ВАЛЕНТИНА ФИДАНОВА-КОЛАРОВА
Вариации на критическото мислене
„Философия на живота“ – това е способността да виждаш по различен начин себе си, света и хората около теб. Всеки от нас има изградена житейска позиция, своя система от убеждения кое е правилно и кое не е, към какво да се стреми и какво да отхвърли. „Никой на никого нищо не дължи“, „Най-силният печели“, „Всичко зависи от мен“ или „Не можеш да вярваш на никого“ са едни от най-често срещаните житейски вярвания. Препрочитала съм много пъти писаното от Николай Хайтов най-вече заради мъдрата му житейска философия. Тя прозира като кюлчета злато навсякъде в творчеството му, изпъстрено с метафори за живота.
Като личност и творец Хайтов не можеше да остане незабелязан – открояваше се сред околните. Магнетичен, с естетичен усет и умение да създава добро впечатление. Човек с неспокойна нагласа, непримирим. Една сложна личност, създала литературно творчество, в което разказа за душата на природата, за балканския човек, споделила с нас мъдри мисли.
Съдбата му беше отредила да води много битки в професионален и личен план. Народна поговорка гласи „Който мисли за последствията, той се запазва от бедствията“, но едва ли това е била житейската философия на писателя…
Когато губеше битки не винаги се усмихваше – водеше борби за отстояване на позиции и не обичаше да „оставя коня си в реката“. Беше интуитивен и това му даваше предимство пред другите. И беше изключително старателен, когато реализираше поредната си идея. Макар и сладкодумен, той не бе от най-приказливите, но кажеше ли нещо, държеше на думата си и я превръщаше в реалност.
Докато препрочитах книгите му в опит да извлека споделените житейски истини, осъзнах, че тях ги има навсякъде във втория план на текстовете. „Душата на леса“ съдържа чудесния разказ „Любов“. Там чрез една измършавяла борика и „пръкнало“ се от нея „рошаво борче“ е споделена истината за бездетството и копнежът на всяка жена да има рожба:
„Ето, вече цял живот стърчи бориката над урната и рони семена с надеждата да засели пущинака, с копнежа да не е сама. Но вятърът ги отвява, умъртвяват ги скалите, изгниват в реката. Семената, които тя къса направо от сърцето си, стават пред очите Ј безжизнени трошици… Износи се сърцето Ј да рони семена… Измършавя! Докато най-сетне едно последно семенце поникна в процепите на скалата. Бориката цяла се преви над борчето да го защити. Знаеше какво е буря, пърлена беше и от жега та все повече се накланяше над малкото – завет и сенчица да му направи… Не разбираше добрата изкуфяла баба, че ураганът утре ще я тръшне в пропастта, а после щеше да издуха от скалата и нежното, разглезеното Ј дете“.
В разказа „Хвъркатото корито“ читателят припознава хората от средния слой, узнава за техните мечти, които по правило не се сбъдват. Хайтов говори истини за малкия, отруден и кротък човек, който с труда си прави само добро, не пречи на никой и не иска нищо, но калта на обществото все се „умива“ в него. В това старо дървено корито се къпели всякакви птици – и весели, и хищници: „И всичките са си отивали окъпани, светнали, чисти, а на коритото оставят само кал, износени перушини и перца. Те са толкова много и толкова различни, че от тия перца старото корито би могло да си направи две големи крила, по-големи от орловите, по-шарени от тези на глухаря и да полети като щъркел с тях. Ах, каква ли ще е гледка: едно корито, полуизгнило, жабунясало и грохнало, да разкрои небето и с фучене да се понесе под облачната вис, да се вдига като чучулига или да се спуска като ястреб, а под него върховете да се снишават и смаляват, поразени от полета на необикновената птица. Да литне, ала кой тогава ще мие и пере?“
В „Халища“ писателят смайва с метафорите за цветове и хора. В този текст – сладкодумно и мъдро са разказани и обяснени пълноценни човешки характери и житейски съдби:
„Забелязал бях, че в Родопа в християнските къщи не може да се намери цветно козиняво халище. И обратното – никога българомохамеданките не правят небоядисаните, „сури“ халища, които посестримите им българките изработват. А пък са филизи на едно родословно дърво, говорят един език, живеят къща до къща. На един плет простират халищата си, а тези халище са винаги различни. Защо? Дълго си блъсках главата да открия водораздела в халищарското изкуство, невидимата граница между канона и дивното разнообразие, между изключителната свобода и традиционната деспотия.
