РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Николай ШОПОВ
По стар школски навик свързваме името на Михалаки Георгиев с разказа (той го нарича „хумореска“) „Меракът на чичо Денчо“. Да, разказът е горчиво-весел със своята актуалност и подозрителна свежест – заглавието му е станало нарицателно, но писателят е създал немалко други, също така силно въздействащи творби с ярък социален патос, хубав език и оригинален сюжет.
Михалаки Георгиев е от заможно семейство – роден е във Видин на 11 август 1854 г. Учи във Видин, а в гр. Табор (Чехия) завършва земеделско-индустриалното училище. Завръща се през 1874 г. и започва работа като учител във Видин. След Освобождението е назначен за управител на Видинската митница. За да усъвършенства работата в новите условия Михалаки Георгиев посещава Румъния и Сърбия и се запознава с работата на митниците там.
През 1880 г. отново е учител – в Лом и в София. През 1882 година издава първия оригинален учебник по ботаника. Автор е и на икономическа брошура, на книгата „Билките в народната медицина“, а също и на редица статии за модернизиране на родното земеделие, като дава своя принос в развитието на стопанския живот у нас. През 1884 година е назначен в Министерството на търговията и полага много усилия за разрастването на тези отрасли. В началото на 1893 година Стамболов го уволнява заради свободомислието му.
Михалаки Георгиев започва да пише сравнително късно – дебютира през 1890 година с разказа „Кървавото примирие“. Тогава вече е известно име в политиката и е признат авторитет в селското стопанство. Той не е откъснат от културния живот – през 1885 г. в жилището му е основан първият литературен салон в столицата. На една от сбирките му през 1890 г. Михалаки Георгиев и жена му провъзгласяват Вазов за народен поет. Според литературния историк Й. Каменов в салона през 1889 Вазов казва, че е донесъл от Русия ръкописа на „Под игото“. Там се ражда и идеята за издаването на списание „Деница“, което ще оглави Иван Вазов.
Докато е на държавна работа писателят не пише (или поне не публикува). Той пише, когато е безработен. Сигурно тогава е осмислял преживяното и е бил вдъхновен за своите остросоциални , критични разкази. Първият му сблъсък с властта е разказът „С тебешир и въглен“. В творбата проличава не само талантът му, но и неговият характер. Авторът описва теглилата на селянина, беззаконията и подкупността на чиновничеството и съдебната система.
След падането на Стамболов от власт писателят отново се включва в политическия живот. Влиза в Народната партия на д-р Константин Стоилов. През 1894 година е назначен за първи секретар на легацията във Виена, а след това и за управляващ легацията. После е назначен за дипломатически агент (посланик) в Белград. По време на дипломатическата си кариера Михалаки Георгиев не пише. Има и друго обяснение. През 1893-1894 година от литературата и журналистиката са единствените му приходи. Но всяко зло за добро – през това време написва „Бае Митар пророкът“, „От зло на по-зло“, „Молла Мутиш бег“, „Така се лъже човек“ и други разкази.
Михалаки Георгиев се изявява като журналист и публицист още преди Освобождението. Сътрудничи на сп. „Читалище“, в. „Право“ главно по стопански въпроси. По-късно става сътрудник на сп. „Деница“, сп. „Мисъл“, „Балкански преглед“; инициатор и редактор е на първото земеделско списание у нас „Домакин“, съучредител е на „Славянска беседа.“
Както казахме, Михалаки Георгиев започва късно литературната си дейност. Вече е на години, с житейска опит, с оформен характер. След „Кървавото примирие“ със своите „Картинки след войната“ той печели читателите и вниманието на критиката. Признат е като майстор на разказа основно с чудесната си народна реч, обогатена от диалекта на неговия роден край. Но силата на Михалаки Георгиев е в творчеството, посветено на живота в българското село от края на 19. и началото на 20. век. Талантът му е безмилостен към пороците в българския обществен живот.
Споменахме, че името на Михалаки Георгиев се свързва с хумористичния разказ „Меракът на чичо Денчо“. Но в повечето си творби той е критически настроен реалист, обективен и съпричастен наблюдател на живота в българското село. Разтърсващи със своята органична суровост са творби като „С тебешир и въглен“, „От зло на по-зло“, „Бае Митар пророкът“, „Молла Мутиш бег“, „Тошо“, „Рада“ и др. повествования, в които живеят с ежедневните си проблеми неговите герои; с битовата философия на тяхната борба със злото, с моралното разложение, съпътстващо първоначалното натрупване на капитала… Твърде мрачни и жални са картините от бита на българското село – писателят ги рисува честно и с впечатляваща психологическа дълбочина, разкриваща корените на драмата на обикновените хора. Това е ярко социална проза – изречен на висок глас протест срещу неправдата в живота и обществените недъзи.
