Георги Н. НИКОЛОВ

за новата стихосбирка „Спасяване на красотата“ от Димитър Христов

Често повтаряме, че красотата ще спаси света, но рядко се замисляме как ще стане това и от кого трябва да се спасява. Защото самият той нерядко е бил на ръба на съществуването си заради болни войнолюбиви стремежи, странни политически програми и изкуствено противопоставяне на народите в името на нещо мимолетно.

Логично е да се запитаме – а какво представлява самата красота и какви са оценъчните критерии за нейната философска същност? За една част от людете това е красотата на природата, за други – изящната тайнственост на женската красота, за трети това е изкуството в цялото му многообразие. Но при всички случаи тя не е еднозначно понятие. Тогава? Отговор ни дава в новата си стихосбирка „Спасяване на красотата“ Димитър Христов, С., изд. „Изида“ 2021 г. За автора нейният смисъл е кодиран в неравноделния пулс на живия живот и за него трябва да се борим. Да се самоопределим какво искаме всички ние и с какво нещо, макар и мъничко като зрънце, можем да помогнем утрешният ден да бъде по-ведър. Негов съзидател е мислещата личност, но тя не е скрита в утопията на розови мечти, а шества в делника, черпейки от неговата енигматика правила и посоки за действие, самоусъвършенстване и – давайки личен пример за нас, останалите. Именно тук търси теми перото на Димитър Христов, превръщайки ги в стройни, ритмични, ярко картинни стихове. Сред всички тях като че доминира темата за родината на XXI век в цялата й гражданска проблематика, социално обезверяване, чудовищното разделение на бедни и богати. Разделение на народ и „водачи“, избиращи за своя кауза единствено личното си облагодетелстване. Доминацията над „сивата тълпа“, в която обаче всеки човек е скрита вселена от чувства, надежди, разочарования, борбеност и апатия. Социалната бездна ражда герои, готови да дадат всичко от себе си тя да бъде заличена, но ражда и човеци с предварителната убеденост, че всичко е наредено от поколения наред и нищо не може да се промени, а ако все пак се промени, то няма да е за доброто на обикновения индивид. И тук възниква дилемата как да отличим истинските приятели от скритите, маскирани с широка усмивка врагове. Как да продължим градивния си път, независимо от спънките, поставяни ни на всяка крачка. В редица стихове от сборника е поставен въпросът за доброто и злото. За смисъла на нашето биологично пребиваване тук, на планетата Земя и кое е по-добре: да бъдеш самодоволен милионер и егоист, или един от многото с чиста съвест, който вярва на ближния си и го обича; стреми се да му бъде полезен и да го предпази от надвиснали беди. Красотата не може да съществува без алтруизъм, без жертвоготовност и стремеж към самоусъвършенстване. Нещо, което в днешната ни родина – България, е много трудно, почти невъзможно:

Всеки ден се надпреварвам със смъртта,

със омразата и завистта,

с ревността, с негативизма…

Боже, дай ми светлата харизма

на добродетелта и любовта,

на устойчивата красота

и така да надделявам над порока,

над покварата и болестта безока!

„Молитва за промяна“

Темата за родината ражда други трудни теми, за които като че ли няма отговор. Една от тях е за емиграцията – следствие от всичко, което се случва у нас и което гони българите в различни краища на света. Стиховете вещаят, че днес България е без ясна национална кауза и плува във времето като история, настояще и бъдеще подобно на кораб, откъснал се от спасителния бряг на разума. Безбройните проблеми в нея карат най-вече младите хора да поемат пътя към чужди краища, за да могат да просъществуват. Да намерят достойно поприще за себе си и за новите поколения. Ще се върнат ли някога – неизвестно, а и защо ли и къде ли? В обезлюдените села или в притихналите под булото на безработицата градове, в които властва поредният политически деребей? Но е ясно, че без своите млади хора тя е обречена на гибел. Наистина, не всичко са парите и материалното доволство. Има историческа памет, която трябва да бъде продължена. Има плахи надежди, че нещо все пак може да се промени към по-добро. Не са ли те химера?

