Георги Н. НИКОЛОВ

Новата си творба – „Парчета от живота преди и след – хроники и разкази от архива на Стария хроникьор“, изд. КЛМН, 2022 г., авторът Златимир Коларов определя като книга за шизофренията на човешката история и добавя: „Двадесет и четири хроники, записани от Стария хроникьор в сумрака на тясната му стая – сам, пред масата с перото, листа и мастилницата, заслушан в тишината и загледан в мрака, дивящ се на човешката глупост и наивност, отприщващи алчността и злобата на неуравновесените и слабите, негодуващ от човешката ненавист, раждаща чудовища, отнемащи живота и рушаща градове хилядолетия наред“. И още: „И две откровения за безграничната наивност на твореца, който се надява, че с перото си ще накара слепецът да прогледне, безумецът да се осъзнае, убиецът да се спре, непросветеният да се замисли, крехката надежда, че ще промени с нещичко света…“ Сборникът е съграден от три основни части – „Преди“, „И“ и „След“, а героят подписва написаното от него с кръст. За да му напомня, по думите на автора, че поредният разказ е завършен, а не да крие личността си зад кръста. Впрочем, хроники са писани, пишат се и ще се пишат, защото самото съществуване на човечеството е безкрайна хроника за радости и скърби, за градивни дела и черни стълкновения, които няма как да бъдат забравени. А и не бива, за да служат за поука на идните поколения…

В „Преди“ са поместени разкази като „Кафявият и червеният терор“, „Лятото на 1945-а“, „Розовият храст“, „Мирни дни“ и т.н. Те са апологетика на отрицанието на войната. На страшната идея, че хора могат да властват, тероризират и убиват хора само заради идеите им. За смъртта на бойното поле и кръстовете за храброст, които са вестители на нечия ненавременна смърт пак поради стремежа човек да доминира над всички останали. На трагедията, когато всичките ти близки са избити и в сумрака на празната стая просветва единствено искрицата на тези станали някак непотребни отличия на воинската слава. В „И“ са вместени такива фрагменти, като „Политиците – терористи и масови убийци“, „Студената война“, „Берлинската стена“, „Желязната завеса“, а в „След“ – „Митинги и недоволства“, „Знаех, че ще дойдеш“, „Къде сбъркахме“, „Секти, наркотици и самоубийци“, „Лъжи и мафия“ и пр. Разказаното в трите части се прелива по естествен начин, какъвто е и ходът на времето, в една обща сага за човешкото съществуване, за болните амбиции на водачите му и за масови изтребления, които никой здравомислещ разум няма да прости. Старият хроникьор тук е апологет на същия този отсъстващ в много случаи разум, водещ до взаимна ненавист, масови изтребления и пиета. До жестоки трусове в общественото устройство и до социално, както и до политическо разделение на масите, предсказващо сякаш поредната война. Авторът Златимир Коларов, е последователен и убеден отрицател на барутните дни. Затова и неговият герой, Старият хроникьор, не може да бъде по-различен, когато разказва: „Свистенето на куршумите и бомбените експлозии огласяха равнините. Тътенът на битката тресеше замята и вибрираше във въздуха, огънят на пожарите озаряваше хоризонта като отражения на изтекла кръв. Войната бушуваше в душите на останалите живи… В мрака, изпълнил стаите с очакване и страх, съзираха тълпи обезумели от ужас хора, побягнали към бомбените укрития, сенките на прелитащите самолети като зловещи черни птици, прорязали небето в кръвожаден нощен полет и ярките отблясъци на бомбените експлозии“. Тези спомени звучат като вопъл. Като стон в памет на избитите човеци, станали неволни жертви на нечии чужди интереси. Две са нравствените категории, вплетени по страниците: на живота и на смъртта. Те влизат в единоборство, като много често животът е губещата страна. Войната е онзи страшен двигател, рушащ мира, градивността и светлината на едно химерично бъдеще, закривано засега от бомбените димни завеси. И в следващите две части на книгата, в които мирът отново е помрачен от идеологически противоречия, нескрити опити за доминиране на един политически строй над друг, като в крайна сметка губещ е винаги обикновеният човек. Но има ли обикновени