушение тръгва от всеобщата трансформация в съзнанието на поета – като концентрация на волята върху терена на случилото или не случилото се време.

Разбрах, че истинската поезия оказва въздействие върху петте сетива на читателя едновременно, като изостря до атавизъм и интуицията – и именно с това тя се превръща в реалност.

Но да се стремиш към реалността, като пишеш измислици, е капан, от който излизане няма. Което от своя страна означаваше, че без измислица няма изкуство. Сложни бяха нещата.

… Отдавна знаех, че поезията едновременно е и убежище, и капан. Но ми се искаше да се приуча да пребивавам във време-пространството на благодатта и прошката за това, че сме хора между човеците; да се рея в небесата на любовта, съзерцанието, действието и умиротворението…

… Моите искове, естествено, бяха оформени с цялата трудност, с която в безгрижието си младият човек би могъл да стовари върху плещите на най-близкостоящите хора край себе си. Метафизика, без присъствието на Бог – скрита от погледа му.

… В онова време се бях вманиачил в поетичната умозрителност и литературно образно-визуалната извънредност. Самовъобразявах се като мистик и мислител. Но в необиграните си текстове от гледната ми точка сега, все пак не спирах да разстилам юношеската връзка общество-индивид-природа-неудовлетворение от пронизителната литературна фактура на заобикалящата ме отвсякъде, според мен,  многооборотна словесна оскъдица.

… Само за месеци стремежите ми се превръщаха в метафизичен екстрат от опити за изследване на въображаемите катаклизми от травматичните за човека, често разривни връзки с действителността. Когато разбрах, че мистикът е човек, който, загубил Смисъла, се стреми да удовлетвори духовните си нужди със заместители, покрай това си „прозрение” престанах да затлачвам ума си с въображаемите светове от познатите на този етап от живота ми модни измислици, ако ще те да бяха плод на изключително майсторство в областта на изящната художествена словесност, силещи се към „новите светове”.

… Не се сещам за някое друго от заниманията на човешкия ум, което така убедително да го води към уравновесяване на полярните противоположности в съзнанието на човека  и същевременно да излиза от техните граници, каквото е вглъбеното в собственото си вътрешно движение, създаващото само посока и същност между взривовете на собствените си енергийни полета, каквото е поетичното слово. “Мястото”, докъдето отвежда поетичното слово, независимо от това как ще бъде наричано – дали “отделна реалност”, “пукнатина между световете” или “сакрално пространство”, – е именно точката, в която се интегрират позитивните и негативните сили на собствената ни психика. Пътят до него няма начало и край – в съавторство между творец и съпреживяващ творческия процес, като краен резултат той би трябвало винаги да е свързан с постигнатата хармония, Сътворението и божествените връзки между човеците в човешкото ежедневие.

… започнах да усещам без логически преход проблясъка на представата за „не-нещото”, преди с помощта на възприятието да е станало „нещо”. Проблясващото някъде-там не се създава, не се превръща и не се разпада;

… там някъде, в началото на завихрянето на една елементарна частица, която в речта условно бихме могли да наречем „дума”  трептят енергии, които някак си се намират една друга и вече изчезват; просветва и се стопява безпричинно енергийната искра, която причинява следствие по силата на това, че не е нещо определено. И в самия атом нещата също не са определени като пространствени обекти, както сочи квантовата механика;

… В атома, молекулата и кристала; във водата, земята и въздуха протича „неопределеното”, което чрез нашите възприятия и имената прави небето, земята и водата; кристала, атома и нас самите. Да „проумееш”, че в крайна сметка човекът е такава име-форма, е решаващата крачка –

… какво от туй, че вън от нашия човешки опит, изказан с думи нищо не тече във време, не се разполага в пространство, няма битие, не е „нещо”. Има го, и то е безформената ефирна празнота, която тече във всичко и е „вътрешният аспект” на нещата, откриваем в нас като „ум-неум”, по този начин съставляващ „досветовната” ни, „предчовешка” природа.

