Лиляна ФЕРОЛИ
На 78 години, рано сутринта на 1 април, покосен от внезапен инфаркт, си отиде от видимия свят Тодор Коруев. Изтъкнатият наш, самородно и самотно блестящ на литературния ни хоризонт, писател, журналист, публицист, родолюбив деятел и общественик. Стоящият с достолепност и смиреност пред олтара и „висинето” на автентиката на думите. Вестникарят, Непоправимият Думаджия по сърце и призвание, както го наричаха колегите му.
Работилият рамо до рамо с едни от най-големите наши радетели на напредничавата интелектуална мисъл, като Стефан Продев, наредил се в анкетата на СБЖ в десетката на най-добрите публицисти на ХХ век. И защитаващи националните ни интереси, нашата идентичност, служещи на истината, на вярата в българския идеал, на свободата на печата – „майката на всички свободи”. Занимаващият се през целия си живот с вестникарство – още от ученическите и учителските му години в Момчилград, та стигнал до вестниците „Вечерни новини“, „Работническо дело“, „Дума“/също и неин кореспондент в Прага и в Москва/, до редколегиите на списание „Везни“, на издателство „Захарий Стоянов”. До последния си дъх беше главен редактор на в. „Тракия”, издание на Съюза на тракийските дружества в България. Вестникът честваше през януари т. г. своята 100-годишнина.
Тодор Коруев е член на СБП и на СБЖ. Носител е на три Златни пера на СБЖ, на наградата на Съюза на преводачите, на Голямата награда на СБЖ за цялостно творчество, наградата за публицистика „Кирил Маджаров“. Също и на наградата на Съюза на българските писатели за публицистика „Богомил Нонев“, на Националната награда за политическа публицистика „Георги Кирков“, на Наградата на в. „Дума” за цялостен принос.
Започва издаването на своите книги първо с краеведската история на родния му Момчилград, продължава с интервюта „Горещи думи“ и „Горещи думи 2“, с трите си литературни анкети: „Животописи“ с Тодор Генов, с Любомир Котев и с Петър Андасаров. Като се прибавят и тези във в. Тракия”, се оформя една своеобразна кардиограма на вчерашния и днешния ден на България и света. Напомняща и за някои малко известни или позабравени събития, личности от нашата история и култура. Наричани са от критиците истински барометър на времето.
Признава, че често ги надписва с автографа: „Живот ли бе да го опишеш!“ . Но най му е на сърце книгата „Овньо льо вакал, каматан… Жалба по славното родопско овчарство“, в чието словесно тесто от митология, история, етнография, фолклор, народопсихология, мемоаристика, художествена литература и журналистика, излива обичта на душата си към родния край.
Наричат я „Библия на овчарството“. За нея получава наградата на СБП за народопсихология и националната литературна награда „Николай Хайтов“ за белетристика. Споделя, че се е получила от само себе си, понеже е израснал сред приказки и песни, а двама негови прадядовци и единият му дядо са били кехаи. Че повествованието нямало системна подредба – веднъж пипал оттук, друг път – оттам. Но сърцето му подкаравало умело стадото на думите до самия край на книгата.
А черешката на тортата връз тази разнородна смес за него била хрониката на рода му. И то на фона на славното време на родопските тьожки кехаи. Много го е зарадвал фолклорният спектакъл по нея на Смолянският театър, в който участвали Валя Балканска и гайдарят Петър Янев. Последно е пишел художественото изследване на разбойничеството в българските земи. „Сос ми грачиш, гарванчо… Истории с хайти, разбойници и комити“, признава пред колежката си от „Дума” Альона Нейкова.
Много трудно понесе социалната изолация заради коронавируса. Но и с разбирането, че в живота ни има и едно, и друго, че не всичко е „полно и равно“. Но заедно с жена му – проф. Галина Рашкова се „карантинирали“ в село Кръстевич в Средна гора. Дори оттам се правел и в. Тракия”, изцяло дистанционно. „Ако ме подмине злото, ще го вкарам в бъдещите животописи”, също се надявал.
За 30-годишния юбилей на в. „Дума” той поздравява колегите си с любимата максима на Стефан Продев „Sursum corda“- „Горе сърцето!“ Но сега неговото сърце е душата му. Така че – горе душата, приятелю! И светли ти небеса!