Но България навеки е една,

във възход или пък във падение

вашите глави и рамена

са единственото й спасение

и единственото продължение,

за да има българският род

нови поколения и гении,

нови изгреви над свода смръщен,

нови начала и нов живот…

Чакаме ви,

връщайте се вкъщи!

„Писмо до българските емигранти“

„Изгнаници в родината“ нарича българите във Вардарска Македония поетът, а българското, българщината е основният мотив, който определя стойността на стихосбирката. Няма съмнение, че Димитър Христов лично е преживял споделеното по редовете и не се примирява със сегашното състояние на нещата. За него обединението, разумният компромис, историческото единоначалие са онзи изходен пункт, от който трябва да се ръководим; че сме „един народ и ген, и спомени, които Майката България в кръвта си носи неизменно и болката ще ни прогаря, докато сме разединени…“

Върху този фон поетът вмества и останалите теми в сборника: за любовта, за самотата и търсенето на спасителната цел, която да осмисли живота на лирическия герой. За неговата борбеност и непримиримост с неправдите, а още – за жадуваното пречистване на народа в нелекото му съществуване, за да станат дните по-светли и изпълнени с градивен смисъл. Книгата „Спасяване на красотата“ е сякаш сбор от скрижали, които мъдро открояват начините, чрез които можем и трябва да осмислим броеницата на отредените ни дни. А те са закодирани в посланието да пазим своето лично достойнство; да търсим хармонията и добротворството в житейския си коловоз; да сме поклонници на трите велики истини – Вяра, Надежда и Любов, без които сме загубени в хаоса, който днес ни обгръща. А никой не е по-голям от хляба и не натрупаните милиони правят човека значим. Не отричането на всичко родно, традиционно и скъпо на сърцата заради чуждестранни ценности, привнесени у нас от съмнителни приятели със скрит в ръкава нож. Красотата е да бъдеш себе си, да обичаш ближния си и да се обречеш на род и родина, за да има с какво да бъдеш запомнен. Да се пробудиш от удобната апатия и да чуеш звъна на камбаните, зовящи към промяна и издигане на националния дух над всичко и всички. Над материалното, защото то е мимолетно и нетрайно; над себичността и фалшивата гордост, гледаща с презрение на околните. Всички люде се раждат с мисия и тя е да бъдат полезни на обществото, а не на самозваните му водачи, присвоили си правото да определят кое е важно и значимо през призмата на златния телец. Защото всяко начало има и своя край, но паметта на историята е избирателна. Тя предпочита тихия апологет на социалната правда пред оплискания с кръв владетел и възвеличава проповедника на миротворството пред сатрапа, оставил ни лъскави дворци и фалшиви песни, съчинени в негова чест от добре платени хвалители. България е над всичко и в понятието за родина се вмества всичко велико, достойно и безсмъртно, към което се стремим. Вярно – има моменти на падение и взаимна непримиримост, но те отминават и на гражданската сцена идват нови поколения: с нови идеали и нови бляскави хоругви, под които да застанат в името на тяхното осъществяване:

Разсипан от въпроси,

съсипан от беди,

за милост ти не просиш,

а казваш си: Бъди!

Бъди суров и нежен,

бъди жесток и мил,

разнищвай всяка мрежа

на този свят прогнил.

„Сизиф ХХI“

Още много може да се говори за „Спасяване на красотата“ но винаги съм твърдял, че е за предпочитане една творба да бъде прочетена, вместо преразказвана. Така е и със „Спасяване на красотата“, по страниците на която Димитър Христов ни поднася своето виждане за света, за значимите неща в него и за мястото на Човека в коловоза на съвременната му история. Авторът е майстор на психологическото внушение, вплетено в стегнат стих и поднесено ярко и картинно в рима. Съвременният читател преоткрива, разлиствайки сборника, сам себе си и получава отговор на редица терзаещи го въпроси. Не по-малко интересно е и либретото „Кнез Иван Кулин“, сътворено по мотиви от повестта на Змей Горянин. Убеден съм, че с тази книга Димитър Христов надгражда сам себе си и творческото си дарование, а ние сме му благодарни, че отпиваме от цветния бокал на истината, човечността и оптимизма чрез една наистина бляскава поетична изразност. А това е най-големия успех за всеки автор, нали?…