… и тъй, толерантен към „други” мистични опитности, открих, че Смисълът не се вижда, нито пък се открива с думи. Не се назовава. Той се открива сам – в неизбежността на света, с омагьосващата си простота…

… но нека разчленим редицата от мисли, защото преживяното остава някъде далеч в отминалия миг, защото всичко в битието ни е състояние…

… Обичах вече чистотата на този начин на виждане, обичах неговата всеобхватност: цялата трудна яснота, цялото множествено движение на първичната реалност бяха налице и рисуваха душевното пиршество на човешката личност… Опитвах се да пиша вече така и вече знаех кои от познатите ми ще одобрят този начин на писане – за онова време това бяха хора извън правилата – необикновени, неспокойни натури, предизвикателно заплеснати в поведението си. За самия мен това вече беше Голямото отклонение на напреженията. Знаех, че си проправям добра пътека и имах вече кураж: това бе по-наднормално, по-мащабно съществуване в словото, мисълта ми вече беше в състояние да дебне фантомите на един значително по-флуиден свят от онзи, който ме обкръжаваше и който познавах от сънищата, до сетните извивки на възвишенията и сенките в неговите снижавания. Този свят в същността си обаче беше реален. В него вече го нямаше интимистичният тон на безкрайния открит монолог в сантименталното съприкосновение с познатите и банални неща, свити в подредената сянка на достопочтеното ежедневие…

… нямаше го прякото отражение. Стадият на отражението, на отреагирването в поезията се прескача единствено от контраезика на въображението. Но от своя страна контраезикът на въображението несъмнено може да бъде прескочен от едно ново действие, което налага други, по-мощни сили и концентрации:

… фини рисунки, филигранни съпоставки на тъмните и светли петна – пространствените отношения и съотношения между прицелените за инкрустрация в „платното” „предмети” – и движение, движение, движение:

… Мисълта е първият двигател на медитацията, но медиативното движение продължава безспир, далече отвъд границите на мисълта…

… Идеи? Винаги има идеи, ако щете – основни; а и във всеки що-годе свързан смислово текст може да се открие и изводът, и заключението, както ни учеха в отделенията едно време…

… Дотук добре, но това са актове, чийто краен резултат са мъгляви размишления, артистични словесни късове на пръв поглед, без сериозна основа.

Мисленето в поезията, дори то да е с далечни и съвсем хаотични връзки в общата тъкан на текста, винаги трябва да бъде подчинено на логиката, макар понякога тя да бъде затворена в движението на собствените си съвсем тесни предели. Това е логика на завършените системи от образи, душевни изображения и превъплъщения на индивидуалното „аз” на твореца. Това е просветлението в мрака на неизвестното и „празнотата”, „белият свят” в дзен-будизма – най-трудно постижимата, последната фаза на медитацията; според моето скромно мнение: „видението без застопорени в съзнанието образи”; видение, в което се опитвам да обединя собственете си предмисли с духа на предполагаемия мой съжител в света, с небето и природата покрай мен, крайният сполучлив резултат от действието на което би бил художественият образ,

… където си застанал не само в предначертания път, а и в неизвестното, където съзнанието се слива с мирозданието и разликите между богочовека и човекобога се появяват и изчезват по твоя воля …

… Това е един от вариантите за превъплъщението на артиста,

… но ако в цялостния обем на мисълта ти не достига нещо малко, нещо съвсем, съвсем мъничко, ще липсва всичко –

… защото моделът, структурите, механизмите на същността и съществуването са мравчи дири пред вдъхновението да ги съзреш и наблюдаваш –

… а движейки се в пространствата на вътрешната си яснота, отшелникът е постигал висшата цел на своя живот: анонимната простота в диалога си с човечеството и Бога;

… после ми предстоеше десетилетия наред да вървя по неравния, безкраен в ширината, дължината и дълбочината си път от литературата към поезията, от цивилизацията към културата, от обществото към понякога болезнената жива реалност на битието.

… но аз се намирах може би вече в пространствата на естествени според мен  феномени…

… В процеса на работата си разбрах, че ако искам да имам успех с текстовете, беше необходимо умело да контролирам приливите и отливите на сугестията, трябваше да се съобразявам с всички видове интервалови препятствия пред накъсаната ми от емоции в собствения си порой мисъл, трябваше да се науча да напластявам умело съвместимото до несъвместимото в едно цяло, да създавам полифонични връзки и взаимоотношения между отделни вътрешносмислови структури на фразата, хладнокръвно да овладявам ритмичните изпитания и темпото в потока на мисълта, да постигна  техниката на снапшотовете – моменталните снимки, изгледите, пейзажите на съзнанието, – на поетичния изблик,  съчетани в единство: импулсивно и без всякакво суетене.