и необикновени люде? Има и Старият хроникьор ясно ги разграничава: едните като носители на явното зло и другите, стремящи се да просъществуват в един само техен си свят, който им е ясен, достъпен и желан. Но който „пречи“ на завоевателните стремежи на „другите“, стараещи се с политически средства да вбият клин в социалните низини. Да ги настроят едни срещу други и отново да се дрънкат оръжия. „Парчета от живота…“ е изтъкана от протест срещу всякакъв вид неравенство. Срещу всички опити по насилствен начин да се наложи една идеология над друга за сметка на обикновения човек. Войни са се водили от зората на човечеството, водят се и сега. Затова е толкова навременна тази книга на Златимир Коларов, която би трябвало да се преведе и на чужди езици. А е логично да се запитаме: само бегъл регистратор на събитията ли е Старият хроникьор? Разбира се – не. Зад описанието на случващото се, в самотата на своята приземна и бедна стая, той ни поднася своето най-важно прозрение: над всичко, като своя религия, човечеството трябва да издигне мира и хармонията. Вярата, че ближният до и срещу тебе не е враг, а също такъв съвременник, със същите стремежи и надежди, че животът му ще бъде спокоен и добър. Макар че и в мирно време се живее трудно, защото светът е разделен, освен чрез всичко друго, и на бедни и богати. На вярващи в божествения промисъл и в неверници. На примиренци и отрицатели, търсещи хармонията там, където доскоро са се взривявали гранати. И защото „минаха години от Голямата война, но човечеството не научи урока си по история и хуманизъм и продължи да избива себе си… Малцина осъзнаха, че „Всяка победа е нечие поражение, има смисъл само победата над себе си!“ Във философската проза, от която е изградена тази книга, на преден план изпъкват няколко нерушими истини, „преведени“ ни достъпно от автора Златимир Коларов. Че никой не е по-голям от хляба и никой няма правото да отнема човешки живот. Че животът е дар от Всевишния и само той има подобно право. Че човек, както и да живее, неотменно ще достигне до края на дните си и, погледнал назад, би искал да съзре за последно добрините, които е сторил“. Неговият централен герой отдавна е прозрял в тихата самота на стаята си тези истини и, разказвайки ни за случващото се в трите части на своя летопис, се надява споделеното от него да стигне до колкото се може повече единомишленици. Затова и когато излиза, не заключва вратата. За да може, ако някой влезе, да прочете написаното и да се замисли за голямата човешка правда, че сме създадени да градим, а не да разрушаваме. Да живеем по правилата на спокойната и красива доброта, вместо да свикваме с тревожния вой на сирените. Че не партийната, а „делничната“ човешка правда за хляб и спокойно съществуване на млади и стари е онзи подтик, заради който си заслужава да се борим – този път не за чужди територии, а за мир и тихо битуване – дар за всички нас, които все още живеем редом с войнолюбци и политически двуличници. В творбата ясно е откроено доброто и заклеймено злото, с какъвто и уж добронамерен лик да е украсено; откроен е смисълът на живота и ролята на цивилизованата личност в неговия ход напред. И както сам писателят споделя, тук съзираме три сюжетни линии: на Хроникьора, на хрониките и на Рижия негодник. Срещаме се с неговото Първо и неговото Второ аз, където разсъжденията добиват вече обобщен характер. Срещаме се с динамиката на времето и с тишината на самотата. С търсенето на житейския смисъл да съществуваме в най-значимите морални категории на годините – наши съвременници. И се убеждаваме, че книгата със сполучливо название „Парчета от живота преди и след“ се появява точно във време, когато до нас отново бушува война, избиват се безогледно цивилни хора, ненаправили никакво зло, освен факта, че съществуват. И че стават свидетели на нечии болни амбиции, надхвърлящи границите на разума и цивилизационния избор, при това в XXI век. Мога само да добавя към нашите читатели от различни възрасти: разгърнете я, запознайте се с размислите на Стария хроникьор. Защото споделеното от него е адресирано до всички нас…