Забърдовското „Огнено халище“ – боядисано в черно, малиново, сивозелено и между тях – един вълшебен оранж, цвят узрял, едно жълто, посипано с пипер, превърнало се в огън, който грее, но не пали, топли, но не гори. Огън укротен, опитомен, заблестял с всичката си сила между сиво-зеленото и черното.
Дъщерята на майсторицата на огненото халище Сайфина опитала да го повтори, но като нямала оранжева боя, турила му ясножълто. Така се появило „Бясното халище“ – едно полудяло в черни рамки жълто. … Това кресливо, деспотично халище, не търпи около себе си нищо, с нищо не може да се сроди и помири – халище кавгаджия, надменно и диво, което прилича на кожа, одрана от змей.
Когато попитах мъдрата майка защо халището на дъщеря Ј е станало толкова различно, тя ми каза: „Забуравила е да заюзди жълтото, да го върже за вишната! А жълтото е и дявол, и дух благороден, не може да се връзва где да е!“ Попитах друга забърдовка – Как съешава цветовете, как ги уйдисва. „Слагам ги един до друг и гледам: едни са сдушават, други се ритат. Ритат ли са – хайде между тях една дъска, кафява, черна,… Нека да са зъбят издалече.“
Какво по-живописно и едновременно точно наблюдение върху човешките характери, бушуващите страсти и свади в българското ни общество? Хайтов е неповторим в умението си да завладее читателя, да му внуши житейски правди и едновременно с това да изложи своя мироглед чрез написаното.
По-надолу в есето си Хайтов продължава:
„По традиционната окраска и фигурите, безпогрешно може да се определи за всяко халище от кое село е. В Смилян сред тъмните халища ни попадна халище ясно – весело, засмяно халище сред десетина модрооки смилянски посестрими, наредени върху една шарена ракла. Сепнахме се – как е възможно? После разпитахме и разбрахме, че слънчевото халище дошло в селото чрез чеиза на една невяста от Могилица. Така и го зарязали; да подсмърча в кьошето – доведениче, заобиколено от ревност и презрение. То си седи от кое ли време, сгънато на раклата и никой не го допуща в одаите, никога не се явява пред хора, не се показва пред чужди очи… Една тъжна руса Пепеляшка, за която никога няма да дойде царски син!“ – жестока житейска истина, която ваяното хайтово слово по странен начин превръща в мощен зов към читателя за повече толеранс и обич към различните от нас.
В коронния си сборник „Диви разкази“ Хайтов изговаря през своите герои много сентенции и човешки истини, част от които съвременния читател отдавна е включил в своята ежедневна реч. Ето част от мъдростта на народа в цитати от Хайтовите разкази:
„Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша!“
„Прасето си е прасе: то не мисли какво да посее, а какво да изяде.“
„Има ли майсторлък, парите сами ще дойдат.“
„Крила имат само тия, дето сърце им иска да лети.“
„Викаш ти защо не взимам от твоите цигари… ПҐ си ми е сладко цигарото – да си го свия сам… Да го лизна, душица да му сложа… Защото всяка работа е тъй: душица ако Ј не туриш – не слади!“
„Има ли, даскале, съдба в живота на човека или няма?
– Колко пъти ще ти повтарям: Има! Само че тая съдба не е вън от човека, а вътре си е в него.“
В началото на 80-те години на миналия век режисьорът на „Тютюн“ Николай Корабов филмира хайтовия разказ „Дервишово семе“ по собствен сценарий. В стремежа си да бъде близо до първоизточника той запазва сюжета и персонажите на литературната творба, дори използва задкадров глас за четеца като посредник между зрителя и действието. Този подход към Хайтовия разказ довежда до резултатите на откровено „литературно“ кино. В „Дервишово семе“ Хайтов споделя исконни истина за жената и мъжа: „В женското още от дете жената си я има. Дали е под миглите, или под ноктите, ала си я има, докато с мъжете не е същото. Един мъж, дето си няма брада, за да прежули една женска буза – не е никакъв мъж.“
По разказите си „Мъжки времена“ и „Сватба“ Хайтов пише сценарий за игрален филм, който нарича „Мъжки времена“. Сглобявайки последователно двата сюжета той съсредоточава драматургичния си интерес върху два значими общочовешки проблеми. Единият е сблъсъка на два противоположни модела на отношение към любовта и жената. Другият е по-скрит и не така известен. Филмовият разказ за живота на Банко всъщност проследява съдбата и психологическите реакции на човек, оттеглил се от социална активност, който се затваря постепенно в себе си.