Малко по-късно открих, и то поради тийнеджърското си несъгласие с целия заобикалящ ме свят, че с едно-две авторски изключения в тогавашната литература, сюжетът и дори съдбата на персонажите, нямаха абсолютно никакво значение за смисъла в изобилната книжна продукция – значение имаше идеологическото „нищо- не-случващо се” в душевните лутания на полуграмотния литературен герой /автор/, който от лош човек или колебаещ се между доброто и злото индивид, в развоя на литературния опус се превръщаше в идеалната положителна личност от социума на  новоизграждащата се бъдещност. В белетристичната книжнина на него му се позволяваше най-много грехът да удари една-две мастики в кварталната кръчма след работа, а случеше ли се да изневери на жена си понякога, партийната организация моментално го вразумяваше и го връщаше вкъщи, при родата, семейството и децата. В по-голямата си част поезията от онова време наподобяваше хорово пеене, в което маститите изпълнители жанрово стояха широко разкрачени между балагана и молитвата /не към Бога, разбира се/, между шепота, агресивният егоцентричен крясък и гърленото недискретно говорене в ухото на съседа от публиката по време на театрално представление.

… защото езикът разчита на звука, но звукът има своя собствена автономна стихия…

… Всеизвестен до баналност е фактът, че поезията ни предлага един от пътищата към духовно преобразяване. Като отделни човешки същества само голямата поезия обаче ни кара да се почувстваме неразделимо свързани с Вселенския Дух. Ако не всички, в детските и юношеските си години повечето от чувствителните и мислещи младежи пишат поезия. Поезията им обикновено е досадно, резонансно, заглъхващо, интимистично, ала дълго време и непрестанно повтарящо се ехо на нещо чуто, прочетено, почувствано в резултат на приповдигнатия, но необигран ум на изгубилото разума си от любов или влюбване същество, на обземаното на вълни, на вълни от тъга или пристъпите на отчаяние създание, на възторжения в празничната си лудост индивид, който иска да сподели с цял свят уникалните си според него вътрешни преживявания, свързани с някакво подобие на временно вдъхновение. Но ако в по-зрелите си години ние продължаваме да депонираме в заобикалящия ни свят собственото си чувство за истинска необикновеност, освен от всичко останало, съдбата ни започва да се съставя от новооткрити сакрални връзки между самите нас и Вселената като цяло. И на определен етап от развитието си узнаваме собственото си място във великата йерархия на съществуването.

… Тепърва имаше да се убеждавам във факта, че трудът ми нямаше да се заплаща добре не защото нямаше стойност, а защото няма цена.

… Независимо от това дали авторът се надява, че след хиляди години ще го четат както хората днес обичат да четат древнокитайските поети или не, сигурно е едно: в леденото сияние на разума няма  капка поезия!…

… човекът е неприкосновен индивид, но е и множественост…

… в този смисъл всяко изкуство е безкраен преразказ на опитите ни за духовно самопознание. Този преразказ не е само словесно, тоест мисловно пресътворение на изминалото се време. Той е частица, едва доловимо със сетива миниатюрно парченце от многоспектралната мозайка на вътрешните състояния в настоящето на пресъздателя или преразказвача – дори когато той говори за бъдещето си: в рамките на придобития от него в годините житейски или творчески опит. Тоест, “преразказът” е всичко онова, което вече е самата новооткрита от самия него, негова вътрешна същност.

Повтарям: думата ми е за голямото, съкровено изкуство.

… Когато започнах да правя първите си опити в прозата, казвах малко – с много думи. Не се получаваше. По-късно ми се искаше наведнъж да кажа всичко онова, която знаех, с малко думи. Пак не се получаваше. Днес в процеса на писане с всички сили гледам как да се освободя от онова, което стои между реалността и мен. Защото съм на възраст, в която отдавна трябва да съм разбрал, че за да проникна отвъд привидното състояние на действителните неща, съзнанието ми непрестанно трябва да си проправя път между дълбоко скритите и обрасли върху самото него вторични случайности и изненадващи феномени. Тогава именно изчезва капризът, несъгласието, гневът, обидата, желанието, волята, егото. Ти си се слял с онова, което наблюдаваш и виждаш.

… Това е парадоксът на пораженията от живеенето, това е стареенето на тялото, “насила” придобитата мъдрост, това е житейският опит, това е част от ценоразписа в изработването и оформянето на хармоничния човешки характер. Личностната съдба на всеки от нас, осмислящ същността си единствено в напрежението на “преразказа” за себе си – в потока на собственото си осъзнаване.