В „С тебешир и въглен“ Михалаки Георгиев разкрива политическия разврат, партизанството, моралния упадък и продажността на партийните деятели. Не можем да забравим патилата на дедо Кольо воденичаря, наричан Божата крава. Добър и трудолюбив, той има една воденица, с която се препитава и изхранва семейството си, но управниците на село Сврачево искат и нея да му вземат. Ето как се оплаква баба Митра: „Що ни гонят? Що искат от назе? Дали некое богатство видоха, или на здравето ни завидоха? Заробували сме, що е рекъл оня, още от пелени, па барем сега, на старини, да имаме къде глава да подслоним… па зер и оттука да ни изпъдят?“ Кои са тези, които искат да ги изпъдят? Кмето, попа, Кузман кръчмарина, селския даскал, селските чорбаджии. А как е забогатял кмета? Казват му Клативрат. „Когито дойде, беше гол като тупан и опинци нямаше на краката си. Лута се насам, лута се натам и, струва-прави, замогна се.“ След неговото идване са започнали да стават обири. На „някому щукнали воловете, другиму откарали по неколко брави овце; некому разбили коша с храна, другиму обрали покъщнина!“ Така е забогатял кмета. Хората се уплашили, защото я вдигнат глас и веднага на някой му подпалят кошарата или сеното. Минава партийния деятел и казва, че Клативрат трябва да бъде избран за кмет. И става Божил кмет. Дядо Пуньо се чуди как с такива хора ще уреждат царщината. „Тежко и горко на тая царщина, дека ще бъде от него уредена.“ Разбира селският народ, че с такива хора царщината няма да я бъде. А дедо Кольо от малък е опитвал болката на „господарския камшик“. „Кой го е питал за неговата свободна воля… а отде е чул, че хората се раждат и умират с равни права? Той помни и знае, че „правото е в ръцете на силните и богатите и че кахърите, мъките, и патилата са дадени само за слабите и бедните.“ А как е станал съдия Асен Виловски? Вуйчо му бил избран за народен представител. „Всичките високи капии в столицата бяха отворени за вуйката на Виловски. След първата визита, която той направи в Министерството на правосъдието, когато доде като депутат в София, наведнъж излезе назначението на Виловски за мирови съдия.“ Чуват се гласове, че Михалаки Георгиев бил забравен, защото разказвал за далечното минало. А какво е нашето настояще? Да не би да се различава от това, което писателят описва? Какво се е променило в съдебната ни система? Кои са партиите, които работят за благото на народа? Приличат ли си сврачовският кмет Клативрат, партийните агитатори като Кочо Кюскията, съдията Виловски със сегашните герои?
Михалаки Георгиев е наблюдателен и прави отлични портрети на героите си в „С тебешир и въглен“ и „Бае Митар пророкът“. Особено релефен в това отношение е разказът „Тошо“, в който на преден план не е фабулното движение, а характерният образ на главния герой: „Ама ще речете, какъв беше тоя Тошо? Па ете, харно беше момчето. Ете що да хуля бога…що е прав – право е; къщовник и половина. Харно, ама кусурът му е, че е темерутин. Все го гледаш нещо начумерен, нещо кисел като… като зелена мушмула. Върви Тошо по село, па все надолу гледа, като че му е сво село криво. Срещне те, па опре очи у земи, намъкне капа на очи, като че си му къщата палил, яли яз си му пробил, яли кой знае какво зло си му сторил… А пък ако срещне жена, булка или мома, намръщи чело, набере ония вежди, па набърчи лице като солдашки чизми.“
В „Молла Мутиш бег“ писателят рисува турчина като нормален човек, а не като господар. Писателят е живял по турско време и е видял робството. Тук той представя образа на турчина като мирен човек, като положителен герой и се абстрахира от расови, поведенчески и верски предразсъдъци.
Искам да спомена и един от най-добрите разкази на Михалаки Георгиев – „Бае Митар пророкът“. В него ни е представен един истински народен мъдрец, дълбоко морален човек. Той се отказва от подаръци и пари за добрините, които прави, притежава доблест и смелост да посочва пороците на съвременниците си. Отново силно впечатление прави езикът на Михалаки Георгиев, неговият специфичен стилов почерк, умението му да създава динамична композиция на творбите си. Това ни пренася непринудено в атмосферата на характерното българско село, придава историческа достоверност на панорамата и действащите герои. Мъдър, сладкодумен и велеречив разказвач е Михалаки Георгиев. И смел – многократно е уволняван от властта заради критиките на нейните пороци, партизанство, корупция и аморалност. Но не престава да се бори и да участва в обществено-политическия живот. За да бъде финансово независим и да има възможност да води борба с властимащите, той продава голямата си къща. С парите от нея купува ниви и парцели в Горна Баня. Там прави чифлик. Със съдружници тегли кредити и започва да издава вестник „Балканска трибуна.“ Води истинска вестникарска война с Фердинанд и чиновническата корупция. Заради всичко това е заплашван, вестникът му е конфискуван. Стига се дотам, че на 21 януари 1907 година е арестуван и затворен в Черната джамия. Освободен е на 14 март след като плаща сериозна парична гаранция. Не му стигат проблемите с властта, но едни от приятелите и съдружниците се оказват измамници и му отнемат чифлика. Той получава инсулт и почива на 14 февруари 1916 година.
Защо сега да си спомняме Михалаки Георгиев? Трябва да се чете този голям български писател дори само заради нарастващия дефицит от съвест и честност – но и заради неговия непримирим нравствен пример, острото му и талантливо перо и безпределната му любов към българската земя, към българския народ и грижата за неговото бъдеще. Заради нас самите.
