Малък сборник с кратки разкази, впечатляващ с простота и сила на внушенията. Такава е новата книга на Пенка Чернева „Въпреки всичко”.
Дали защото авторката е журналистка по професия, или има нагласа за писане на кратка проза, но подбраните в настоящето томче разкази са с обем максимум 4-5 страници. Което е все по-рядко срещано явление в модерната ни, уж литература. Знайно е, че всъщност най-трудно е да се пише кратко, без лирични отклонения и празнословия.
„Обзе го безпричинна тъга. Едно такова състояние, в което всяка мисъл завършва с крах. Всяка гледка – с пустота зад нея. Всяко намерение – с неминуем неуспех. Всяко чувство – с усещане на безнадеждност”. Това симптоматично начало на разказа „Без причина” пределно точно свидетелства за авторския стил и изказ – кратък, ясен и напипващ основния проблем. Безхитростни са и сюжетите – за самотата, за едностранността на чувствата и любовта, за компромисите на съвременния човек. Сюжети привидно познати и семпли, но които Пенка Чернева успява да види и изобрази по свой, твърде интересен начин. Без присмех, или назидателност, а с безкрайна тъга и съпричастност.
Героите й са наглед обикновени хора с обикновени имена – като Емил, Иван, Цветан и Маринов от разказа „Носът на Клеопатра”, разказващ за срещите на бивши съученици. Същевременно с лека усмивка авторката намеква, че от подобни общувания животът , а и отделният човек е в състояние да изгради най-неподозираният сюжет. „Не съжалявайте за нищо, въпреки всичко” ще каже уж небрежно героинята й в приветствието си към съучениците. И това авторско послание пронизва целият сборник разкази. Защото животът – пъстър, трагичен, на моменти подправен с оцет или захаросан е това, което всеки сам създава. И отново с усмивка Пенка Чернева добавя: ”Ние с вас сме хора с биографии. И притежаваме богатство, което никоя „Комисия Кушлев” не може да ни отнеме.”
Така, с намигване, с разбиране, е подходено в книгата към повечето житейски неудачи, драми и възходи – като към нещо възможно, как, или защо се случва дадено събитие, според нея не е толкова важно и не бива да се полемизира надълго и широко. По-важното е човек да успее да запази устоите си, въпреки всичко. Не устремен към охолство и безметежно битие, а устоявайки на несгодите, запазвайки собствените си ориентири. Срещите на героите й стават на наглед тривиални места – пример в това отношение е срещата двете бивши съседки Елена и Магда от разказа „Трамвай за Лондон”. Те се виждат, когато забързани като вихрушки пазарските си кошници в супермаркета. Спомените за общото им минало и преживявания обаче, ги откъсват от ежедневието. Както и разказите за децата им – Нана и Нино – прекрасен избор на паралелни имена за герои със сходни съдби. Относно името на Нана, навяващо алюзии за романа на „Зола”, авторката простичко казва, че то е съкратено от Гергана, закачайки се с модните увлечения към чуждоезични имена. В този разказ с нескрита тъга авторката развива темата за нереализираните таланти на млади хора в България. Мечтаещата да стане балерина Нана, в крайна сметка кара мотрисите на метрото в Лондон, а завършилият филология Нино прави кафе на терминала на летището в Дъблин…
Любопитно е, че чести герои на разказите й са приятели, хора от една компания, комшии – познати на всекиго и уж неинтересни персонажи, но описани тук с тънко чувство за хумор и човеколюбиво вглеждане в характерите. Често даден герой е само маркиран с поведението си, като например приятелката на Нана от вече споменатия разказ, мечтаеща също като дружката си да стане балерина. Животът за жалост й предоставя други „възможности” – „Докато доплуват до лебедовото езеро обаче трябваше да танцуват в нощни заведения с бакшиши, пощипвания, поплясвания и така нататък”. Чудесно е, че само чрез една изчистена фраза са зададени и проблемите и натрупваната у героите чувство за безизходност. Без излишно да драматизира, Пенка Чернева разказва, излага спокойно събитията и оставя читателя да прави заключения. Затова този прекрасен разказ, както и друг, не по-малко изящен, като „Право на риск”, се отличават със спокойно изложение, съспенсът идва някак си неочаквано, на финала. Подобно на прочутата „Идеален ден за лов на рибка-бананка” на Селинджър и тук често финалът, който далеч не е хепи енд, разтърсва и заявява в синтезиран вид авторската концепция.
Прави чест на Пенка Чернева, че при изобразяване на човешките характери не си служи със зададени модели, а дава минимални описания, само леко маркира спецификите. Нежна и вглъбена е нейната Милена от чудесния разказ „Право на риск”. Посредством различните виждания на главните герои – Милена и инженерът Симеон Миланов за ролята на мостовете, авторката загатва черти от характерите им. „Моите мостове ще живеят най-малко три века, казваше. Милена никога не казваше нищо по същество. Измъкваше се с някое поетично сравнение, загледана нанякъде”. Дали не казва нищо, обаче тази тъй крехка душевно жена? Наистина, тя мълчи, щади околните, включително любимия си, не споделя проблемите си, нарастващото си недоволство от житейската му грубост и самоувереност. И говори с постъпките си, които са си нейната доза риск и самосъхранение.
Отстояването на собствената правда и спомени са отразени с особен финес и в разказа „Сън за продан”. В него авторката описва силната връзка на човек с родното му място и къща и битката срещу изкусителното желание за продажба на вече станалия непотребен дом. Трудна битка, която ни изправя пред размисъл за корените, но и за ролята на спомените, като стожери на собствената идентичност.
Мария УЗУНОВА