… слабото изкуство е като слабия характер. Те винаги са откровени и простодушни. Това са задължителните условия за тяхното съществуване…

… Едва след 60-тата си годишнина усетих, че ставам неподвластен на времето. За мен то вече наистина не съществуваше. Това е точно онзи етап от живота, който философите винаги са искали да достигнат и който обикновено наричат “безгрижие”. Не бързаш за никъде. И е пределно ясно защо.

Но в зрелите си и най-вече, в младите ми години липсата на време ме притесняваше особено много. Може би затова, че в писането и не само в писането си правех непрекъснати опити да се “разкрепостявам” в пространството, да се почувствам свободен. Всъщност, винаги през живота си съм се чувствал свободен. Защото съм непоколебимо уверен, че усещането за свобода не идва отвън. Човек се ражда свободен, но свободата не се подарява. Тя е дълбоко вътрешно преживяване.

През всичките си дни и нощи по онова време обаче се чувствах страшно самотен.

… Много отрано осъзнах суетата около себе си, не, не става въпрос за индивидуалната суета, която до болезненост ми е чужда и която ме отвращава, а онази, другата, суетата на човешките цивилизации, неуморно поглъщащи се една-друга в несъществуващата бездна на времената.

… защото, появи ли се в теб жаждата да доминираш над себеподобните, няма сила, която да те принуди да спреш в самоубийственото стремление да се изправиш на нокти и извисиш ръст над околните. Какво си въобразяваме ние? Какво искаме, за какво настояваме, защо непрекъснато правим опити да се наложим един другиму, като с това губим не само времето, здравето и живота си; защо непрестанно се прескачаме един-други, защо се унищожаваме така вдъхновено, стръвно и денонощно – в работата, на улицата, в семейството и леглото?…

… зарад тези ми въпроси ли още от началото на нашето запознаство,  приятелите ми решиха, че съм различен. Бях различен, бях Другото Нещо. Всъщност, различен ли бях?…

… Строим жилища и отглеждаме деца. Годините минават, събираме впечатления, пари, позиции, познание, а се оказва, че човешките ни радости и грижи са преходни, което значи, нищожни. Дори неразрешени, вътрешните ни проблеми избледняват на фона на по-сериозните следващи главоболия. Времето лекува болката с отминаване и посрещане на новото. Отчаянието и тъгата отминават, както прочее, отминава и щастието, и радостта. Приятелите се събират и разделят. Враговете се сблъскват и оттеглят. Грижите изчезват и идват други, човек променя желанията, целите, интересите,  предпочитанията си. Това е ефимерността на нещата от живота, това е илюзорността на човешкото съществуване, но има трайни неща, за цял живот: деца, любов, работа, убеждения. Силната вяра в ценностите  обаче също отслабва и дори изчезва пред лицето на умирането. Фактът навява мисъл за суетността на живота, с всичките му прелести, с цялата му тегоба. Изтляват и животът, и здравето. А може би именно затова те остават неоценим дар?

… бистро кладенче, сребриста тополка, бръшлян, неутешима печал, меден мирис на бор…

… Видях го. Почувствах го. Чух. Помирисах. И вкуса му опитах. Това обаче бяха само идеограми. Задържането им в паметта ми, размислите ми върху тях. После дойдоха думите. Със звуците на буквите си, думите вече имаха за слуха ми силата на магическо заклинание – звукът на  Логоса, за мен вече проникваше и насищаше с енергията си целия мистичен акт не само на Сътворението, а и на всяка, взета сама за себе си отделна Творба…

… и свободата. Нали тъкмо свободата ти дава правото да бъдеш различен, да се чувстваш различен – ако по онова време съм разбирал свободата като воля за отклонение от предначертания път…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

4 коментари към публикацията “ЗАДВИЖВАНЕ НА НЕСЪЗНАВАНОТО

  1. Игнатов,приех автора е героя в творбата.Истината е стимул за изява без граници и страх. Естественото е неподправено. Стойността и цената са две страни на труда.Младостта и старостта се допълват и затова творчеството в различните възрасти тупти с ритъма на сърцето. Как ли се чувстваме, когато не усещаме себе си в една творба.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post КУЛТУРЕН КАЛЕНДАР НА СБП 12. 2017
Next post Вестник „Словото днес“, бр. 36, 2017