Голямата тема в „Мъжки времена“ е изборът между честта на дадената в занаята дума и зова на влюбеното мъжко сърце.
И двете най-въздействащи сентенции от разказа, прозвучали от екрана:
„В такова време ти се ще да имаш две сърца – едно за чест, друго за мерак, – а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно!“
„Eдно е да ти се иска, друго е да можеш, а пък трето и четвърто – да го направиш.“
„Дърво без корен“ е филм по два от разказите на писателя – „Дърво без корен“ и „Към върха“.
След смъртта на жена си възрастният селянин Гатьо отива да живее в града при сина си. Не успява да се адаптира към новата среда и се връща в родното си село, за да залеси хълма му до върха с диви круши. Действието се движи основно по мотиви от първия разказ и е своеобразно продължение на темата за миграцията на човека от селото към града. Събитията от втори разказ „Към върха“ са използвани преди всичко, за да осветлят съществено философско обобщение на писателя: Човекът съществува чрез вечния си стремеж нагоре, „към върха“ и единствено действеността доказва това човешко съществуване. От екрана героят на Гатьо споделя още: „Аз на два пъти влизах във война: в първата – фронтално, а във втората – като дивизионен обоз, и да ти кажа, от войната не умрях, нито се уплаших, но мога да ти кажа, че от мир човек преспокойно може да си умре. И ще ти кажа как: слагаш човека в апартамент, оставяш го без работа, храниш го с майонеза, говориш му от дъжд на вятър и той е свършен!“
В една от последните си книги „Който има ухо, да чуе“ писателят споделя:
„Склонен съм да се съглася със знаменитата мисъл на Марк Твен, че „цялата истина може да се каже само от оня свят“, но с едно изключение: Истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят.“
Да се чувстваш в синхрон със себе си, да си самодостатъчен на същността си, според мен е много трудно постигащо се чувство, защото е равносилно на нирвана. А да достигнеш нирвана означава да намериш щастието. Хайтов има определение за това що е щастие, което е записал чрез риторични въпроси към читателя. В „Бодливата роза“ четем: „Oбичате ли растенията? Забавляват ли ви буболечките? Вълнувате ли се, когато две пеперуди се прегръщат? Харесва ли ви миризмата на дива чубрица? Трогвате ли се от багрите и разнообразието им? Ако на тези въпроси бихте могли да отговорите с „да“ – вие сте човек щастлив.
Можете ли да се възхитите на един залез, да се трогнете от играта на вятъра, когато си прави кули от облаците и ги разваля с един замах, за да издигне още по-величествени? Обичате ли понякога да слушате вятъра и да си говорите с него? Успокоява ли ви шумоленето на листата? Ако и това умеете да правите – вие сте много щастлив. Защото то ще означава, че вие няма да останете никога сам, че имате цяла вселена от зелени дървета, от цветя и пеперуди, от буболечки и мравки, от изгреви и залези, от звукове и аромати.“
Тези думи на Николай Хайтов провокират ума, карат ни да погледнем с други очи на света край нас и на себе си. Помагат ни да преосмислим основата на жизнената си философия – личната си дефиниция какво е щастието и липсва ли в живота ни…
Философията на живота може да бъде както положителна, така и отрицателна, оптимистична или песимистична, с акцент върху личното Аз или върху други хора, насочена към развитие или създадена, като психологическа защита. Ако мислим, че някой друг е длъжен да разреши нашите проблеми, а не ние самите, то работим с неуспешна житейска философия, с нея много трудно ще вървим по пътя на живота. Ако насочваме себе си към позицията на писателя – „Аз го мисля – аз ще го направя“, ще бъде много по-лесно да общуваме и да си сътрудничим с другите. Хората могат да ни помогнат и това е прекрасно, но могат и да ни използват… и в това няма нищо страшно.
С горните разсъждения се опитах да повдигна завесата на Хайтовите философски мисли, натежала от житейска и професионална опитност и да надникна назад във времето, когато те бяха сътворени. И, след всичко казано, стигам до идеята, че книгите му трябва да се четат и препрочитат, защото в тях са зазидани кюлчетата злато на една мъдра, изстрадана житейска философия.
***
Проектът „Вариации на критическото мислене“ се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“